Но падането на Берия има за Спецлагерите и една друга последица: то внася надежда и по този начин заблуждава, обърква, отслабва каторгата. Разцъфват надеждите за по-скорошни промени и отпада желанието на каторжниците да преследват доносниците, да влизат заради тях в затвора, да стачкуват, да се бунтуват. Злобата им минава. Всичко и бездруго като че ли отива към по-добро, трябва само малко да се изчака.
И още нещо: пагоните със сините кантове (но без авиационната птичка), дотогава най-почетните, най-несъмнените във всички въоръжени сили — изведнъж понасят върху себе си печата на порока и не само в очите на затворниците или техните близки (да вървят по дяволите!), но като че ли и в очите на правителството.
През същата съдбоносна 1953 г. офицерите от МВД са лишени от втора заплата („за звездичките“), тоест те започват да получават трудовото си възнаграждение с добавени само проценти за стаж и отдалеченост, е и премиални, естествено. Това е голям удар по джоба, но още по-голям — по бъдещето: значи ставаме излишни!
Тъкмо понеже пада Берия, Министерството на вътрешните работи (МВД) трябва спешно и открито да докаже предаността и необходимостта си. Но как?
Метежите, на които Органите гледат дотогава като на заплаха, този път започват да блещукат като спасение: нека има повече вълнения и безредици, за да трябва да се вземат мерки. И тогава няма да има съкращаване на щатовете и намаляване на заплатите.
За по-малко от година кенгирският конвой стреля на няколко пъти по съвсем невинни хора. Случаите следват един подир друг: явно, че това не може да не бъде преднамерено.[1]
Застреляна е споменатата вече девойка Лида от разтворобъркачката, докато простира чорапите си върху предзоновото заграждение.
Стрелят и по един стар китаец — в Кенгир не помнят името му, не говорел почти по руски, всички го знаели по поклащащата се походка — с лула в зъбите и с лице на стар горски дух. Конвоят го вика да се приближи до наблюдателната кула, хвърля му пакетче махорка до самото предзоново заграждение и когато китаецът се пресята да го вземе — стреля и го ранява.
Пак така от кулата конвоят хвърля патрони, заповядва на затворника да ги събере и го застрелва.
Известна ни е вече и стрелбата с куршуми дум-дум по колоната, пристигаща от обогатителната фабрика, когато изнасят 16 ранени. (А двадесетина души дори не се издават за леките си рани пред регистрацията, за да не понесат наказание.)
В този случай зековете не премълчават — повтаря се историята от Екибастуз: 3-ти лагпункт на Кенгир не излиза три дни на работа (но приема храната) с искане виновните да бъдат осъдени.
Пристига комисия и обещава, че виновниците ще бъдат съдени (като че ли зековете ще бъдат призовани да свидетелствуват в съда и ще могат да проверят!…) Зековете излизат на работа.
Но през февруари 1954 г. в Дървообработващия завод е застрелян още един — Евангелиста, както го е запомнил цял Кенгир (струва ми се: Александър Сисоев). Този човек излежава от присъдените му десет — 9 години и 9 месеца. Работата му била да измазва заваръчните електроди. Той върши това в една будка до самото зоново заграждение. Застрелват го от кулата, когато излиза веднъж от будката по малка нужда. От портала притичват веднага няколко конвои и примъкват убития по-близо до предзоновото заграждение, за да инсценират, че е искал да бяга. Зековете не издържат, грабват кирки и лопати и прогонват убийците от трупа. (През цялото време недалеч от зоната на Дървообработващия завод се е намирал оседлан конят на инспектора Беляев — Брадавицата, наричан така заради брадавицата върху лявата му страна. Известен е бил като енергичен садист и напълно в неговия дух е било да е скроил той това убийство.)
Всички в зоната са възмутени. Затворниците заявяват, че ще носят убития до лагпункта на раменете си. Офицерите от лагера не им разрешават. „Защо го убихте?“ — крещят им. Стопаните си имат готово обяснение: убитият сам си е виновен — пръв започнал да хвърля камъни по кулата. (Поне да са прочели личното досие на убития! Че са му оставали три месеца и че е евангелист!…)
Завръщането в зоната е мрачно и подсказва, че нещата са сериозни. Тук и там в снега са залегнали картечари, готови за стрелба (кенгирци не си правят илюзии за извънредната им готовност…). Картечари дежурят и върху покривите на конвойното градче.
Това става пак в същия 3-ти лагпункт, където раняват 16 души от един път. И макар че сега е убит само един, чувството за незащитеност, обреченост и безизходност нараства: ето че почти цяла година е минала вече от смъртта на Сталин, а копоите му са си същите. Изобщо нищо не се е променило.
Вечерта след вечеря изведнъж загасват лампите в една от секциите и от входната врата някакъв неразличим в тъмното отправя призив: „Братя! Докога ще бъхтим и в замяна на това ще получаваме куршуми? Никой да не излиза утре на работа!“ И така секция подир секция, барака подир барака.
Подхвърлена е бележка през стената и във втория лагпункт. Хората имат вече опит, обмислено е и преди това не веднъж, така че съумяват да обявят и там. Във 2-рия многонационален лагпункт преобладават десетгодишните присъди и на мнозина те вече изтичат — въпреки това и те се присъединяват.
На сутринта мъжките лагпунктове — 3-ти и 2-ри — не излизат на работа.
Този подход — да стачкуват, но да не отказват храната, все повече се осъзнава от арестантите и все по-малко от техните господари. Надзирателите и конвоите започват да влизат без оръжие в стачкуващите лагпунктове, в бараките и с общи усилия двама от тях хващат по един зек — избутват го и го измъкват от бараката. (Системата е твърде хуманна, така приляга да се угажда на криминалните, а не на враговете на народа. Но след разстрела на Берия никой от генералите и полковниците не се решава да даде пръв заповед за стрелба с картечници по зоната.) Този труд обаче не се оправдава: затворниците влизат в нужника, крият се из зоната и пак не отиват на развода.
Така минават два дни.
Простата мисъл — да бъде наказан конвоят, който е убил евангелиста, съвсем не се възприема от началството нито като проста, нито като правилна. Вместо това през нощта на втория срещу третия ден от стачката, уверен в безопасността си, един полковник от Караганда се появява с голяма свита и започва да буди безцеремонно всички: „Така ли мислите ще ви търпим да се разпускате?“[2] И напосоки, без никого да познава тук, посочва с пръст: „Ти — излизай!… Ти — излизай!… Ти — излизай!“ И доблестният волеви разпоредител отправя в затвора тези случайни хора, като предполага, че това е най-разумният отговор на тяхното „разпускане“. Вил Розенберг, латвиец, вижда тази безсмислена разправа и казва на полковника: „И аз ще изляза!“ — „Излез!“ — съгласява се полковникът. Той дори не разбира вероятно, че това е протест и срещу какво може да се протестира в случая.
През същата нощ е обявено, че демокрацията с храната е приключила и че неявилите се на работа ще получават за наказание намалена дажба. 2-ри лагпункт излиза сутринта на работа, а 3-ти остава и до третата сутрин. Този път прилагат към тях същата тактика на изтикване, но вече с увеличени сили: мобилизирани са всички офицери, които служат в Кенгир или са пристигнали тук на помощ и с комисиите. Офицерите нахлуват на многобройна група в набелязаната барака, като вземат ума на арестантите с красивите си кавказки калпаци и бляскавите си пагони. Те се провират приведени между вагонките и без да се гнусят, сядат с чистите си панталони на мръсните арестантски възглавници, натъпкани с талаш: „Я се поотмести, не виждаш ли, аз съм подполковник!“ И по-нататък, с ръце на кръста и с изтикване изхвърлят притежателя на матрака на пътечката, а там го хващат за ръкавите надзирателите и го измъкват до мястото на развода и в случай пък, че много упорствува — в затвора. (Ограничената вместимост на двата кенгирски затвора доста връзва ръцете на командуването — там има място само за около петстотин души.)
