Сега, когато разделящата ни от нашите пазачи канавка се продъни и се превърна в ров, ние стояхме на двата му бряга и преценявахме: какво да правим по-нататък?…
Казано е фигуративно, разбира се, че „стояхме“. Ходехме ежедневно на работа с новозаменените ни бригадири (или негласно. Избрани, уговорени да служат на общото дело, или същите предишни, но неузнаваемо отзивчиви, дружелюбни, грижливи), не закъснявахме за развода, не се подвеждахме един друг, нямаше и отказвани и като че ли началниците можеха да бъдат съвсем доволни от нас. А ние можехме да бъдем доволни от тях: те отвикнаха да кряскат, да заплашват, не ни вкарваха повече в карцера за щяло и нещяло, нито пък забелязваха, че сме престанали да сваляме шапки пред тях. Майор Максименко се успиваше сутрин за развода, затова пък вечер обичаше да среща колоната на портала и докато изчаквахме да влезем, току ще пусне някоя шега. Той ни гледаше със ситото равнодушие на някой украински чифликчия някъде в Таврия, пред когото се изнизват завърналите се от степта безчетни стада. Започнаха дори да ни прожектират филми в някои от неделните дни. И само дето както и преди продължавахме да строим „великата китайска стена.“
И все пак и ние, и те мислехме напрегнато: какво ще става по-нататък? Не можеше да продължава така: недостатъчно беше това, което се правеше, и от наша, и от тяхна страна. Все някой трябваше да нанесе първия удар.
Но какво бихме могли да постигнем ние? Говорехме вече открито, без озъртане, всичко, каквото си искахме, всичко, което бе накипяло в нас (толкова сладко беше да изпиташ свободата на словото дори само в тази зона, дори толкова късно в живота!). Но можехме ли да се надяваме, че ще разнесем тази свобода оттатък зоната или че ще тръгнем и ние нататък с нея? Не, разбира се. Какви други политически искания можехме да поставим? И да ги измислим не можехме дори. Без да говорим, че би било безцелно и безнадеждно — и да ги измислим не можехме! Не можехме да искаме в своя лагер нито да се промени изобщо страната, нито тя да се откаже от лагерите: биха ни унищожили с бомби от въздуха.
Естествено щеше е да поискаме да преразгледат делата ни, да отменят несправедливите ни присъди. Но и това изглеждаше безнадеждно. В общата, все по-ширеща се над страната смрад на терора повечето от нашите дела и присъди се възприемаха от съдиите като напълно справедливи — и сякаш бяха убедили и самите вас в това! И после, преразглеждането на делата е някак невеществено, неосезаемо от тълпата, нас най-лесно бе да ни измамят при преразглеждането: ще има обещания, протакания, ново следствие, това може да продължи с години. И ако дори обявяха изведнъж някого за освободен и го изведяха от лагера — коя е гаранцията, че няма да го разстрелят, че няма да го прехвърлят в друг затвор, че няма да му лепнат нова присъда?
Нима спектакълът с Комисията не показа как може да се представят тия неща? И без да преразглеждат делата ни, се канеха уж да ни пуснат вкъщи…
Единственото, по което нямаше спор, по което не можеше да има съмнения, бе да се отстрани най-унизителното: да не ни заключват през нощта в бараките и да изхвърлят кофите за ходене по нужда; да махнат номерата от дрехите ни; трудът ни да не бъде съвсем безплатен; да ни разрешат да пишем 12 писма на година. (Но всичко това, всичко това, и дори 24 писма на година, го имахме вече в ИТЛ — а нима там можеше да се живее?)
Сред нас нямаше дори единодушие по въпроса за 8-часовия работен ден… Толкова бяхме отвикнали от свободата, че като че ли и не се стремяхме повече към нея…
Обмисляха се и пътищата: как да изразим протеста си? Какво да направим? Ясно беше, че с голи ръце сме безпомощни пред съвременната армия, и затова пътят ни бе не въоръжено въстание, а стачка. По време на една такава стачка може например да свалиш от себе си и номерата.
Но все още в жилите ни течеше робска кръв. Всеобщото сваляне на кучешките номера ни се струваше толкова смела, толкова дръзка, решителна крачка, колкото ако излезехме с картечница на улицата. А думата „стачка“ звучеше толкова страшно в ушите ни, че търсехме допълнителна защита за себе си в гладуването: ако започнем стачката заедно с гладуване, това би повишило някак нашите морални права да стачкуваме. Все пак имаме като че ли някакво право да гладуваме — но да стачкуваме? Няколко поколения у нас бяха израснали с внушената им представа, че крещящо опасната и, естествено, контрареволюционна дума „стачка“ стои наравно с думите „Антанта, Деникин, кулашки саботаж, Хитлер“.
Така че, като пристъпвахме доброволно към ни най-малко ненужното ни гладуване, ние предварително отслабвахме доброволно физическите си сили в борбата. (За щастие нито един лагер след нас, струва ми се, не повтори тази екибастузка грешка.)
Обмисляхме и детайлите на евентуалната гладна стачка. Въведеният при нас неотдавна общолагерен наказателен режим ни беше научил, че в отговор ще ни затворят, разбира се, в бараките. Как ще се свързваме помежду си? Как ще разменяме решенията си за по-нататъшния ход на стачката? Все някой трябваше да обмисли и съгласува между бараките сигналите и от кой прозорец ще се подават, и от кои прозорци ще се видят.
Тези въпроси се обсъждаха ту тук, ту там, в тази или в онази групичка, всичко това ни се виждаше неизбежно и желателно — и същевременно, поради липса на навик, някак невъзможно. Никак не можехме да си представим деня, в който изведнъж ще се съберем, ще се договорим, ще се решим и…
Но нашите пазачи, открито организирани чрез военната йерархия, много повече от нас привикнали да действуват и по-малко рискуващи да загубят в действията си, отколкото ако бездействуват — пазачите ни изпревариха с удара си.
