Колю Кондов („Белене“):

На 5-ти септември 1951 г. 35 млади български патриоти са разстреляни в Старозагорския затвор. По същото време и в Сли­венския затвор са екзекутирани двама легионери

По-горе споменах името на директора на Пазарджишкия затвор – Георги Попов. Ден-два преди събитията, започнали на 24-ти април 1952 г. и преди пребиваването ми в директорската стая, бях в карцера. По това време бяха убили един младеж -учител от Хасково. Трупът му беше хвърлен върху въглищата срещу карцера. Късно вечерта през решетките на карцера видях, че дойде директорът изверг. Пиян и псувайки ни, отиде до трупа на убития учител и уринира в отворената уста на жертвата. Жес­токи дни на побоища и убийства!… “

„Много често охраната извикваше някой от нас и му нареж­даше да отиде (отвъд колчетата с надписи „Стрелба без предуп­реждение!“) и да им отреже пръчка от върбата. Ние знаехме, че този нещастник ще бъде убит… “

„По време на брането на слънчоглед в късното лято на 1952 г. млад 17-годишен затворник заспал на обекта. Събуждайки се, разбрал, че е сам. Започва да тича и да моли за прошка, стре­мейки се да ни застигне и да се прибере с нас на Първи обект. Милиционерите се върнаха, пресрещнаха го и го убиха с брадви. Този младеж беше от Свищовско…“ (76).

„Д-р Никола Грозев беше отговорник на лазарета. Той е нео­бикновен човек – легионер. Много често го вкарваха в карцера, за­щото отказваше да подпише някой смъртен акт на убит затворник. Имаше случаи, когато престояваше в карцера и 9 месеца…“

„Един ден, работейки на дигата, беше застрелян Драган Ко­лев, защото беше посегнал да откъсне (от глад!) стрък лапад. Уби го милиционер – негов съселянин. Пред всички ни, хвана го за краката и го завлече в шубрака, казвайки, че искал да бяга. Убийствата бяха почти ежедневни и безпричинни. Никой от нас не знаеше дали ще доживее утрешния ден… “

„На 6 март 1953 г. бяха удавени няколко затворници, които с лодка преминаваха от остров Голяма бързина за остров Пер-син. Лодката имала пробойна, запушена с парцал. Последният изпаднал и лодката започнала да се пълни с вода. Настава сума­тоха и боричкане и всички потъват във водата. Само двама от тях успяват да се спасят с плуване… “

Същия ден, когато умря бай Христо Мутафов, умряха още 20 възрастни лагеристи от азиатски грип. Началникът на лагера, полковник Иван Тричков – брат на небезизвестният комунисти­чески герой Владо Тричков, пристигна и каза: „Малко са умре­лите! Искам трупове, трупове!… “

Д-р Найден Найденов („Белене“):

„… Понякога постоянният вятър на острова (остров Пер-син в „Белене“, наричан от лагеристите „Моргата“) донасяше провлачена тъжна песен, която напомняше ридание над гроба на скъп човек. Много пъти се чуваше: „Помощ, на… му стана лошо, припадна“. А веднага след това стоящият за охрана ми­лиционер циганин подвикваше: „Не викайте, ба! Голяма работа, жа умре една гад…“

Владимир Свинтила („Богданов дол“):

„… Почват първите инквизиции. Те се правят показно – то­ва е „приемът“. С един удар е повален някакъв студент – фракту­ра на черепа, менингит и екзитус (смъртен изход)! Но има и по-страшно. Възстановени са забравените отпреди реформите на Александър II шпицунтери (бой под шпалир). Но това не са шпи-цунтерите, рисувани от Шевченко. Там те удрят един път и ти продължаваш. Тук върху ти се изсипва град от удари. Но има по-страшно: убийството с удар на тояга в соларния плексус. И тогава хвърлят трупа на свинете… “

„… Не ги гледай никога в очите. Свеждай очи. Правият пог­лед се наказва със смърт.

Един бе погледнал Остап Гершанов* право в очите. И бе повален – беше му счупен гръбнакът. Въпреки това стоя още една година. И когато излизаше от лагера, излизах и аз и го ви­дях, ходеше на четири крака, влачеше се по корем, Гершанов* му четеше някакви наставления от висотата на ръста си. А бед­ната човешка жаба гледаше нагоре с разбита уста (Гершанов* го бе ритнал в устата!). Бедната човешка жаба… “

Димитър Сираков („Белене“):

„… На този остров (остров Персин в „Белене“) човекът бе извън закрилата на всеки закон и всеки момент можеше да бъде застрелян с повод или без повод. Хиляди намериха своята смърт. И когато прасетата започнаха да изравят труповете, трябваше да се закрие свинефермата… В деня, в който беше заклано едно куче и вече имаше 60 случая на умрели от глад, на острова прис­тигна някаква комисия от добре охранени хора от София и със собствените си очи видяха как черния дроб на кучето се обръ­щаше във врящата тенекия.. “

Асен Рашев („Белене“):

„…Отивайки към тоалетната, на 10 крачки от пътеката ви­дях един лагерист, който държеше в дясната си ръка котленка (котленките, които ползвахме за събиране на убитите жаби, змии, и варяхме от ярмата качамак). Беше се хванал за дебелия кавак, а срещу него милиционер с насочен шмайзер викаше и псуваше. Лагеристът с ужас в очите се молеше: „Не ме убивай, не ме уби­вай!“ Недоизрекъл молбата си за трети път – откос от шмайзе­ра, и жертвата се строполи на земята. Милиционерът, може би стъписай, изчезна, вероятно да докладва.

Връщайки се обратно, видях жертвата с лице, обляно в кръв. В дясната ръка стискаше котленката, чието съдържание – царе­вична ярма, се беше изсипало върху тялото му. Явно бе тръгнал към огнището да си вари качамак… “

„… Бай Иван Йондев – анархокомунист от Кюстендил, бе­ше също мой приятел. Добър човек и веселяк беше. Една сут­рин, когато колоната се движеше към обекта, той се отклони десетина метра встрани, за да убие с пръчка една жаба (за хра­на). Изведнъж се чуха изстрели и бай Иван се строполи с лице върху земята. Всичко свърши. Той беше мъртъв… “

Иван Делийски („Белене“):

„… Върбите са нещо като гранични стълбове, очертават границата между лагера и…. България. Минеш ли тази линия, Вътрешните войски стрелят без предупреждение. Да, ама като ра-ботиш, де ще я видиш върбата и въображаемата линия… По едно време чуваме: пак-пак! так-так! Стрелба, ама не от шмайзер.
Дотичва през ливадите и върбалаците Минчо Панов и се бухва в
нас. Какво става, бе? Убиха ги, двамата ги убиха! Ония, с които той косил, навлезли, както косят, в „българско“ и ги убили на
място…“

„… Докато лежах в лазарета, 11 души умряха от глад. Пог­ребваха ги на съседния остров, на запад е от нас – остров Магарец. Няма една тревка там, няма едно храстче. Пясък само. Там са зарити най-малко хиляда трупа, и от Ловеч докарваха мъртви там… “

е кратък етап в който се взирате заради радикалната промяна.