Така стачката е ликвидирана с цената на офицерската чест и привилегии. Тази жертва е продиктувана от противоречивото време. Трудно е да се реши само как да се действува по-нататък — опасно е да се допусне грешка! Ако се престараят и разстрелят тълпата, току-виж, ги изкарали съучастници на Берия. Но ако не вложат достатъчно старание и не изкарат енергично затворниците на работа, може да ги обвинят в съучастничество с тях самите.[3] При това с личното си и масово участие в потушаването на стачката офицерите от вътрешните войски доказват както никога и потребността от пагоните им за защита на свещения ред, и несъкрушимостта на щатовете, и индивидуалната си смелост.
Приложени са и всички вече проверени средства. През март-април отпращат няколко етапа по други лагери. (Заразата плъзва още по-надалеч!) Около седемдесет души (сред тях и Тенно) са на-тикани в изолирани затвори с класическата формулировка: „Всички мерки за поправяне са изчерпани, влияе разлагащо на затворниците, не подлежи на по-нататъшно оставане в лагера.“ Списъци с изпратените в изолирани затвори са разлепени за назидание в лагера. А за да може стопанската сметка, подобно на някакъв лагерен НЕП, да замени по-добре на затворниците свободата и справедливостта, в оскъдните дотогава лавки навлиза богат асортимент от продукти. И дори — о, невероятно! — отпускат на затворниците аванс, за да купуват тези продукти. (ГУЛаг вярва на туземеца във връщането на дълга! — нещо небивало.)
И за втори път назряващото тук, в Кенгир, не дочаква да узрее и пропада.
Но този път стопаните прехвърлят мярката. Те прибягват до главната си сопа срещу Петдесет и осми член — до криминалните. (А и наистина: защо да си цапат ръцете и пагоните, след като има социално близки?)
В навечерието на първомайските празници в 3-ти метежен лагпункт, вече сами отказали се от принципите на Спецлагерите, вече сами признали, че е невъзможно да държат по-нататък политическите изолирано от другите и за да им дадат да разберат това, стопаните докарват и поместват сред тях 650 рецидивисти, частично и битоваци (включително много малолетни). „Пристига здрав контингент! — злорадо предупреждават те Петдесет и осми. — Няма къде повече да шавате.“ А към докараните престъпници отправят призив: „Разчитаме на вас да въведете ред!“
Началството е наясно с какво трябва да започне този ред: с кражби, с живот на чужд гръб, докато се установи всеобща разединеност. И началниците се усмихват дружелюбно, както умеят да се усмихват само на криминалните, когато те, чули, че има в съседство и женски лагпункт, започват да молят в познатия си разпуснат маниер: „Покажи ни женските, началниче!“
Но ето го и него — непредсказуемия ход на човешките чувства и обществени движения. Като инжектират в 3-ти кенгирски лагпункт конска доза от тази изпитана трупна отрова, стопаните постигат не усмирен лагер, а най-големия метеж в историята на Архипелага ГУЛАГ!

Колкото и изолирани да са, колкото и пръснати да са островчетата на Архипелага, те дишат чрез етапните тъмници един въздух и в тях тече обща кръв. Така че клането на куките, гладните стачки и вълненията в Спецлагерите не остават неизвестни за криминалните. И ето, както разправят, към 54-та година в етапните затвори става все по-очевидно, че криминалните започват да уважават каторжниците.
Но ако е така — какво ни пречеше да спечелим по-рано „уважението“ на престъпния свят? През цялото време на двадесетте, на тридесетте, на четиридесетте години ние, Копър Доматовци и Фан Фаничи, загрижени за собствената си общочовешка стойност и за съдържанието на своята торбичка, както и за още неотмъкнатите ни обувки или панталони — ние се държахме пред криминалните като хумористични персонажи: когато те ограбваха съседите ни — такива също общочовешки интелектуалци, извръщахме посрамено очи и се свивахме в своето ъгълче; а когато тези получовеци се прехвърляха върху нас, ние също, естествено, не очаквахме помощ от съседите си и услужливо предоставяхме всичко на тези мутри, само и само да ни пощадят. Да, нашите умове не бяха заети с това, нито пък сърцата ни подготвени за такова нещо! Никак не очаквахме плюс всичко останало и този жесток долен враг. Нас ни измъчваха обратите в руската история и бяхме готови да приемем и смъртта, но ако е публична, ефектна, пред лицето на целия свят и само срещу спасяването отведнъж на цялото човечество. А вместо цялата ни мъдрост е било необходимо може би нещо съвсем просто. Може би с първото прекрачване на килията в етапния затвор е трябвало да бъдем готови всички до един да получим ножове в гърдите и да се свлечем във влажния ъгъл, сред вонящата мръсотия, в презряна схватка с тези не хора, а плъхове, на които Сините кантове ни бяха пуснали, за да ни изядат. И тогава може би щяхме да понесем значително по-малки загуби и бихме се възправили по-рано, по-високо и дори със същите тези престъпници с общи усилия бихме превърнали на пух и прах сталинските лагери? Наистина, за какво е трябвало тези престъпници да ни уважават?…
И така, още с пристигането си в Кенгир криминалните вече имаха някаква информация, очакваха, че съществува някакъв боен дух сред каторжниците. И преди още да се огледат, преди още да се сдушат с началството — отиват при техните главатари неколцина сдържани широкоплещести момци, сядат да поговорят с тях за живота и им казват следното: „Ние сме представители. Чули сте вече за балтията в Спецлагерите, ако не сте, ще ви разкажем. Ножовете, които си правим, не са по-лоши от вашите. Вие сте шестстотин души, ние — две хиляди и шестстотин. Така че — мислете и избирайте. Ако смятате да ни мачкате, ще ви видим сметката.“
Ето я мъдрата крачка, която отдавна трябваше да е направена! Цялото острие да бъде насочено срещу криминалните, в тях да бъдат видени главните врагове!
Разбира се, Сините кантове се надяват тъкмо на такова сбиване. Но криминалните бързо си дават сметка, че ще им бъде трудно да се опълчат срещу придобилия кураж Петдесет и осми в съотношение един срещу четирима. Покровителите им са все пак извън зоната, а и колко ли струват тези техни покровители? Кога ли пък криминалните са ги уважавали? А съюзът, който им предлагат момчетата, е весела необичайна авантюра, че отгоре на всичко им открива като че ли и пътечка — през оградата в женската зона.
И ето отговора им: „Не, станали сме по-умни. Ще бъдем заедно с мъжагите!“
Тази конференция не е записана в историята и имената на нейните участници не са запазени в протоколите. А жалко. Умни момчета.
Още в първите карантинни бараки здравият контингент отбелязва нанасянето си там с това, че наклажда огън от нощните шкафчета и вагонките, като оставя дима да излиза през прозорците. Своето несъгласие със заключването на бараките те изразяват чрез натъпкване в ключалките на трески.
Две седмици криминалните си живеят като на курорт: отиват до работното място, но се препичат на слънце, без да работят. За намаляване на дажбата им началството, естествено, и не помисля, но при всички светли очаквания няма откъде да им се изпише заплата. И въпреки това у криминалните се появяват бонове, те постоянно правят покупки в лавката. Началството се надява, че здравият елемент започва все пак да краде. Но е зле осведомено: политическите решават да съберат пари за криминалните (това също вероятно е част от конвенцията, иначе за апашите няма да е интересно), ето откъде са и боновете им. Случаят е твърде необичаен, за да може началството да се досети какво става!
Вероятно новото и необичайното в тази игра забавлява много криминалните, особено малолетните: изведнъж да трябва да се отнасяш учтиво с „фашистите“, да не влизаш без разрешение в тяхната секция, да не сядаш без покана на вагонките им.