А оттам нататък всичко тръгна от само себе си.
Тихичко и уютно посрещнахме на привичните си вагонки, в обичайните си бригади, бараки, секции и кътчета Новата 1952 година. А на 6 януари, в неделя, на Бъдни вечер, когато западните украинци се готвеха да отпразнуват, да варят жито, да постят до мръкване и след това да пеят коледарски песни — нас ни затвориха от сутринта след проверката и повече не ни пуснаха.
Никой не очакваше подобно нещо! Сервираха ни го тайно, лукаво! Видяхме през прозорците как подкарват към портала стотина затворници от съседната барака с вещите им.
Дали не в етап?…
Ето че идват и при нас. Надзиратели. Офицери със списъци. И започват да ни извикват поименно… Излизай с вещите си… и с матраците, както са, напълнени!
Ето каква била работата! Пресортиране! До отвора на китайската стена е поставена охрана. Утре той ще бъде зазидан. А нас ни извеждат навън през портала и ни подгонват със стотици — с торбите и матраците ни, като хора, претърпели пожар, през друг портал — в друга зона. Тамошните пък зекове ги прехвърлят в нашата.
Всеки се напряга да разбере: кого ли са взели? Кого са оставили? Как да се разбере смисълът на това разместване? И много бързо замисълът на стопаните ни се изяснява: в едната половина (2-ри лагпункт) са оставили само истинските украинци, около две хиляди души. В другата половина, където ни събраха и където ще бъде 1-вият лагпункт — около три хиляди души от всички останали нации: руснаци, естонци, литовци, латвийци, татари, кавказци, грузинци, арменци, евреи, поляци, молдованци, немци и всякакъв случаен народ, натирен тук от полетата на Европа и Азия. С една дума, „единна и неделима“. (Любопитно. Мисълта на МВД, която би трябвало да се озарява от социалистическото и извъннационалното учение, върви по същата, по старата пътечка: да се разделят нациите.)
Разбити са старите бригади, формират се нови, те ще бъдат изпратени на нови обекти, ще живеят в нови бараки — въртележка! И това е замислено не само за неделния ден, а за цялата седмица. Прекъснати са множество връзки, хората са разместени и стачката, дето ни изглеждаше толкова назряла, вече е провалена… Ловко!
В лагпункта на украинците остават цялата болница, столовата и клубът. А при нас вместо всичко това — БУР. Да отделят украинците, бандеровците, най-опасните бунтари по далече от БУР. Защо ли?
Скоро ще разберем защо. По лагера плъзва достоверният слух (от работягите, които носят чорбата в БУР), че куките в техния „гардероб“ са станали много безочливи: при тях затварят подозираните (взети по двама-трима тук и там) и куките ги изтезават в килията си: душат ги, бият ги, карат ги да издайничат, да назовават имена: кой коли? Ето кога целият замисъл се прояснява: изтезават! Изтезават не самите кучкари (вероятно няма санкция, може да си навлекат неприятност), а възлагат това на куките: издирете сами своите убийци! А тяхното усърдие не се нуждае от допълнително стимулиране. Пък по този начин ще оправдаят и хляба, дето го ядат, готованците му недни. А бандеровците са отдалечени от БУР, за да не се втурнат да се разправят там. На нас се гласуваше по-голямо доверие: ние сме покорни хорица и разноплеменни, няма да се наговорим. А бунтарите са там. И стената между лагпунктовете е висока четири метра.
Ала колкото и прозорливи да са историците, колкото и умни да са книгите, това тайнствено възпламеняване на човешките души, това тайнствено зараждане на обществените експлозии не се поддава на техните предсказания, че и на обяснение вече като свършен факт.
Понякога ще пъхнеш горящи кълчища под цепеницата — и нищо, не се запалва. Друг път една самотна искрица от комина ще изхвръкне нагоре — и цялото село ще изгори до основи.
Нашите три хиляди не се бяха готвили и не бяха готови за нищо, а вечерта се връщат от работа — и изведнъж в бараката в съседство с БУР започват да разкъртват своите вагонки, грабват греди и кръстачки и хукват в полумрака (мястото там откъм страната на БУР е полутъмно) да дълбаят с тях яката ограда около лагерния затвор. Никой не разполага нито с брадва, нито с лом, защото в зоната изобщо няма такива.
Всички се стараят като майсторска бригада от дърводелци, дъските първи се поддават, тогава започват да ги откъртват — и скърцането на дванадесетсантиметровите гвоздеи се разнася по цялата зона. Като че ли не е сега време дърводелците да работят, но все пак шумът е работен, и от кулите, а и надзирателите и работягите от другите бараки не му придават значение. Вечерният живот протича както обикновено: едни бригади отиват на вечеря, други се връщат от вечеря, отбиват се кой в лазарета, кой в инвентарното помещение, кой да си получи колета.
И все пак надзирателите се разтревожват, отиват до БУР, до тънещата му в полумрак стена, където кипи — опарват се и — назад, в щабната барака. Някой се спуска с прът и след един от надзирателите. Тук вече, за да бъде пълна картината, някои започват да трошат с камъни и пръти стъклата в щабната барака. Звънливо, весело, заплашително се пръскат щабните стъкла на прозорците.
А единственото, което момчетата преследват, не е да вдигнат въстание и дори не е да завземат БУР, това не е лесно (фот. 43), а да залеят с бензин през прозорчето килията на куките и да я подпалят — един вид, получете си заслуженото! Една дузина зекове нахълтват през пробития отвор на БУРовската ограда. Започват да се суетят — коя ли ще е килията, правилно ли са отгатнали прозореца, а и докато смъкнат намордника, докато си помагат да се покатерят и да си предават кофата с бензина, от кулите започват да чаткат по зоната картечници и така и не успяват да подпалят килията на куките.

