Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.04.2019 02:19 - КОМУНИСТИТЕ ВЯРВАХА В МАМОНА И СЕ КЪЛНЕХА В ЗЛАТОТО
Автор: modernotorobstvo Категория: Политика   
Прочетен: 365 Коментари: 2 Гласове:
4


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
,,Все още се намират хора, които мислят и дори твърдят, че комунистите били „чисти” хора, които изповядвали някаква вяра в „светлото комунистическо бъдеще”. Един от най-големите терористи и убийци в нашата история Добри Джуровнастоява, че шумкарите били водени от „една единствена дума:
ВЯРА! 
Вяра в безсмъртната правда на нашата велика партия!”
Какво донесе тази „безсмъртната правда” на тяхната „велика партия” продължаваме да усещаме по умовете, гърбовете и джобовете си. Болшевиките винаги са били водени единствено от егоизма, алчността и мързела, отвели ги до разбойничеството.Затова първо, поголовно избиваха, безогледно вкарваха в затвори и концлагери, като конфискува и дори крадяхачуждото имущество. След това национализираха, сетне оперираха с национализираното и новосъздаденото като със свое, а накрая с откраднатите от нас пари приватизираха. Такава е „безсмъртната правда” на тяхната „велика партия”. Другарите винаги са действали като кърджалии, които с нашествията си ликвидираха народа и неговото имущество. Джуров разказва за „щетите, нанесени от партизаните в Копривщица... Счупен е радиоапаратът на общината, двата телефонни апарата, сметачната машина, пишещата машина. Взети са двадесет хиляди лева от касата на общината, двадесет хиляди от пощата и четиридесет хиляди от Популярна банка... По частични сведения партизаните са взели със себе си двеста килограма хляб, 10 килограма риба, 12 кг захар, 6 кг цигари и др.”
Алчността им била толкова голяма, че заради имане били готови да умрат. Шумкарският командир Лазарносел у себе си златни жълтици. По време на голяма гръмотевична буря в гората имало опасност като изработени от метал те да привлекат светкавиците. Един от терористите се обърнал към Джуров:
„– Лазаре, жълтиците в тебе ли са?
Една нова гръмотевица заглуши думите му.
-– Хвърляй ги – провикна се Колката. Хвърляй това злато, ще загинем заради него.
Златото, разбира се, не хвърлих...”
В книгата на Давид Овадия за командира на шумкарския отряд„Антон Иванов”, главореза Георги Ликинс псевдоним Дед, има един забележителен епизод. В него се разказва как този платен от Кремъл убиец събрал партизаните и взел да им се кара. Някой опитал да му възрази, а той извадил тефтерчето си и отвърнал горе-долу следното: „След победата всички ще идвате за пенсии или други облаги. Тук е записано всичко за всеки от вас, за да не стават измами!” Тъй като в момента не разполагам с „творбата”, цитирам по памет, но с огромна степен на точност.
А сега да видим как т. нар. партизани се борили за
„БЕЗСМЪРТНАТА ПРАВДА” НА ТЯХНАТА „ВЕЛИКА ПАРТИЯ”
В края на оприл 1944 г. „великият” партизански отряд „Чавдар” завзема една от крайните махали на Ябланица. Нямало войска и полиция, та шумците се настанили по къщите, без да питат стопаните им канят ли ги или не щат такива „гости”. Под дулата на шмайзерите ще ги „желаят” и хоро ще играят, къде ще идат?
„ – Ние, младежите, искаме да знаем ще се празнува ли Първи май?
– Какво предлагате? Ти да откриеш тържеството, комисарят да изнесе доклад, а стиховете, песните и веселбата от нас.
... Нашите готвачи сготвиха хубава манджа с месото, взето от Ябланица.”
Това е лайтмотивът на т. нар. „партизанска борба”. След време тези душмани с цели два баталиона „превземат” Еленишкия манастир - женски метох с няколко монахини. „Построен през турско време, той издържа нападения и на разбойници, и на башибозуци.” Но не издържал пред хайдушкия набег на „смелите народни синове”. Джуров взел да говори на най-старшата от сестрите „за зверствата на фашизма, за мечтите ни да извоюваме щастлив и свободен живот на всички хора. Нито мускул не трепна по лицето на игуменката. То оставаше все така спокойно, сякаш нищо земно не я засягаше.” Но когато й заявил, че иска храна, майката не останала безразлична. Помолила да не взимат всичката им храна.
„Мустафа и неговите помощници бяха изпекли по един хляб [за всеки шумкар] за неприкосновен запас и сега отново месеха. В магерницата нашите готвачи приготвяха курбан от двата заклани овена и стокилограмовата свиня. Касапите бяха гътнали една юница, а след нея чакаше реда си кравата, изведена от обора.
– Лазаре, мед има – обади се Тоне.
– Отделихте ли за нас?
Моят стар приятел се засмя.
– Как мислиш! Нали знаеш, че с мед всичко се лекува.