Париж през миналия век нарича своите криминални престъпници (а той, изглежда, си ги е имал достатъчно), събрани в отделна гвардия, мобили. Много точно определено. Това племе е толкова мобилно, че разкъсва обвивката на ежедневния инертен живот, то не може да остава неподвижно в нея. Взето е решение да не крадат, неетично е пък да се пребиват от работа, обаче все нещо трябва да правят! По-младите апаши се развличат да смъкват фуражките от главите на надзирателите, по време на вечерната проверка се кълчат върху покривите на бараките и прескачат високата стена от 3-тия във 2-рия лагпункт, объркват преброяването при проверката, дюдюкат, сипят подигравки, нощем плашат часовите на кулите. Те биха се намъкнали и в женския лагпункт, но по пътя за там е охраняваният стопански двор.
Когато режимните офицери или възпитателите, или ченгетата влизат в бараките на дружелюбни приказки с криминалните, малките апашорчета оскърбяват най-добрите им чувства с това, че по време на разговора им измъкват от джобовете бележниците, портмонетата, или пък от горните нарове ще вземат да обърнат фуражката на кума с козирката назад — нечувано за ГУЛАГ държане! Но и обстановката е невиждана. Криминалните и преди са смятали винаги своите гулаговски началства за глупаци и толкова повече са ги презирали, колкото повече те са вярвали пуешки в успеха на превъзпитанието. Криминалните винаги са се превивали от смях, когато от трибуната или пред микрофона вземат да им разказват за началото на новия живот със строителната количка в ръце. Но досега не се е налагало да влизат в конфликт с тия глупаци. А този път конвенцията с политическите насочва освободените сили на криминалните тъкмо срещу господарите.
Така, благодарение на плиткия си административен разсъдък и лишени от висок човешки разум, гулаговските власти сами подготвят кенгирската експлозия: отначало с безсмислено застреляните затворници, след това — с вливането на апашкото гориво в този нажежен въздух.
Събитията се развиват непредотвратимо. Политическите не биха могли да не предложат на криминалните война или съюз. А криминалните не биха могли да се откажат от съюза. И след като има вече такъв съюз, той не може да бездействува — иначе ще се разпадне и ще започне вътрешна война.
Трябва да започнат с каквото и да е, но да започнат! И доколкото подстрекателите, ако са по член Петдесет и осми, след това увисват на въжето, а тях, криминалните, само ги мъмрят на политбеседите, самите криминални предлагат: ние ще започнем, а вие ще ни подкрепите!
Да отбележим, че целият кенгирски лагерен филиал представлява компактен правоъгълник с обща външна зона, в която, напряко на дължината, са разпределени вътрешните зони: отначало 1-ви лагпункт (женският), след това стопанският двор (за индустриалната му мощ вече говорихме), после 2-ри лагпункт, после 3-ти, накрая — затворническият, където се намират два затвора — старият и новият, в тях затварят не само лагерниците, но и свободните жители на селището.
Безусловно първата цел е да овладеят стопанския двор, където са разположени също и всички продоволствени складове на лагера. Операцията започва през деня в неработната неделя на 16 май 1954 г. Отначало всички мобили се качват върху покривите на своите бараки и накацват по стената между 3-ти и 2-ри лагпункт. След това по команда на главатарите им, останали по най-високите места, те скачат с тояги в ръце във 2-ри лагпункт, там се строяват в колона и в строй тръгват по плаца. А той води по оста на 2-ри лагпункт към железните порти на стопанския двор, където и завършва.
Всички тези ни най-малко неприкривани действия отнемат известно време, през което надзорсъставът успява да се организира и да получи инструкции. И ето най-интересното! Надзирателите хукват към бараките на Петдесет и осми и отправят към политическите, тридесет и пет години третирани като измет, апел: „Момчета! Гледайте! Криминалните са тръгнали да нахлуват в женската зона! Отиват да изнасилват вашите жени и дъщери! Излизайте на помощ! Ще ги отблъснем!“ Но уговорката си е уговорка и който скача, непосветен в нея, бързо го дръпват да си седи на мястото. Макар да е много вероятно при вида на месцето котараците да нарушат условията на конвенцията, надзорът не намира помощници от Петдесет и осмия.
Неизвестно е как са защитавали там надзирателите женската зона от своите любимци, но преди това им предстои да защитят складовете в стопанския двор. Портите на стопанския двор се разтварят и срещу настъпващите излиза взвод невъоръжени войници, командувани отзад от Брадавицата Беляев, който, дали от прекалено усърдие, дали защото е дежурен, но не се намира през неделния ден в зоната. Войниците започват да отблъскват мобилите, развалят строя им. Без да прибягват до тоягите си, криминалните започват да отстъпват към своя 3-ти лагпункт и да се катерят отново на стената, а оттам техният резерв мята по войниците камъни и тухли, за да прикрие отстъплението.
Разбира се, не се извършват никакви арести сред криминалните. Началството все още вижда в това само разпасана лудория и оставя неделният ден в лагера спокойно да си протече до отбоя. Без приключения е раздаден и обядът, а вечерта с настъпването на тъмнината близо до столовата на 2-ри лагпункт започва да се прожектира като в лятно кино филмът „Римски-Корсаков“.
Но преди още смелият композитор да успее да напусне консерваторията като протест срещу потъпкването на свободата, електрическите крушки из зоната започват да се пръскат със звън от камъните, които мобилите изстрелват с прашки, за да изгасят осветлението в зоната. Те вече са изпълнили в тъмното 2-ри лагпункт и острите им разбойнически подсвирквания разрязват въздуха. Разбиват портите на стопанския двор с една греда и нахълтват вътре, а оттам с релса пробиват отвор и в женската зона. (Сред тях има и млади от Петдесет и осми.)
При светлината на бойни ракети, изстрелвани от кулите, познатият ни капитан Беляев се втурва в стопанския двор отвън, през портала, с взвод от автоматчици и — за пръв път в историята на ГУЛАГ! — открива огън по социално близките! Има убити и десетки ранени. А на всичко отгоре отзад напират червенопагонниците с щикове и доубиват ранените. Още по-назад, според разпределението на раздаващите наказанията, прието вече в Екибастуз, Норилск и Воркута, търчат надзиратели с железни ломове и с тях пребиват до смърт ранените. (През същата нощ в болницата на 2-ри лагпункт осветлението в операционната не престава да гори и затворникът хирург испанецът Фустер оперира.)
Стопанският двор е изпълнен с бойци от наказателния отряд, разположени са и картечници. А 2-ри лагпункт (мобилите са изпълнили увертюрата си и идва ред на политическите) издига срещу стопанския двор барикада. 2-ри и 3-ти лагпункт са съединени, в тях няма повече надзиратели и МВД няма власт.
Какво става обаче с онези, които са се промъкнали в женския лагпункт и са останали отрязани там? Събитията са причина криминалните да надмогнат разпасаното си презрително отношение към женските. Когато в стопанския двор затрещява стрелба, вмъкналите се при жените се оказват вече не ненаситни плячкаджии, а другари по съдба. Жените ги скриват. За излавянето им влизат невъоръжени войници, после — и въоръжени. Жените им пречат в търсенето и се мъчат да ги избутат навън. Войниците бият жените с юмруци и приклади, измъкват ги да ги натикат и в затвора (в женската зона предвидливо има построен затвор), а по някои мъже и стрелят.
Поради недостатъчно бойци от наказателния състав командуването вкарва в женската зона и от „черните пагони“ — войници от строителния батальон, разположен в Кенгир. Войниците от стройбатальона обаче отказват да изпълняват неприсъщи задължения! И се налага да ги оттеглят.
А впрочем именно тук, в женската зона, е главното политическо оправдание, с което наказателният състав може да си измие ръцете пред своите висши началници. В него съвсем няма наивници. Дали са могли да прочетат нещо подобно или сами го измислят, но в понеделник те пускат в женската зона фотографи и двама-трима от своите юначаги, преоблечени като затворници. Подставените муцуни започват да се гаврят с жените, а фотографите ги щракат с апаратите си. Ето от какъв произвол защитава капитан Беляев слабите жени, когато е принуден да открие огън!