Избягалите от лагера надзиратели и началникът на режима Мачеховски (него също го подгонват с нож, но той се качва на покрива на сайванта в стопанския двор и като търчи към ъгловата кула, крещи: „Не стреляй! Свои!“, след което се измъква през предзоновото пространство)[1] успяват да съобщят в дивизиона. А от дивизиона (как да научим сега имената на командирите му?!) нареждат по телефона на ъгловите кули да открият картечен огън по трите хиляди невъоръжени, нищо незнаещи за случилото се хора. (Нашата бригада беше например в столовата и цялата тази стрелба, в пълно недоумение, чухме оттам.)
По ирония на съдбата това стана по нов стил на 22-ри, а по стар — на 9-и януари, деня, който до описваните събития се отбелязваше в календара тържествено траурно като кървавата неделя. А при нас се получи кървав вторник, и къде по-просторно за палачите, отколкото в Петербург: не площад, а степ, и без свидетели, и без журналисти и чужденци.
В тъмнината напосоки започват да шарят от кулите с картечен огън по зоната. Вярно, стрелбата не трае дълго, повечето от куршумите вероятно прелитат над главите, но достатъчно от тях прелитат и по-ниско — а колко му трябва на човека? Куршумите бяха пробили леките стени на бараките и ранили, както това винаги става, не тези, които бяха щурмували затвора, а съвсем непричастните — но те трябваше сега да скриват раните си, да не отиват в лазарета, а да търпят като кучета: по раните им можеха да ги третират като участници в метежа — нали трябваше да издърпат тоз-онзи от едноликата маса! В барака № 9 бе убит на леглото си мирен старец, чиято десетгодишна присъда вече изтичаше: след един месец трябваше да го, освободят; синовете му служеха в същата армия, която ни разстрелваше от кулите.
Щурмуващите напускат тъмничното дворче и се пръсват по своите бараки (предстои им да сглобят отново вагонките си, за да не оставят следи). И повечето от зековете разбират стрелбата в този смисъл, че трябва да не напускат бараките. Но има и такива, които, обратно, се изсипват навън, възбудени, и се щурат по зоната, за да разберат какво става, защо?
По това време в зоната не остава нито един надзирател. Зловещо зее с изпочупените си стъкла изпразнената от офицерите барака. Кулите мълчат. По зоната бродят любознателните и търсещите истината.
И точно тогава портите на нашия лагпункт се разтварят широко — и цял взвод от конвойни автоматчици влизат с насочени автомати и откриват напосоки непрекъснат огън. Те се пръсват във ветрило на всички страни, а зад тях вървят разярените надзиратели — с железни тръби, с тояги, с каквото са могли да грабнат.
Те настъпват на вълни към всички бараки и прочистват зоната. После автоматчиците спират да стрелят и оставят надзирателите да минат напред, за да изловят притаилите се, ранените или още непострадалите, и започват немилостиво да ги бият.
Всичко това се изяснява по-късно, а отначало ние само чувахме несекващата стрелба в зоната, но в полумрака не виждахме и не разбирахме нищо.
Пред входа на нашата барака настъпи пагубна блъсканица: всеки се стремеше по-бързо да се вмъкне и от това никой не можеше да влезе (не че чак толкова тънките дъсчици на барачните стени предпазваха от изстрелите, но вътре човек преставаше вече да бъде метежник). Там пред входа на бараката бях и аз. Добре помня своето състояние: апатично отвращение към съдбата, мигновена апатия към това ще се спася ли — няма ли. Бъдете проклети, какво искате от нас? Защо сме виновни до смърт пред вас, задето сме се родили на тази нещастна земя и трябва вечно да лежим във вашите тъмници? Цялата низост на тази каторга изпълни гърдите ми със спокойствие и отвращение. Бе изчезнал дори постоянният ми страх за запаметените в съзнанието ми поема и пиеса, които не бяха никъде още записани. И пред лицето на тази смърт, която вече бе свърнала и към нас с шинелите си по зоната, ни най-малко не се натисках да вляза през вратата. Та ето го и главното каторжно настроение, до което ни бяха докарали.
Вратата се освободи и ние влязохме последни. И в същия миг затрещяха изстрели, чийто грохот се усилваше от резониращото ги помещение. Три догонващи ни куршума се забиха един до друг в касата на вратата. А четвъртият се бе насочил нагоре и остави в стъклото над вратата малка кръгла дупчица с нимба от ситни пукнатинки.
Преследвачите ни не нахълтаха в бараките, а само ни заключиха отвън. Те издавяха и биеха всеки, който не бе успял да се прибере в бараката си. Ранените и пребитите бяха двадесетина на брой, едни се притаиха и криеха раните си, други попаднаха на първо време в лазарета, а по-нататъшната им съдба беше затвор и следствие заради участие в метежа.
Но всичко това научихме по-късно. През нощта бараките бяха заключени, а на следващата сутрин, 23 януари, не бе дадена възможност на различните бараки да се срещнат в столовата и да си изяснят работата. И някои измамени бараки, в които никой явно не беше пострадал и не знаеше нищо за убитите, излязоха на работа. Включително и нашата.
Ние излязохме, но след нас не изведоха никого повече от лагера: плацът бе пуст, нямаше никакъв развод. Бяха ни измамили!
Противно се чувствувахме на работата през този ден в нашите механични работилници. Момчетата идваха да седнат ту пред един, ту пред друг струг и обсъждаха какво е ставало снощи; и докога ще теглим и търпим все така? А нима може да не се търпи? — възразяваха дълго прекаралите в лагера, превити завинаги. А нима някой някога е останал непрекършен? (Това бе философията на прибраните през 37-ма година.)
Когато се върнахме по тъмно от работа, зоната на лагпункта беше пак пуста. Но бързоходците ни изтърчаха под прозорците на другите бараки. Оказа се: барака № 9, в която имаше двама убити и трима ранени, и съседните с нея не са извеждани този ден на работа. Началството им споменало за нас и се надявало, че утре те също ще излязат. Но твърдо вече знаехме — на следващата сутрин няма да излезем и ние.