Скоро вечерята бе готова и аз издадох необичайна за партизанските условия заповед:
– Всички да ядат до пръсване. Комуто не се яде, пак да яде.
Впрочем тази заповед бе посрещната с ентусиазъм и никой не се оплака от командирската строгост.”
Истински „народни закрилници”!
В друг случай шумкарите се излежавали преяли и доволно се оригвали. Задала се полиция, та им развалила рахатлъка. Трябвало бързо да си обират крушите.
„До вратата е застанал Генчо Компетенцията и нещо се бави. Да не се е уплашил!
– Хайде, Генчо! – викат тези, които са зад него.
Генчо се обръща назад, посочва нещо с ръка и после хуква през битото поле. След миг е при мене.
– Какво се мотаеш?
Не стига, че се мотае, ами и прав минава! Заслужава здравата да го накастри човек. А сме приятели от години.
– Кравата, Лазаре...
– Каква крава?
– Закланата. Лежи до портата и никой не се сеща парче месо да отреже.
– Е?...
– Аз си отрязах два-три килограма и викам на ония чукундури да направят като мене, а те...”
Освен, че се борили предимно за стомасите си, явно „народните хайдуци” се „обичали” и се отнасяли „ласкаво” помежду си. С толкова „сърдечното” определение „чукундури”!
Един от тези престъпници - Давид Овадия, ни запознава със заниманията на шумкарите в един от техните лагери: „По едно време ни викнаха да хапнем... Дадоха ни ядене с месо и баница, не липсваше дори и мед. Поднесоха ни и мека пита, каквато отдавна не бяхме яли. Ясно беше, че ръководството на отряда бе добре организирало продоволствието...”
Обърнете внимание, че годината 1943-а и страната е във война. Нейните жители изнемогват, както и самото правителство. През това време техните „избавители” се охранват. И не само това, досущ като черкези нападат напълно невинни хора:
„По едно време, трябва да беше осем часът, по пътя се зададоха две каруци, натоварени с хора. Чувахме музика, забелязах на ушите на конете вързани кърпи...”
– Какво виждаш? – ме попита Леваневски, който полулежеше на тревата.
– Две каруци, пълни с хора. На ушите на конете са вързани кърпи.
– Трябва да е сватба. Да ги нападнем и вземем храната – се надигна Леваневски, готов да премине от думи към действие.”
Има ли смисъл да питам, дали някой от все още живите и претендиращи да им бъдат върнати народните пенсии шумкари имат право да се обиждат, когато ги наричам „престъпници”? Да припомня на онези, които не знаят, че въпросният „легендарен” партизански командир Леваневски всъщност бил разбойник, съден двукратно за кражби и веднъж за незаконно използване на огнестрелно оръжие. Намира убежище в шумата. Пело Пеловски, чието име за срам донеотдавна носеше сегашният град Искър, Плевенско, също е бил гангстер – крадец, убил човек и се скрил при „народните закрилници”. Те наистина били такива, но само за престъпниците и лентяите. Замислете се защо най-често избирали за свои псевдоними имена като Левски, Ботев, Спартак, но и Ножчето, Касапина... Кой народ героизира хайдуците, а не онези, които са градили и оставяли нещо за поколенията? Дали англичаните, французите, германците...? Само евреите! При това досущ като нашенските комунисти, те честват своите фашисти, комунисти и нацисти – Карл Маркс, Владимир „Зеев” Жаботински, Абрахам Щерн, Менахен Бегин... А Израелската комунистическа партия продължава да настоява, че ако бъде извадена от мавзолея, мумията на Ленин следва да да бъде погребана в Тел Авив или Йерусалим!
Ако разтворите „партизанските спомени” на най-видните комунистически агитатори и терористи, няма как да не се убедите, че те всъщност представляват летопис на пладнешкия хайдутлук над невинните мирни трудови хора. При превъплащението си в образа на партизанския командир Лазардругарят Джуров гордо изнася поредица от престъпления срещу най-обикновени и напълно невинни, работливи българи:
„Вечерта командирът Тодор Дачев докладва:
– Свързахме се с бай Марко и се уговорихме да разузнае положението в мандрата. След няколко дни ни изпрати вест:
„Горе има 3–4 тона масло и кашкавал. Освен работниците на постоянен пост са изпратени четирима стражари. Картечници нямат.
Решихме да нападнем мандрата през деня. Отидохме, огледахме, постреляхме се малко с полицаите, ранихме единия, а останалите вдигнаха ръце. Влязохме в мандрата. Да видиш какво чудо! Питите наредени една до друга. Пресен балкански кашкавал, само яж! Наредих всеки да вземе по една пита неприкосновен запас, да яде кой колкото може, да вземе кой колкото иска.
Почна едно ядене, което после ни излезе през носа.”
„Един ден се заприказвах с Тоне:
– Слушай, Цветане, за да са боеспособни хората, трябва да бъдат сити.