В сутрешните часове на понеделника напрежението се сгъстява над барикадата и разбитите порти на стопанския двор. Там лежат неприбрани труповете на убитите. Картечарите са залегнали зад картечниците си, насочени все към същите порти. В освободените мъжки зони зековете трошат вагонките и правят от дъските и матраците щитове. Разменят си с палачите реплики през барикадата. Нещо трябва да се отприщи, положението е твърде неустойчиво. Зековете на барикадата са готови и сами да тръгнат в атака. Неколцина измършавели смъкват ризите си, качват се на барикадата и като сочат щръкналите си ребра на картечарите, им крещят: „Стреляйте де! Не жалете бащите си! Довършете ги!“
Изведнъж в стопанския двор притичва до офицера един боец и му подава бележка. Офицерът нарежда да бъдат прибрани труповете: заедно с тях напускат стопанския двор и бойците с червените пагони.
За около пет минути на барикадата се възцарява мълчание и недоверие. После първите зекове предпазливо поглеждат в стопанския двор. Той е опустял, само тук-там се въргалят черните каскетчета на убитите с пришитите към тях номера.
(По-късно научават, че да се очисти стопанския двор е заповядал министърът на вътрешните работи на Казахстан, който току-що е долетял от Алма-Ата. Откарват изнесените трупове в степта и там ги заравят, за да няма експертиза, в случай че по-късно бъде поискана.)
Гръмва спонтанно: „Урааа!… Урааа…“ — и се юрват в стопанския двор и по-нататък в женската зона. Разширяват отвора на стената. Освобождават женския затвор и всичко се съединява! Всичко се освобождава в главната зона! Единствено 4-ти затворнически лагпункт си остава затвор.
На всички наблюдателни кули застават по четирима бойци с червени пагони — намират зековете на кого да пълнят ушите с оскърбления! Събират се срещу кулите и им крещят (а жените, естествено, повече от всички останали): „По-лоши сте и от фашистите!… Кръвопийци!… Убийци!…“
Намира се, естествено, свещеник в лагера, и не един, в моргата отслужват панихида за убитите и умрелите от раните си.
Що за чувства може да бъдат тези, дето раздират гърдите на осем хиляди души, които през цялото време, и по-рано, и съвсем доскоро, са били разединени роби, но ето че сега са обединени и освободени, макар и не истински, но поне в правоъгълника между тези стени, под погледите на четворния конвой?! Дори екибастузкото пасивно гладуване в заключените бараки бе усетено като докосване до свободата. И изведнъж — революция! Толкова потискано, ето че братството между хората този път взема връх! И ние обичаме криминалните! И криминалните ни обичат! (Няма как, свързани сме с пролятата кръв. А и те са се отказали от своя закон) И още повече, естествено, обичаме жените, които отново застават с нас, както се полага в човечеството, и са наши сестри по съдба.
В столовата — прокламации: „Въоръжавай се с каквото можеш и нападай пръв войските!“ Върху късове от вестници (друга хартия няма) с черни или цветни букви най-разпалените изписват вече съвсем невъзспирани от нищо своите лозунги: „Братлета, смърт на чекистите!“. „Смърт на куките, чекистките лакеи!“ Ту на едно, ту на друго, ту на трето място в лагера — къде по-напред! — митинги, оратори! И всеки със свое предложение! Мисли — разрешено ти е да мислиш, — за кого си? Какви искания да поставиш? Какво ни трябва? Беляев — под съд! — това е ясно. Убийците също! Ясно. А по-нататък?… Да не се заключват бараките, да се премахнат номерата! А по-нататък?…
А по-нататък — най страшното: за какво е започнато това и на какво се надяваме? Надяваме се, разбира се, на свободата си, единствено на свободата си! Но кой ще ни я даде? Съдилищата, които са ни съдили, са в Москва. И докато сме недоволни от Степлаг или от Караганда, все още разговарят с нас. Но ако кажем, че сме недоволни от Москва… всички ни ще закопаят в тази степ.
Тогава какво искаме? Да разбием стените? Да се разбягаме в пустинята?…
Часове на свободата! Падат тежките окови от ръцете и плещите ни. Не, все едно не ни е жал! Този ден си заслужаваше!
А в края на понеделника в бушуващия лагер пристига делегация от началството. Тя е напълно благожелателна, не гледа на нас като на зверове, идва без автомати, а и тези не са от помагачите на кървавия Берия. Научаваме, че са дошли от Москва генерали — гулаговският Бочков и заместник-генералният прокурор Вавилов. (Те са служили и при Берия, но защо да ровим старото?) Намират, че нашите искания са напълно справедливи. (Самите ние ахваме: справедливи? Значи не сме бунтовници? Не, не, напълно са справедливи.) „Виновните за застреляните ще бъдат привлечени към отговорност.“ — „А защо пребиваха от бой жени?“ — „Има бити жени? — поразява се делегацията. — Не може да бъде!“ Аня Михалевич им води цяла върволица от бити жени. Комисията е разчувствувана: „Ще видим тази работа, непременно ще видим.“ — „Зверове!“ — крещи на генерала Люба Бершадская. И крещят още: „Да не ни заключват бараките!“ — „Няма повече да ви ги заключват.“ — „Да ни свалят номерата!“ — „Непременно ще ви бъдат свалени“ — уверява генералът, когото никога не сме виждали (няма и да го видим повече). — „Излазите между зоните да ни ги оставят! — ставаме все по-дръзки. — Трябва да общуваме помежду си!“ — „Добре, общувайте — съгласява се генералът. — Нека направените отвори да останат.“ Та какво още ви трябва, братлета? Ние победихме!!! Побушувахме един ден, порадвахме се, покипяхме и победихме! И макар някои от нас да поклащат глави и да говорят: „Измама, измама!“, ние вярваме. Вярваме на нашето, общо взето, не толкова лошо началство. Вярваме затова, защото така ни е по-лесно да излезем от положението…
А и какво остава на потиснатите, ако престанат да вярват? Да бъдат измамени и отново да вярват. И отново да бъдат измамени, и отново да вярват.
И във вторник, на 18 май, всички кенгирски лагпунктове излизат на работа, примирени със своите мъртъвци.
И още същата сутрин всичко би могло да приключи тихо. Но висшите генерали, събрали се в Кенгир, биха сметнали такъв изход за свое поражение. Как така сериозно ще признаят, че затворниците имат право! Как така ще вземат сериозно да наказват военнослужещите от МВД? Плиткият им разсъдък извлича само един урок: недостатъчно са били укрепени междузоновите стени. Там ще трябва да се направят огневи зони!
И същия ден усърдното началство впряга на работа тези, които са отвикнали да работят с години и десетилетия: офицерите и надзирателите навличат престилки: който горе-долу знае как, грабва мистрията; свободните от караулна служба на кулата войници карат количките, носят носилките; инвалидите, останали в зоната, мъкнат и подават тухлите. И до вечерта отворите в стените са запушени, възстановени са електрическите крушки върху стълбовете, покрай вътрешните стени са прокарани забранителни ивици и в краищата им са поставени часови с командата: „Огън!“
А когато вечерта колоните на затворниците, отдали дневния си труд на държавата, влизат отново в лагера, бързо ги отпращат на вечеря, преди да са се опомнили, за да ги заключат по скоро в бараките. Според генералската диспозиция трябва да бъде спечелена тази първа вечер — вечерта на твърде явната измама след дадените предния ден обещания; а сетне все някак затворниците ще свикнат и ще влязат в релсите.