Съобщихме за това с няколко хвърлени през стената бележки на украинците, за да ни подкрепят.
Гладната стачка, неподготвена, незавършена както се полага, дори като замисъл, сега започна както дойде, без център, без сигнализация.
По-късно в другите лагери, където успяваха да завладеят продоволствения склад и не отиваха да работят, се получаваше безусловно по-умно. У нас — макар и не умно, но внушително: три хиляди души отведнъж отхвърлиха и хляба, и работата.
На сутринта нито една бригада не прати човек в хлеборезницата. Нито една бригада не отиде в столовата за вече сготвената чорба и каша. Надзирателите нищо не разбираха: втори, трети, четвърти път влизаха да ни викат от бараките, после заплашително — да ни измъкват насила, накрая меко — да ни молят: единствено само за хляба в столовата, а за развода не ставаше повече и дума.
Но никой не се поддаде. Всички лежахме облечени, обути и мълчахме. Само ние, бригадирите (през тази гореща година бях станал бригадир), трябваше да отговаряме нещо, защото надзирателите се обръщаха единствено към нас. Ние също лежахме и им казвахме:
— Нищо няма да излезе от това, началник…
И това тихо единодушно неподчинение на властта — на тази никога на никого нищо непрощаваща власт, това упорито неподчинение, проточено във времето, изглеждаше по-страшно, отколкото да бягаш и крещиш под куршумите.
Накрая уговарянето свърши и бараките бяха заключени.
През следващите дни от бараките излизаха само дневалните: изнасяха кофите до нужниците, внасяха вода за пиене и въглища. Само на лежащите в лазарета беше разрешено от нас да не гладуват. И само на лекарите и санитарите — да работят. Кухнята ни свари веднъж храна — изляхме я, свари ни втори път — пак я изляхме, и престана да ни готви. През първия ден нагаждачите, струва ми се, се показаха пред началството, обясниха им, че не могат иначе — и се прибраха и те.
И повече стопаните ни не можеха да ни видят и да надзърнат в душите ни. Лек ров между надзирателите и робите.
Никой от участниците няма никога да забрави тези три денонощия от нашия живот. Не виждахме другарите си от другите бригади, не виждахме и непогребаните трупове, които лежаха там. Но всички ние бяхме свързани чрез стоманена връзка през опустялата лагерна зона.
Бяха обявили гладна стачка не сити хора със запаси от подкожни тлъстини, а мършави, изтощени, години наред всекидневно измъчвани от глад, с труд постигнали известно равновесие в своето тяло, губещи равновесие при лишаването им само от сто грама от полагаемата се мизерна дажба. Изтощените гладуваха също наравно с останалите, макар че три дни гладуване можеха да доведат необратимо до тяхната смърт. Храната, от която се бяхме отказали, която винаги бяхме смятали за нищожна, този път в неспокойните гладни сънища ни се виждаше преохолна.
Обявиха гладна стачка хора, които с десетилетия бяха възпитавани по вълчия_закон: „Умри ти днес, а аз утре“. И ето че те се бяха преродили, измъкнали се бяха от вонящото си блато и бяха по съгласни да умрат всички днес, отколкото и утре да продължават такъв живот.
В барачните стаи се установи някакво тържествено обичливо отношение помежду ни. Всеки остатък от храна, намерила се у някого от нас, особено у получаващите колети, се събираше на едно място, върху разстлана кърпичка, и след това по общо решение на секцията част от храната се делеше, друга се оставяше за следващия ден. (В склада за лични продукти у мнозина може и да оставаше все още доста храна от колетите им, но първо, в склада, през зоната, не можеше да се мине, а второ, не всеки би имал желание да донесе тук своите остатъци: той се надяваше да се подсили след края на гладуването. Ето защо гладната ни стачка не беше еднакво изпитание за всички, както и всяка тъмница изобщо, и истинска доблест можаха да проявят онези, които не притежаваха нищо в запас и нямаше никаква надежда да се подсилят след това.) Ако се намереше булгур, той се вареше в огнището на печката и се раздаваше след това с лъжици. За да засилим огъня, откъртвахме дъски от вагонките. До държавното ли легло ще ти бъде, след като собственият живот може да не продължи до утре!
Какво възнамеряваше да прави началството — никой не можеше да предскаже. Очаквахме, че е възможно отново да открият автоматична стрелба от кулите по бараките. Най-малко се надявахме на отстъпки. Никога през целия си живот нищо не бяхме отвоювали от тях — и от нашата стачка полъхваше горчивината на безнадеждността.
Ала в тази безнадеждност имаше нещо удовлетворяващо. Направили сме безполезна, отчаяна крачка, тя няма да свърши добре — така да бъде. Стомасите ни гладуваха, сърцата ни се стягаха — но се изпълвахме с някаква друга по-висша потребност. В дългите гладни дни, вечери и нощи три хиляди души размишлявахме за своите три хиляди присъди, за своите три хиляди семейства или несемейност, за това какво е било с всеки, какво ще бъде, и макар че в подобно изобилие от сърца чувството се проявява по различен начин — ще има и искрено съжаление у някого, и отчаяние. А все пак в по-голямата си част хората стигаха до едно: така и трябва! Напук! Лошо е — и по-добре, че е лошо!