– Така е, Лазаре.
– Ти си комисарят. Щом предлагаш, и аз съм съгласен.
Същия ден подмамихме от елешнишката селска чарда един юнец, покрихме го с войнишко платнище, да не се белее из гората, и го отведохме в нашата база „Дивата гора”.
Бяхме четирима – Тоне, Митрето, бай Стоян и аз.
Касапски нож нямахме, а туристическите бяха тъпи, та трябваше да заколим юнеца с наточената като бръснач чекия на Митрето. Тази задача възложиха на мене. Гътнахме юнеца. Тоне хвана предните му крака, Митрето и бай Стоян налегнаха задните.
Докато режех гердана, юнецът кротуваше. Но щом досокнах гръкляна, той изведнъж скочи, като отхвърли настрана и Тоне, и Митрето и бай Стоян. Аз изпуснах ножчето, но успях да го хвана за рогата. После отново го гътнахме на земята и другарите отново налягаха върху него. Ясно бе, че с нашата чекия няма да свършим работа, и затова аз започнах да извивам главата му дотогава, докато шийните прешлени се пречупиха...
После, като варяхме месото, Тони се подсмиваше:
– Брей, да не си теле и да не си в ръцете на Лазар!...
След десетина дни от юнеца, който тежеше около сто и петдесет кила, останаха само оглозгани кости...”
Какво варварство! Каква лакомия – четири души! „Народните закрилници” отмъкнали телето от стадото на обикновените селяни! Да ви имам „закрилата”, другари бандити... Впоследствие, когато Червената армия ги слага на власт като верни васали на Кремъл, тези садисти започват да се отнасят така с хората. По разкази на съвременници, познавали милиционера Добри Джуров, този изверг е извил вратовете на най-малко сто човека. Дали той и другарите му са канибалствали? Нищо чудно. Нали за това са мечтали в шумата:
„– А знаеш ли какво ми каза онзи ден Васко? „Бай Лазаре, ти ще станеш началник джоте – полицай, а аз старши джоте. Ще обикаляме из нашия край и ще чистим гадовете.”
Според вас хора ли са това? Животни, зверове, за които животът на другите няма никаква стойност. Хищници, мислещи единствено за охолството си:
„Храна имахме достатъчно. И масло, и кашкавал, а бай Марко ни беше осигурил 600 килограма брашно, така че никой не се оплакваше от глад. Но нали апетитът идва с яденето, нашите момчета дойдоха да ме помолят, ако е възможно, да се пооблажим малко. Наблизо бяха хванали едно теле и го доведоха с връв през шията. Такива операции не бяха за препоръчване и ние ги разрешавахме само в краен случай, но Алекси и Ножчето бяха много убедителни:
– Бай Лазаре, това не е теле, а „сърна”. Хванахме я в гората, няма да я пуснем, я!
Махнах с ръка.
– Щом е „сърна”, карайте.”
Отново следва твърде натуралистично описание на партизанското зверство. Нататък каталогът на разбойничеството продължава. В него личи „борбата” на шумците за... безплатна клопачка, без труд и грижи. На гърба на трудещите се, които впоследствие уж водеха. Накъде? Към ликвидирането на народа и държавата. „Нападението на етрополската мандра и особено буновската акция са чудесен пример за бъдещата дейност.”
„Да се ликвидира кметът на Горни Богоров като гад, потисник и издайник.” „Бяхме решили, Лазаре, да завземем и Огоя. Там имахме да си уреждаме сметките и с онзи мръсник, кмета, когото вече бяхме осъдилили на смърт.”
И защо? Понеже хората са си вършили работата като избраници на местните жители и представители на държавата! След години, вече влязъл в черква, загърнат в окървавения си генералски шинел с маршалски звезди на пагоните, същият изверг се оправда: „Такова беше времето.” Ала къде бе и къде е „демократичният” Запад? Защо приложи двоен стандарт при измерването престъпленията спрямо човечеството на Хитлеровитеюдеонацисти, от една страна, и дори не одраска юдеокомунистите, избили поне 120 милиона души по планетата? Подмина ги, прости им, призна ги за свои партньори и то навсякъде, не само у нас! Какво лицемерие!"

- Георги Ифандиев




Гласувай:
5
1



1. zaw12929 - По глупава подробно описана лъжа не ...
30.04.2019 09:15
По глупава подробно описана лъжа не съм чела! Ставаш за писател фантаст, а баба ще ти каже: "АЗ в казана бях момче, и ти сега обясняваш колко е парило , докато огън никой не е палил! Браво Халил!
цитирай
2. shtaparov - Сигурен съм, че всичко написано тук ...
03.05.2019 15:38
Сигурен съм,че всичко написано тук е вярно!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: modernotorobstvo
Категория: Политика
Прочетен: 213329
Постинги: 465
Коментари: 131
Гласове: 371
Архив
Календар
«  Юни, 2020  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
2930