Но на разсъмване се чуват все същите остри разбойнически изсвирвания както в неделя — дават си знак трета и втора зона като за голямо хулиганско празненство (тези изсвирвания са още един сполучлив принос на криминалните в общото дело). И надзирателите трепват, не завършват задължителните си дейности и офейкват от зоните. Само един офицер не успява да се измъкне (старши лейтенантът от интендантската служба Медвежонок), задържа се по свои работи и е пленен до сутринта.
Лагерът остава в ръцете на зековете, но те са разделени. По опитващите се да се приближат до вътрешните стени от кулите откриват картечен огън. Неколцина падат простреляни, има и ранени. Всички електрически крушки са отново изпочупени с прашки, но от кулите осветяват зоните с ракети. И ето кога интендантският офицер свършва работа на 3-ти лагпункт: завързват го, както е с откъснатия пагон, за края на една маса и го изтикват към стената (откъм тяхната страна не са направили предзонова бариера), а той отправя от тъмното вопли към своите: „Не стреляйте, аз съм, Медвежонок! Аз съм тук, не стреляйте!“ А от кулите го псуват: да не си се оставял в ръцете на врага. В края на краищата зековете се смиляват над него и го пускат да си върви разстроен.
Зековете удрят с дългите маси по бодливата тел, по новозабитите стълбове на предзоновата преграда, но под огъня е невъзможно да пробият стената, нито да я прекатерят — остава им да я подкопаят. Както винаги в зоната няма лопати, ако не се смятат пожарните. Влизат в действие готварските ножове и паници.
През нощта на 18 срещу 19 май невъоръжените хора минават под картечния огън през изкопите под стените и отново съединяват всички лагпунктове и стопанския двор. По-нататък от кулите престават да стрелят. А в стопанския двор — колкото щеш инструменти. Цялата свършена през деня работа на зидарите с пагони отива по дяволите. Под прикритието на нощта рушат предзоновите прегради, разширяват проходите в стените, за да не се превърнат после в капан (през следващите дни ги разширяват до двадесет метра).
През същата нощ пробиват стената и на 4-ти лагпункт, където е затворът. Надзорсъставът, охраняващ затвора, се пръсва кой към портала, кой към кулите, откъдето им спускат въжени стълби. Затворниците разгромяват следствените кабинети. Освободени са от затвора и тези, на които предстои на следния ден да застанат начело на въстанието: бившият полковник от Червената армия Капитон Кузнецов (випусник на Фрунзенската академия, вече не в първа младост; след войната командувал полк в Германия, но някой от полка му бяга в Западната зона, за което е осъден; а е в затвора, защото е „рисувал в черни краски лагерната действителност“ в писмата си, изпращани чрез някакъв волнонаемен); бившият старши лейтенант от Червената армия Глеб Слученков (бил в плен и както твърдят някои, бил власовец).
В „новия“ затвор лежат и жители от селището на Кенгир, битоваци. Отначало те решават, че в страната има всеобща революция, и с ликуващи викове посрещат неочакваното си освобождение. Но след като бързо научават, че революцията е от съвсем местно значение, лоялно се връщат в своя каменен чувал и без каквато да било охрана честно остават там през цялото времетраене на въстанието — ходят единствено за храна в столовата на метежните зекове.
На метежните зекове! — които вече три пъти се мъчат да се отърват и от метежа, и от свободата. Те знаят как да се отнесат към тези дарове и повече се страхуват от тях, отколкото да ги жадуват. Обаче съдбата пак и пак ги хвърля в метежа с неизмеността на разбиващи се в брега морски вълни.
А и какво им остава? Да вярват на обещания ли? Отново ще ги измамят, както добре го демонстрират робовладелците предишния ден, а и преди това. Да застанат на колене? Но те през всички години са стояли така и не са дочакали милост. Да молят днес да бъдат наказани? Но наказанието днес, както и след цял месец свободен живот, ще бъде еднакво жестоко от страна на онези, чиито съдилища работят като машина: като ще се дават по двадесет и пет, да бъде за всички без изключение.
Както беглецът бяга, за да изпита поне за един ден сладостта от свободния живот, така и тези осем хиляди затворници не толкова вдигат метеж, колкото бягат в свободата, макар за кратко! Осем хиляди души изведнъж от роби стават свободни и имат възможността да живеят! Иначе ожесточените лица се смекчават до добродушни усмивки.[4] Жените виждат мъже, а мъжете ги улавят за ръцете. Тези, които са си пишели и са изпращали писмата си по виртуозно криволичещи тайни пътища и никога не са се виждали, този път се запознават. Литовките, чиито бракове са сключвани от ксензовете през стената, този път виждат своите законни според църквата мъже — бракът им се спуска от небесата на земята! На вярващите за пръв път в живота никой не пречи да се събират и молят. Пръснати из всички зони, самотните чужденци се срещат сега и говорят на майчиния си език за тази странна азиатска революция. Цялото продоволствие на лагера се оказва в ръцете на затворниците. Никой не ги гони на развод и на единадесетчасов работен ден.
Идва утрото на 19 май над безсънния развълнуван лагер захвърлил вече кучешките си номера. От жиците висят изпотрошените електрически крушки. По траншейните проходи, а и направо зековете се движат свободно от зона в зона. Мнозина обличат собствените си дрехи, взети от склада. Току гледаш някой момък, нахлупил кавказки или казашки калпак. (Скоро ще се появят и бродирани ризи, а на азиатците може да се видят цветни халати и тюрбани, сиво-черният лагер разцъфтява.)
Дневалните ходят по бараките и приканват всички да идат в голямата столова, за да изберат Комисия — комисия за преговори с началството и за самоуправлението на лагера (така скромно и плахо назовава тя себе си).
Избират я може би само за няколко часа, но й е съдено да стане четиридесетдневно правителство на кенгирския лагер.

Ако същото би станало две години по-рано, единствено само от страх да не бъде научено от Него, степлаговските стопани не биха се подвоумили да изпозастрелят цялата затворена между стените тълпа. И дали ще трябва да повалят всичките осем хиляди или само четири — това за тях би било без значение, защото те са нетрепващи.
Но сложността на обстановката през 1954 г. ги нрави нерешителни. Познатите ни вече Вавилов и Бочков долавят в Москва някои нови повеи. Тук вече и без това са изпозастреляни доста хора, та трябва да се придаде на случилото се законен вид. Това е спънката, а тя ще рече — време за метежниците да започнат своя независим нов живот.
Още от първите часове предстои да се определи политическата линия на метежа, а следователно и неговото битие или небитие. Дали той ще трябва да последва онези простосърдечни и лозунги, изписани върху печатните колонки на вестниците: „Братя, смърт на чекистите!“.
Едва излязъл от затвора — и незабавно поради обстоятелствата, дали заради военната Си опитност, дали по съвети на приятелите или по вътрешен зов, ориентиран към ръководството, Капитон Иванович Кузнецов недвусмислено взема страната и позицията на малобройните и минали на заден план в Кенгир ортодокси: „Да се прекратят тези драсканици (позивите), да се потисне антисъветският и контрареволюционен дух на онези, които искат да се възползуват от нашите събития!“ (Цитирам тези негови изрази по бележките на другия член от Комисията А. Ф. Макеев за разговора им в тесен кръг в склада на Пьотър Акоев. Ортодоксите поддържат Кузнецов: „За тези позиви на всички ще ни лепнат нови присъди.“.
През първите, още нощни часове полковник Кузнецов обхожда всички бараки и държи там речи до пресилване, а сутринта след това и на събранието в столовата, и по-късно още не веднъж. Той се натъква на крайни настроения и на озлобени от живота хора, до такава степен мачкани, че нямат вече какво да губят. И той повтаря, и повтаря неуморно:
— Антисъветската дейност би била нашата смърт. Ако издигнем сега антисъветски лозунги, ще ни смажат незабавно. Те само чакат предлог, за да ни пометат. При такива позиви ще имат пълното оправдание за разстрели. Нашето спасение е в лоялността. Трябва да разговаряме с московските представители както подобава на съветски граждани!