Това също е неизучен закон — законът за общия подем на масовото чувство въпреки всякакъв разум. Този подем аз също усещах в себе си. Оставаше ми да лежа още една година. Външно погледнато, би трябвало да скърбя, да се измъчвам, че се бях забъркал в тази каша, от която ще бъде трудно да се измъкна без нова присъда. А всъщност за нищо не съжалявах. Вървете по дяволите, все ми е тая и от нова присъда!…
На другия ден видяхме от прозорците как група офицери вървят от барака на барака. Наряд надзиратели отвори вратата, мина по коридорите и като надничаше в стаите, се провикваше (поновому, меко, не както преди като на говеда): „Бригадири! На изхода!“
Събрахме се да обсъдим как да постъпим. Решаваха не бригадирите, а бригадите. Ходеха от секция на секция, съветваха се. При нас положението беше двояко: куките бяха изкоренени от нашата среда, но някои още ги подозирахме, дори определено би трябвало да ги има — като например плъзгавия, смело държащия се Михаил Генералов, бригадира на авторемонтчиците. А и простият житейски опит подсказваше, че мнозина от днешните стачници, гладуващи в името на свободата, утре ще направят признания в името на спокойното робство. Ето защо тези, които ръководеха стачката (такива имаше, естествено), оставаха неразконспирирани. Те не поемаха открито властта, бригадирите пък открито се бяха отрекли от своята. Затова изглеждаше, че ние стачкуваме някак но течението, неръководени от никого.
Най-сетне някъде, неизвестно от кого, бе взето решение. Ние, бригадирите, шест седем души, излязохме в преддверието при търпеливо очакващото ни началство (това беше преддверието на същата онази барака № 2, неотдавнашната режимка, откъдето тръгваше тунелът-метро, а и самият му вход започваше на няколко метра от мястото на сегашната наша среща). Ние се опряхме до стените, сведохме погледите си в земята и замряхме като вкаменени. Сведохме очи, защото никой вече не искаше да гледа подлизурски началството, а предизвикателно — би било неразумно. Стояхме като непоправими хулигани, изправени пред педагогическия съвет — в отпуснати пози, с ръце в джобовете, с глави, извърнати встрани, неподдаващи се на възпитание, непробиваеми, безнадеждни.
Затова пък от двата коридора към преддверието се трупаше тълпа от зекове и най отзад, скрити зад предните, крещяха всичко, за което стачкувахме: нашите искания и нашите отговори.
Офицерите със сини обшивки на пагоните (сред познатите ни офицери — и нови, дотогава несрещани от нас) виждаха формално единствено бригадирите и говореха само на тях. Те се държаха резервирано. Тонът им, макар и не съвсем мек, не беше вече заплашителен. Уверяваха ни, че уж в наш интерес било да прекратим стачката и гладуването. В такъв случай ще ни бъде дадена не само днешната дажба, но и — нещо небивало в ГУЛАГ — вчерашната. (Как бяха свикнали да мислят, че винаги ще могат да купят гладните!) Нищо не споменаха нито за наказания, нито за нашите искания, сякаш те изобщо не съществуваха.
Надзирателите стояха отстрани и държаха десните си ръце в джобовете.
От коридора крещяха:
— Да бъдат съдени виновниците за разстрела!
— Свалете катинарите от бараките!
— Махнете номерата ни!
В другите бараки искаха още и преразглеждане на ОСОвските дела от открити съдилища.
А ние стояхме като хулигани пред директора си и чакахме кога ще се разкара от нас.
Началството си отиде и бараката беше отново заключена.
Макар че гладът бе изтощил вече мнозина, чиито глави се размътиха и натежаха, в бараката не се чу нито един глас, който да призове към отстъпление. Никой не изказваше гласно някакво съжаление.
Гадаехме до кои инстанции ще успее да стигне известието за нашия бунт. В Министерството на вътрешните работи, естествено, вече трябваше да знаят или днес ще го узнаят — но Ус? Ами на този касапин няма да му мигне окото да ни разстреля всичките пет хиляди затворници.
Привечер чухме над главите си бръмченето на самолет, макар че облачното време бе неблагоприятно за полети. Досетихме се, че е долетяло някакво по висше началство.
Николай Хлебунов, врял и кипял зек, син на ГУЛАГ, близък с нашите бригади, а сега, след деветнадесет излежани години, настанен на работа някъде в кухнята, ходеше през този ден по зоната и успя, без да се уплаши, да ни метне през прозореца чувалче с десетина килограма грухано просо. Разделихме го между седемте бригади и след това го варяхме нощем, за да не ни издебнат надзирателите.
Хлебунов ни предаде тежка вест: 2-рият лагпункт от другата страна на китайската стена, украинският, не ни подкрепил. И вчера, и днес украинците излезли на работа. Нямаше съмнение, че бяха получили нашите бележки, свидетели са на двудневната ни тишина и виждат от будката на строителния кран двудневното ни безлюдие след нощната стрелба, а и не срещат в полето нашите колони. И въпреки това те не ни бяха подкрепили… (Както узнахме по-късно, водачите им, млади момчета, още неопитни в истинската политика, разсъдили, че Украйна си има отделна съдба, различна от тази на московците. След като бяха почнали толкова ревностно, те изведнъж се бяха отдръпнали от нас.) Оставахме значи не пет, а три хиляди души.
И втора нощ, трета сутрин и трети ден гладът разкъсваше с нокти стомасите ни.
Но когато чекистите, още по-многобройни, отново извикаха на третата сутрин нас, бригадирите, в преддверието и ние отново застанахме пред тях неотзивчиви, непроницаеми, с извърнати встрани лица — решението ни бе общо да не отстъпваме! Вече бяхме усетили инерцията на борбата.
Началството ни придаде само допълнително сили. Един от новопристигналите офицери се обърна към нас:
— Управлението на Пясъчния лагер моли затворниците да не се отказват от храната. Управлението ще разгледа всичките жалби. Ще вникне и ще отстрани причините за конфликта между администрацията и затворниците.
Да вярваме ли на ушите си? Нас ни молят да приемем храната? А за работа дори не обелват дума. Бяхме щурмували затвора, бяхме трошили прозорците и лампите в зоната, гонехме с ножове надзирателите и ето че изобщо не било бунт, а конфликт между — между равни страни: на администрацията и затворниците!
Достатъчно се оказа да се обединим само за два дни и две нощи — и нашите душевадци смениха тона! Никога през целия си живот не само като арестанти, но и като свободни граждани, като профсъюзни членове, не бяхме чували от началниците си подобни елейни речи!
Ние обаче се разотидохме мълчаливо — нали никой не можеше да дава решение тук. Нито пък да обещава такова решение. Разотидохме се, без да повдигнем глави, без да се обърнем, макар началниците на ОЛП да ни викаха по име.
Мълчанието беше нашият отговор.
И бараката беше заключена.
Отвън тя се струваше на началството също такава няма и неотстъпчива. Но вътре по секциите бе започнало бурно обсъждане. Твърде голямо бе изкушението! Мекият тон бе трогнал непретенциозните зекове повече от всякакви заплахи. Нададоха тук-там гласове да отстъпим. А и какво повече бихме могли да постигнем наистина?…
Бяхме уморени! Искахме да ядем! Тайнственият закон, който бе споил нашите чувства и ни бе понесъл нагоре, сега замаха с крила и започна да се спуска към земята.
Но се отвориха такива уста, които бяха стискани с десетилетия, които бяха мълчали цял живот — и биха мълчали така до смъртта си. Слушаха ги, естествено, и неликвидираните куки. Тези призиви на прозвучалия, на придобития за няколко минути глас (в нашата стая това бе Дмитрий Панин) трябваше да заплатят по-късно с нова присъда, с примка на затреперилото от полъха на свободата гърло. Гласните струни вършеха за пръв път онова, за което бяха създадени.
Да отстъпиш сега, ще рече да се предадеш срещу честна дума. Чия честна дума? На тъмничарите, на лагерните кучкари. Кога, откакто съществуват, затворите и лагерите са изпълнили поне една своя дадена дума?!
Надигна се отдавна утаената мътилка от страдания, обиди и издевателства. За пръв път да тръгнем по верен път — и вече да отстъпим? За пръв път да се почувствуваме хора — и вече да се предаваме? Весела зла вихрушка ни облъхна и втресе: да продължаваме! Да продължаваме! Ще заговорят другояче с нас! Ще отстъпят! (Но кога и в какво ще може да им се повярва? Това оставаше все едно неясно. Такава е съдбата на потиснатите: стигаме неизбежно до това — да повярваме и да отстъпим…)
И като че ли отново се устреми към висините орелът — орелът на нашето общо на двеста души чувство! Той полетя!
А ние легнахме, за се пестим сили, като гледахме по-малко да се движим и да не говорим за празни работи. Оставаше ни доста сериозната работа — да мислим.
Отдавна в бараката бяхме привършили и с последните трохички. Вече никой нищо не вареше, никой нищо не делеше. В общото мълчание и неподвижност се чуваха само гласовете на младите наблюдатели, прилепили чела до прозорците: те ни докладваха за всички придвижвания по зоната. Любувахме се на тази двадесетгодишна младеж, на светлия й в глада порив, на решимостта й да умре на прага на още незапочналия живот — но да не се предаде! Завиждахме й, защото истината бе навестила главите ни със закъснение, а гръбначните ни прешлени се бяха втвърдили в прегърбена дъга.
Мисля, че мога сега вече да назова Янек Барановски и Володя Трофимов.
И не щеш ли, привечер на третия ден, когато на изчистилото се от облаци небе се показа залязващото слънце, наблюдателите ни извикаха с парлива досада:
— Девета барака!… Девета се е предала!… Девета отива в столовата!
Всички наскачахме. Притичаха при нас и от стаите от другата страна. През решетките, от долните и горните нарове на вагонните, застанали на лакти и колене и през рамената един на друг, гледахме, замрели, това печално шествие.
Двеста и петдесет жалки фигурки — и бездруго черни, а срещу залязващото слънце изглеждащи още по-черни, пресичаха зоната в дълга покорна унижена върволица. Вървяха, проблясвайки през слънчевия диск, в разтегната, неуверено пристъпваща безкрайна верига, сякаш задните съжаляваха, че предните са тръгнали — и последвали ги с нежелание. Най-отслабналите ги водеха под ръка или за ръка и при тяхната неуверена походка се създаваше впечатлението, че неколцина зрящи водят множество слепци. Мнозина носеха канчетата си — и тези жалки лагерни съдини, носени с представата за вечеря, твърде обилна, за да бъде погълната от свитите им стомаси, тези понесени отпреде им съдини като за подаяние бяха особено обидни, особено робски и особено трогателни.
Почувствувах, че плача. Крадешком погледнах, докато изсушавах сълзите си, и видях същото и при другите.
Думата на 9-а барака беше решаващата. При тях вече четвърто денонощие, от вторник вечер, лежаха убити.
Те отиваха в столовата и излизаше някак, че заради хляба и кашата са решили да простят на убийците.
Деветата барака беше гладната барака. Там бяха събрани все бригади от общи работници, рядко някой там да получи колет. Там бяха най-многото мръшляци. Може би се бяха предали, за да се избавят от нови трупове?…
Отдръпнахме се мълчаливо от прозорците. И тогава разбрах какво значи полска гордост и откъде идваше себеотрицанието в техните въстания. Същият онзи инженер Юрий Венгерски, поляк, беше сега в нашата бригада. Той излежаваше последната си десета година. Дори когато беше технически ръководител, никой не бе чул от него да повиши тон. Винаги си оставаше тих, учтив и мек.
А сега лицето му се изкриви. Извърна с гняв, презрение и мъка глава от това шествие за милостиня, изправи се и със зъл звънлив глас извика:
— Бригадир! Не ме будете за вечеря! Няма да дойда!
Качи се горе на вагонката си, обърна се към стената и — не стана! Той не получаваше колети, беше самотник, винаги недохранен — и не стана. Видението на димящата каша не можеше да заслони за него безтелесната Свобода!
Ако можехме да бъдем всички толкова горди и твърди — кой тиранин би могъл да се задържи?