И вече по-гръмогласно след това: „Няма да допуснем подобно поведение на отделни провокатори!“ (Впрочем, докато той държи тези речи, на вагонките се целуват шумно. Не си дават много труд да вникнат в речите му.)
Това е както, ако влакът ви отвежда не закъдето сте тръгнали и решавате да скочите — ще скочите по посока на движението, а не обратно. Това е инерцията на историята. Не всички искат да е така, но разумността на тази линия се разбира веднага и тя побеждава. Много бързо по лагера са окачени големи лозунги, които добре се четат от кулите и от портала:
„Да живее съветската конституция!“
„Да живее Призидиумът на ЦК!“
„Да живее съветската власт!“
„Искаме идването на член на ЦК и преразглеждане на делата ни!“
„Долу убийците бериевци!“
„Съпруги на офицерите от Степлаг! Не се ли срамувате да бъдете жени на убийци?“
Повечето от кенгирците отлично знаят, че всички милионни разправи, далечни и близки, са ставали под блатното слънце на тази конституция и са утвърдени от този състав на Политбюро, ала нищо не им остава, освен да пишат: да живее тази конституция и това Политбюро. И сега вече, като препрочитат лозунгите, метежните арестанти напипват законната твърда почва под краката си и започват да се успокояват: движението им не е безнадеждно.
А над столовата, където току-що са се провели изборите, се издига знаме, което се забелязва от цялото селище. То се развява дълго и след това: бял фон, черно по краищата, в средата червен кръст. Според международния морски код това знаме означава: „Търпим бедствие. На борда — жени и деца.“
Комисията избира дванадесет души начело с Кузнецов. Комисията веднага се специализира и създава отдели за:
— агитация и пропаганда (ръководи ги литовецът Кнопкус, изпратен тук за наказание от Норилск след тамошното въстание);
— бит и стопанство;
— изхранване;
— вътрешна сигурност (Глеб Слученков);
— военен и
— технически отдел (най-удивителният в това лагерно правителство).
На бившия майор Макеев са възложени контактите с началството. В състава на Комисията е и един от главатарите на рецидивистите, той също отговаря за нещо си. Има и жени (очевидно: Шахновская, икономист, партийка, вече с посивели коси; Супрун, възрастна учителка от Прикарпатието; Люба Бершадска).
Влизат ли в тази Комисия главните, истинските вдъхновители на въстанието? Очевидно не. Центровете, и особено украинският (в целия лагер руснаците не са повече от една четвърт), остават явно сами по себе си. Михаил Келер, украински партизанин, който воюва от 1941 г. ту срещу немците, ту срещу съветските, а в Кенгир публично е убил един доносник, е само мълчалив наблюдател от онзи щаб на заседанията.
Комисията открито работи в канцеларията на женския лагпункт, но Военният отдел изнася своя команден пункт (полевия щаб) в банята на 2-ри лагпункт. Отделите се залавят за работа. Първите дни са особено напрегнати: всичко трябва да се обмисли и вкара в релси.
Преди всичко трябва да се укрепят. (Макеев, в очакване на неизбежното смазване на бунта им от страна на войската, е против създаването на каквато и да било отбрана. За такава настояват Слученков и Кнопкус.) Остават много тухли след пробиването на широките отвори във вътрешните стени. Използуват ги да издигнат барикади срещу всички изходи за навън (и входове отвън), които остават в ръцете на охраната и може да бъдат отворени всеки момент за пропускане на наказателните отреди. В стопанския двор се намира и достатъчно количество рула бодлива тел. Намотават от нея спирали Бруно и ги разхвърлят по най-уязвимите места. Не забравят да поставят тук-таме и дъсчици с надпис: „Внимание! Минирано!“
А това е една от първите идеи на Техническия отдел. Около дейността на отдела се създава голяма тайнственост. На Техотдела в завладения стопански двор са предоставени секретни помещения, а на входа им е нарисуван череп с кръстосани кости и има надпис: „Напрежение 100 000 волта“. Вътре се допускат само неколцината, работещи там. Така че дори затворниците не успяват да разберат с какво се занимава Техотделът. Много скоро плъзва слухът, че работи над секретно химическо оръжие. Тъй като и зековете, и лагерното началство знаят добре какви умни инженери има тук, лесно се разпространява суеверното убеждение, че те всичко могат, дори да изобретят оръжие, каквото още не са измислили в Москва. Колко ли пък им трябва, за да направят някакви си нещастни мини, като използуват реактивите от стопанския двор? И дъсчиците „минирано“ се възприемат напълно сериозно.
Измислено е и още едно оръжие: сандъци с натрошено стъкло пред входа на всяка барака (да се хвърля в очите на автоматчиците).
Всички бригади се запазват в обичайния си състав, но са наречени вече взводове, а бараките — отреди. Командирите на отредите са подчинени на Военния отдел. Началник на всички караули става Михаил Келер. По точен график всички невралгични места се заемат от пикети, засилвани допълнително нощно време. Като се взема предвид самолюбието на всеки мъж, което не му позволява да побегне в присъствието на жена и изобщо да не се покаже по-храбър, отколкото е, пикетите се комплектуват смесени. А жените в Кенгир се оказват не само гръмогласни, но и много смели, особено украинските момичета, които са преобладаващата част на женския лагпункт.
Без да изчакват този път благоволението на Господаря, зековете сами започват да свалят прозоречните решетки от бараките. Първите два дни, докато стопаните не се досещат да изключат лагерната електрическа мрежа, струговете в стопанския двор още работят и от прътовете на тези решетки се изработват множество пики, като се заострят и струговат в краищата. Изобщо ковачницата и стругарите през тези първи дни изработват непрекъснато оръжие: ножове, алебарди-секири и саби, особено предпочитани от криминалните (за дръжките им завързват пискюлчета от оцветена кожа). Някои са въоръжени и с боздугани.
С пики на раменете пикетите отиват да заемат своите нощни постове. И женските взводове, изпращани нощем в мъжката зона в отредените за тях секции, за да се вдигнат по тревога срещу настъпващите (шири се наивното предположение, че палачите няма да посмеят да убиват жени), вървят като наежени с пиките си.
Всичко това би било невъзможно, би се провалило от издевателства или от похот, ако не би било обвеяно от суровия и чист полъх на метежа. Пиките и сабите за нашия век са като играчки, но не е играчка за тези хора затворът, все едно дали в миналото или в бъдещето. Пиките напомнят играчки, но са им изпратени от съдбата! Дават им първата възможност да защитят правото си на свобода. В пуританската атмосфера на по-раншната революция, когато присъствието на жени по бараките също става оръжие, мъжете и жените са се държали с достойнство и достойно са носели своите пики с насочени към небето остриета.
И да е имало през тези дни хора, които да са залагали на долните сладострастни изживявания, това ще са били онези оттатък зоната, със сините пагони. Те се надяват, че предоставени за седмица сами на себе си, затворниците ще потънат в разврат. Така и представят нещата пред жителите на селището: че затворниците са се разбунтували за правото да развратничат. (Разбира се, какво ли друго им липсва на арестантите в тяхната осигурена съдба?)[5]
Началството се надява най-много на това, че криминалните ще започнат да изнасилват жените, политическите ще се застъпят за тях и всички ще почнат да се избиват помежду си. Но и тук психолозите на МВД не познават! Това буди също и нашето удивление. Всички свидетелствуват, че криминалните са се държали като хора, но не в тяхното традиционно разбиране на тази дума, а в нашето. Със същата монета им отговарят и политическите, и жените, които се отнасят подчертано дружелюбно и с доверие към тях. А което е премълчано, не се отнася до нас. Може би криминалните са помнели през цялото време и кървавите жертви, дадени от тях първата неделя.
Ако трябва да признаем на кенгирския метеж определена сила, то тя е в единството.