 
Следващият ден, 27 януари, беше неделя. Но нас не ни изведоха на работа, за да наваксваме (макар че планът гореше на главите на началниците), а само ни хранеха, дадоха ни хляба за предишните дни и ни оставиха да се щураме по зоната. Всички ходехме от барака на барака, разказвахме кой как е прекарал тези дни и всички бяхме в празнично настроение, сякаш бяхме не изгубили, а спечелили битката. („Пирът на победителите“ — пошегува се Панин, запознат вече с моята пиеса.) Любезното началство още веднъж ни потвърди, че всички законни молби (а кой знаеше и определяше кое е законното?…) ще бъдат удовлетворени.
Между другото една фатална подробност: някой си Володка Пономарьов, от песовете, през всички дни на стачката прекарал заедно с нас, дал ухо на много речи и съзрял много очи, бе изтърчал на портала. Това ще рече — отишъл да ни предава и да избегне ножа зад зоната.
В това бягство на Пономарьов се въплъти за мен цялата същина на престъпния свят. Тяхното мнимо благородство е само вътрешнокастов дълг един към друг. Но попаднат ли в кръговрата на революцията, те непременно ще извършат подлост. Лишени от всякакви принципи, те разбират само от насилие.
Можеше да се досетим, че се готвят арести на подбудителите на бунта. Но ни успокояваха, че, напротив — били пристигнали комисии от Караганда, Алма-Ата и Москва и щели да изясняват случая. Поставиха в сковаващия студ една маса насред плаца на лагера и някакви високи чинове с бели полушубки и валенки седнаха зад нея и ни предложиха да им изложим оплакванията си. Мнозина отидоха, говориха. Записваха ги.
А във вторник след отбоя ни събраха нас, бригадирите, „за предявяване на жалбите“. Всъщност това съвещание бе още една подлост, още една форма на следствие: като знаеха колко бе накипяло на арестантите, ги оставяха да се изкажат, та след това да ги арестуват по-аргументирано.
Това бе моят последен бригадирски ден: бързо растеше занемареният ми тумор, чието опериране дълго бях отлагал за времето, когато това щеше да бъде „удобно“ според лагерните условия. През януари и особено през съдбоносните дни на гладната ни стачка туморът ми реши, че сега е моментът, и растеше почти с часове. Едва отключиха бараките, отидох да се покажа на лекарите, които ме оставиха за операция. Все пак отидох специално на това последно съвещание.
Събраха ни в помещението пред банята — една просторна стая. Пред бръснарските столове бе поставена дълга маса за президиум и там се бяха настанили един полковник от МВД, няколко подполковници и неколцина с по-ниски чинове, а нашето лагерно началство се гушеше зад гърбовете им на втория ред. Пак там, зад гърбовете им, седяха и записващите — по време на цялото събрание те не преставаха бързо да записват, а от първия ред дори им повтаряха имената на излезлите да говорят.
Открояваше се един подполковник от Спецотдела или от Органите — много бърз, умен, ловък злодей с удължена тясна глава, и с тази схватливост на мисълта и с тясното си лице той някак не се вписваше в тъпата чиновническа глутница.
Бригадирите ставаха да говорят без желание, почти ги избутваха от гъстите редици — да се надигнат. Едва започваха да говорят нещо свое, и ето че ги прекъсваха и караха да обяснят: за какво се колят хората? И какви цели е преследвала стачката? И в случай че злополучният бригадир се опиташе някак да отговори на тези въпроси — кой за какво коли и какви са исканията, мигом цялата глутница се нахвърляше връз него: а откъде ви е известно това? Значи вие сте свързани с бандитите? Тогава ги назовете!!!
Така благородно и на напълно равни начала изясняваха „законността“ на нашите искания…
Особено се стараеше да прекъсва говорещите дългоглавестият злодей подполковник, той имаше добро чене и предимството на безнаказаността. С остри прекъсвания слагаше точка на изказванията и вече започна да се създава такъв тон, че във всичко обвиняваха нас, а ние се оправдавахме.
В гърдите ми нещо се надигаше, подтикваше ме да пресека това. Взех думата, назовах се (името ми повториха като ехо за записващите). Надигнах се от скамейката, защото знаех, че от събралите се тук едва ли някой по-бързо от мен ще изцеди през зъбите си някоя граматично завършена фраза. Само едно нещо никак не си представях — за какво мога да им говоря? Беше все едно да разказваш на орангутани всичко онова, което е написано на тези страници, което бяхме преживели и премислили през дългите години на каторгата и през дните на гладната стачка. Те се имаха още за руснаци и още някак умееха да разбират по елементарните руски фрази от рода на: „Разрешете да вляза!“. „Разрешете да се обърна!“ Но когато седяха ей така, зад дългата маса, пред нас, изблещили отпреде ни своите еднообразно безсмислени бели угоени благополучни физиономии съвсем ясно беше, че всички отдавна вече са се преродили в отделен биологичен тип и последната словесна връзка се прекъсва безнадеждно и остава огнестрелната.
Единствено дългоглавестият не бе минал към категорията на орангутаните, той отлично слушаше и разбираше. Още при първите ми думи се опита да ме прекъсне. Започна се при всеобщото внимание състезание с мълниеносни реплики:
— А къде работите?
(Като че ли не е все едно къде работя.)
— В механичните работилници! — отвръщам през рамо и още по-бързо продължавам основната си фраза.
— Там, където правят ножовете ли? — сече той направо.
— Не — парирам го аз с кос удар, — там, където се ремонтират крачещите ескаватори! — (Сам не зная откъде ми идва толкова бързо и ясно мисълта.)
И пердаша нататък, за да ги науча преди всичко да мълчат и да слушат.
Но кентавърът се е притаил зад масата и изведнъж като със скок захапва от долу на горе:
— Тук са ви делегирали бандитите ли?
— Не, бях поканен от вас — тържествуващо отвръщам със замах и продължавам ли, продължавам да говоря.
Още два пъти той подскача и замлъква напълно, отбит от мен. Аз побеждавам.