Рецидивистите не посягат и на продоволствения склад, което не е по-малко изненадващо за тези, които ги познават. Макар складът да е запълнен с продукти за много месеци, Комисията решава да остави всички на предишните им норми за хляба и всичко друго. Типичен верноподанически страх да не ощетят държавата и след това да трябва да отговарят за разхищението! Като че ли за толкова много гладни години държавата не е задлъжняла пред арестантите! Обратно — взима се почти смешно решение: цялото лагерно началство, останало извън зоната, трябва да се снабдява от стопанския двор — че как иначе! И по тяхна молба Комисията допуска влизането на старши лейтенанта Болтушкин (не от вредните, бивш фронтовак), който редовно отнася продукти за началството, например сушени плодове от полагащите се по норма за волнонаемните — и зековете им ги отпускат.
Лагерното счетоводство изписва продуктите в границите на предишната норма, кухнята ги получава и готви, но под влияние на новата революционна атмосфера не се опитва да краде, нито пък криминалните изпращат този път някого с указание да изнася храна за хората. На нагаждачите също престават да сипват по някой излишен черпак. И изведнъж се оказва, че при същата норма храната става значително повече!
Ако по-рано криминалните продават туй-онуй (тоест награбеното преди това на друго място), сега те не идват по обичая си пак да си го задигат. „Не са такива времената“ — казват те…
Дори лавките от местния отдел за снабдяване на работещите продължават да търгуват в зоните. Щабът обещава гаранции за сигурност на волнонаемната инкасаторка. Пускат я в зоната без надзиратели и тук, съпроводена от две момичета, тя обхожда всички лавки и събира от продавачите боновете, получени от продадената стока. (Скоро, то се знае, боновете свършват, а отвън началството не пуска нови стоки в зоната.)
В ръцете на властта остават още три вида доставки за зоната: електричеството, водата и медикаментите. С въздуха, както е известно, тя не се разпорежда. За четиридесет дни зековете не получават отвън нито един хап, нито капка йод. Електричеството е прекъснато след два-три дни. Водопроводът е оставен.
Техническият отдел започва борба за светлината. Отначало хвърлят кукички с тънка жица върху външната електропроводна линия, която върви зад лагерната стена — и по този начин няколко дни крадат ток, докато отвън не открият тези кукички и не ги отрежат. През това време Техотделът успява да изпробва ветродвигателя и да се откаже от него, след което в стопанския двор (на закрито място, извън обзора на кулите и ниско прелитащите самолети У-2) започва да монтира хидроелектроцентрала, задвижвана от… водопроводния кран. От намерения в стопанския двор мотор правят генератор и започват да подхранват телефонната лагерна мрежа, осветлението на щаба и… радиопредавателя! А в бараките си светят с подпалки. Тази уникална хидростанция работи до последния ден на метежа.
В самото начало на метежа генералите идват в зоната като стопани (е, не твърде свободно по самата зона, все пак се оглеждат). Наистина Кузнецов се сеща: на първите преговори нарежда да изнесат от моргата убитите и гръмогласно командува: „Шапки долу!“ Зековете свалят шапки и генералите са принудени също да свалят военните фуражки пред своите жертви. Но инициативата остава в ръцете на гулаговския генерал Бочков. Той одобрява избирането на Комисията („не е възможно да се разговаря едновременно с всички“) и настоява на преговорите депутатите да разкажат отначало за собствените си присъди (Кузнецов се впуска подробно и може би на драго сърце да излага делото си), както и при вземането на думата зековете непременно да стават. Когато някой казва: „Затворниците настояват…“. Бочков емоционално възразява: „Затворниците могат само да молят, а не да настояват!“ И е установена тази форма — „затворниците молят“.
На молбите на затворниците Бочков отвръща с лекция за строителството на социализма, за небивалия подем на народното стопанство, за успехите на китайската революция. Самодоволно косо затягане на вината в мозъка, от което ние винаги слабеем и онемяваме… Той е дошъл в зоната, за да разясни защо охраната е била в правото си да прибегне до оръжието (скоро те ще заявят, че изобщо никаква стрелба не е имало по зоната, че това е измислица на бандитите, както и приказките за масовите побоища). Той просто е изумен, че смеят да го молят да наруши „инструкцията за разединяването на зековете“. (Те говорят за своите инструкции така, сякаш са валидни за вечни времена и за целия свят.)
Скоро долитат с „Дъгласи“ нови и по-важни генерали: Долгих (струва ми се, тогава началник на ГУЛаг) и Егоров (зам.-министър на МВД на СССР). Насрочва се събрание в столовата, където се събират около две хиляди затворници. И Кузнецов командува: „Внимание! Стани! Мирно!“, и почтително поканва генералите в президиума, а самият той по субординация стои отстрани. (Другояче се държи Слученков. Когато един от генералите изтърсва нещо за враговете тук, той им отвръща със звънлив глас: „А кой от вас не се оказа враг? Ягода е враг, Ежов — враг, Абакумов — враг, Берия — враг. Откъде да знаем, че Круглов е по-свестен?“)
Макеев, съдейки по записаното, съставя проект за съглашение, по който началството би трябвало да обещае да не етапира и да не репресира никого, да започне разследване, срещу което зековете се задължават да пристъпят незабавно към работа. Когато обаче той и съмишлениците му тръгват по бараките и предлагат да се приеме проекта им, зековете ги наричат „плешиви комсомолци“, „пълномощници по снабдяването“ и „чекистки лакеи“. Особено враждебно са посрещнати в женския лагпункт и особено неприемливо е за зековете да се съгласят този път с разделянето им на мъжки зони и женска зона. (Разсърденият Макеев отвръща на тези, които му възразяват, с думите: „А ти, като си хванал цицата на Парася, си въобразяваш, че съветската власт е свършила? Все едно, съветската власт ще постигне своето!“.
Дните се изнизват. Без да свалят от зоната очи — войнишките от кулите, надзирателските също оттам (като познаващи зековете по физиономия, надзирателите трябва да ги разпознават и да запомнят кой какво прави) и дори очите на летците (може би с фотоснимка), генералите с огорчение са принудени да заключат, че в зоната няма кланета, няма погром, няма насилия, лагерът не рухва, оставен сам на себе си, и няма повод за въвеждане на войски за помощ.
Лагерът си стои и преговорите променят характера си. Златните пагони в различни съчетания продължават да обикалят зоната, за да убеждават и държат речи. Пропускат ги свободно, но им се налага да държат бели знамена, а пред влизането в стопанския двор, където сега е главният вход за лагера, пред барикадата, трябва да понесат и обиск, при който някоя украинска дивчина с ватенка потупва генералските джобове, няма ли, един вид, някой пистолет или граната там. Затова пък щабът на метежниците им гарантира личната сигурност!…
Развеждат генералите там, където може (разбира се, не по секретната зона на стопанския двор), и ги оставят да разговарят със зековете, и свикват за тях големи събрания по лагпунктовете. Блещукайки с пагоните си, стопаните и този път се настаняват в президиумите — както винаги, сякаш нищо не е било.
От арестантската маса също излизат оратори. Но колко трудно е да се говори! Не само защото всеки си подписва с тази реч бъдещата присъда, но и защото твърде много се бяха раздалечи-ли знанията и представите за истината у сивите и у сините, и почти с нищо вече не можеше да се въздействува на тези разлети благополучни телеса, на тези лъскави пипонести глави. Изглежда, старият ленинградски работник, комунист и участник в революцията, ги беше разсърдил здравата. Той ги питаше що за комунизъм ще бъде, ако офицерите гледат да намажат от стопанския двор, карат зековете да им правят от краденото от обогатителната фабрика олово сачми за бракониерство; ако градините им ги обработват затворниците; ако за началника на лагпункта, докато се къпе в банята, се разстилат килими и свири оркестър.
За да се поставят по-малко такива безсмислени въпроси, се прибягва и до преки преговори по висшия дипломатически образец: през юни слагат в женската зона една дълга маса, взета от столовата, и от едната й страна сядат златопагонестите, а зад тях застават допуснатите за охраната им автоматчици. От другата страна на масата сядат членовете на Комисията — също с охрана, която стои много сериозно със сабите, пиките и прашките си. А наоколо се тълпят зековете — да слушат преговорите и да подвикват отстрани. (Масата не е без туй-онуй за почерпка — от парниците на стопанския двор са донесени пресни краставици, а от кухнята — квас. Златопагонестите хрупат краставиците, без да се стесняват…)
Има и още едно полутайно съвещание между лагерната Комисия и петима генерали от МВД в караулката до портал на 3-ти лагпункт.
Исканията молби на въстаналите са формулирани още през първите два дни и се повтарят многократно нататък:
 
— да се накаже убиецът на Евангелиста;
— да се накажат всички виновни за убийствата в неделята срещу понеделника в стопанския двор;
— да се накажат тези, които са нанасяли побой на жените;
— да бъдат върнати в лагера другарите, които заради стачката са хвърлени незаконно в изолираните затвори;
— да не се прикачват повече номера на затворниците, да не се поставят решетки по прозорците на бараките, да не се заключват бараките;
— да не се възстановят вътрешните стени между лагпунктовете;
— работният ден да бъде осем часа, както при волнонаемните;
— да се увеличи заплащането на труда (вече не се поставя условие за равенство с волнонаемните работници);
— да се разреши свободна кореспонденция с близките и понякога свижданията;
— да се преразгледат делата.
 
И макар нито едно от исканията да не разтърсва устоите и да не противоречи на конституцията (а много от тях се домогват само до връщане на старото положение), господарите намират за недопустимо удовлетворяването и на най-незначителното от тях, защото тези подстригани тлъсти вратове, тези плешиви глави и фуражки са се отучили отдавна да признават някаква своя грешка или вина. За тях истината е отвратителна и неузнаваема, ако я научават не от секретните инструкции на висшите инстанции, а от устата на простолюдието.
Но все пак продължителното оставане на осем хиляди души в обсадно положение хвърля сянка върху репутацията на генералите и може да повлияе върху служебното им положение, ето защо те не се скъпят на обещания. Съгласяват се, че почти всички искания на затворниците са изпълними, с изключение само на това (за правдоподобие) да бъде оставена открита женската зона, тъй като не е редно (като че ли в ИТЛ двадесет години е било иначе), но можело да се помисли за въвеждане на някакви дни за срещи. Затова пък генералите внезапно се съгласяват в зоната да започне работа следствена комисия (по обстоятелствата около разстрелите). (Но Слученков разгадава и настоява това да отпадне: под формата на показания куките ще вземат да снасят всичко, което става в зоната.) Преразглеждане на делата? Какво пък, и това трябва да стане, само че трябва да се почака. Но което е абсолютно неотложно — трябва всички да тръгнат на работа! На работа! На работа!
А зековете са наясно какво следва от това: да бъдат разделени на колони, да захвърлят оръжието си, а инициаторите на бунта да бъдат арестувани.
Не — отвръщат те през масата и от трибуната. Не! — крещят от тълпата. Управлението на Степлаг се държи провокационно! Ние не вярваме на ръководството на Степлаг! Не вярваме на МВД!
— Дори на МВД ли не вярвате? — остава потресен заместник-министърът и бърше потта от челото си. — Кой ви е внушил такава омраза към МВД?
Загадка!
— Искаме член на Президиума на ЦК! Член на Президиума на ЦК! Тогава ще повярваме! — крещят зековете.
— Внимавайте! — заплашват генералите. — Ще стане по-лошо! Но сега се изправя Кузнецов. Той говори гладко, леко и се държи гордо.
— Ако влезете в зоната с оръжие — предупреждава той, — не забравяйте, че тук половината от хората са превземали Берлин.
Ще отнемем и вашето оръжие!
Капитан Кузнецов! Бъдещият историк на кенгирския метеж ще ни разясни личността на този човек. Как разбира и преживява той своя арест? В какво състояние си представя своето съдебно дело? Отдавна ли е молил за преразглеждането му, щом в разгара на самия метеж идва от Москва освобождаването му (мисля, че с реабилитация)? Само професионално-военна ли е била гордостта му от това, че поддържа в такъв ред метежния лагер? Дали застава начело на движението, защото то го е завладяло? (Това аз го отхвърлям.) Или като е знаел командните си способности — за да го обуздае, да го вкара в руслото (и да предотврати взаимните отмъщения, като въздържа Слученков) и да го положи под ботушите на началството като укротена вълна? (Така мисля.) При срещите, на преговорите и чрез второстепенни лица той е имал възможност да предаде на усмирителите онова, което е искал, а и е желал да чуе от тях. Например през юни е изпратен извън зоната за преговори хитрецът Маркосян с поръчение от Комисията. Дали Кузнецов се е възползувал от такива случаи? Допускам, че не. Позицията му вероятно е горда, самостоятелна.
Двама телохранители, двама грамадни украински момци съпровождат през цялото време Кузнецов, с ножове в пояса.
За защита ли? За разплата ли?
(Макеев твърди, че в дните на въстанието Кузнецов е имал и временна жена — също бандеровка.)
Глеб Слученков е на тридесет години. Ще рече, че в плен при немците попада на деветнадесет години. Сега, както и Кузнецов, той ходи с предишната си военна униформа, запазена в склада, като демонстрира военната си закалка. Той леко понакуцва, но това се компенсира от голямата му подвижност.
На преговорите се държи стегнато, рязко. Началството решава да изтегли от зоната „бившите малолетки“ (изпратени в затвора, преди да навършат 18 години — сега някои са по на 20-21 години), за да ги освободят. Това, изглежда, не е и измама, по онова време наистина навсякъде ги освобождават или им намаляват присъдите. Слученков отвръща: „А вие питали ли сте дали бившите малолетки искат да се прехвърлят от една зона в друга и да оставят в беда другарите си?“ (И настоява пред Комисията: „Малолетките са нашата гвардия, не можем да ги отстъпим!“ В това и за генералите е тайният смисъл на освобождаването на тези младежи през метежните дни на Кенгир; а и не знаем по-нататък дали не са ги напъхали по карцерите оттатък зоната?) Законопослушният Макеев започва все пак да събира бившите малолетки за „Съда на освобождението“ и свидетелствува: от четиристотин и девет души, подлежащи на освобождаване, му се удава да събере за напускане на зоната само тринадесет. Като не забравяме и за благоразположението на Макеев към началството и враждебното му отношение към въстанието, можем да се изумим на това свидетелство: 400 млади хора в разцвета на възрастта си и дори в мнозинството си не политически се отказват не само от свободата — но и от спасението си! За да останат в обречения метеж…
А на заплахата от военно потушаване на метежа Слученков отговаря на генералите така: „Изпратете ги! Изпратете в зоната повече автоматчици! Ще ги заслепим със счукано стъкло и ще им отнемем автоматите! Ще разпилеем целия ви кенгирски гарнизон! Ще подгоним кривокраките ви офицери до Караганда и ще влезем там, възседнали собствените ви гърбове! А в Караганда ще разчитаме вече на нашего брата!“.[6]
Може да вярваме и на други свидетелства за него. „Който побегне — ще удряме в гърдите!“ — и замахва във въздуха с финландската си кама. А в бараката обявява: „Който не излезе да се отбранява, чака го нож!“ Това е неизбежната логика на всяка военна власт и военно положение…
Новороденото лагерно правителство, както и от памтивека всяко правителство, не умее да съществува без служба за сигурност и Слученков оглавява тази служба (настанява се в кабинета на опера в женския лагпункт). Тъй като се отхвърля всяка възможност за победа над външните сили, Слученко