Победих — но за какво? Една година! Остава ми една година и тя ме смазва с тежестта си. И езикът ми не се обръща да им каже онова, което заслужават да чуят. Бих могъл да им изнеса сега безсмъртна реч — но още утре ще ме разстрелят. И това едва ли би ме спряло, ако знам, че ще ме транслират по целия свят! Не, твърде малка е аудиторията.
И аз не им говоря, че нашите лагери са от фашистки образец, ако не и по-биващи си ги в някои отношения. Ограничавам се с това, че размахвам огнеопасната течност под носовете им. Разбрах, че тук се намира началникът на конвойните войски — и ето че започвам да оплаквам недостойното поведение на конвоите, загубили облика си на съветски воини, помагащи да се разхищава производството, на всичко отгоре грубияни, на всичко отгоре убийци. След това обрисувам надзорсъстава на лагера като шайка изнудвачи, които заставят зековете да завличат за тях материали от строителните обекти (това е точно така, само че се започва от офицерите, седящи тук). И помислете за възпитателното действие, което оказва този факт върху затворниците, желаещи да се поправят.
На мен самия не ми харесва моята реч, цялата полза от нея е само в спечелването на темпа.
В завоюваната тишина се надига бригадирът Т. и бавно, почти мъчително от силното вълнение или така от рождение, започва да говори:
— Преди бях съгласен… когато другите затворници казваха… че живеем като кучета…
Кентавърът от президиума застава нащрек. Т. мачка ушанката си в ръце, стриган каторжник, некрасив, с ожесточено, изкривено лице от това, че трудно намира точните думи…
— … Но сега виждам, че съм бил неправ.
Лицето на кентавъра се прояснява.
— Живеем къде по зле от кучетата! — със сила и бързо обръща нещата Т. и всички бригадири остават напрегнати. — Кучето носи един номер на нашийника си, а ние четири. Кучето го хранят с месо, а нас с рибени кости. Кучето не го затварят в карцер! Кучето не го стрелят от кулите! На кучетата не им лепват по двадесет и пет!
Оттук нататък могат вече и да го прекъсват — той каза главното.
Става Черногоров, представя се като бивш герой на Съветския съюз, става още един бригадир, говорят смело, разгорещено. В президиума настойчиво и подчертано повтарят за записващите имената им.
Може това да ни коства главите, момчета… А може и от тези удари с глава да срутим проклетата стена.
Съвещанието завършва при равен резултат.
Няколко дни е тихо. Комисията повече не я виждаме и все така мирно протича животът в лагпункта, сякаш нищо не е имало. Конвоят ме отвежда в болницата в украинския лагпункт. Аз съм първият, когото водят там след гладната стачка, първият вестител. Хирургът Янченко, който трябва да ме оперира, ме вика на преглед, но както въпросите му, така и отговорите ми са далеч от тумора ми и аз се радвам, че толкова надежден ще бъде лекарят ми. А той все ме разпитва и разпитва. Лицето му потъмнява от общото наше страдание.
О, как едно и също нещо, но в различни условия на живота се възприема от нас в различен мащаб! Този тумор, по всяка вероятност рак — какъв удар щеше да бъде в живота ми на свобода, колко преживявания щеше да ми коства, колко сълзи на близките. А тук, където главите толкова леко отлитат от туловищата, същият този тумор е само повод да полежиш и аз почти не мисля за него.
Лежа в болницата сред ранените и осакатените през оная кървава нощ. Има избити от надзирателите и превърнати в кървава маса — те няма на какво да лежат, целите са одрани. Особено зверски е биел един едър надзирател — с желязна тръба. (Ех, памет, памет! Не мога сега да си спомня името му.) Някой вече бе умрял от раните, нанесени от него.
А новините следват една след друга: в „руския“ лагпункт започва разправа. Арестуват четиридесет души. За да предотвратят нов бунт, процедират така: до последния ден всичко си протича както дотогава добродушно, нека си мислят, че началството разследва кой там от техните е виновен. И само в набелязания ден, когато бригадите минават вече през портала, те забелязват, че ги приема удвоен и утроен конвой. Замислено е така да се заловят жертвите, че нито да си помогнем един друг, нито да ни помогнат стените на бараките или строителният обект. Извеждат ги от лагера, повеждат колоните по степта, но преди още да стигнат до целта, началниците на конвоя подават команда: „Стой! За стрелба! Вади патроните! Затворниците — седни! Броя до три и откривам огън — седни! Всички до един — седни!“
И отново, както на Богоявление миналата година, безпомощни и измамени, робите са приковани на снега. И тогава офицерът разтваря листа и чете имената и номерата на тези, които трябва да излязат извън обкръженото безсилно стадо. И вече отделен конвой отвежда групичката от няколкото бунтари назад или пристига за тях „гарван“. А стадото, освободено от ферментите на шупването, е вдигнато и откарано на работа.
Така нашите възпитатели ни обясниха дали можем някога в нещо да им имаме вяра.
Замькваха в затвора и хора от опразнената през деня зона на лагпункта. И през същата тая четириметрова стена, през която стачката ни не можа да се прехвърли, арестите прехвръкнаха леко и започнаха да кълват в украинския лагпункт. Точно един ден преди насрочената ми операция бе арестуван и хирургът Янченко, когото също отведоха в затвора.
Арестите или изпращането в етап — трудно бе да различим кое точно от двете — продължиха вече без първоначалните предпазни мерки. Отпращаха хората нанякъде на малки групи от по двадесет, тридесет души. И изведнъж на 19 февруари започнаха да събират огромен етап от близо седемстотин души. Етап при специален режим: на излизане от лагера им поставиха белезници. Възмездие на съдбата! Украинците, отхвърлили помощта на московците, бяха много повече от нашите в този етап.
Вярно, че преди самото им тръгване те ни поздравиха за макар и провалената стачка. Новият дървообработващ комбинат, кой знае защо целият от дърво, също (в Казахстан, където няма гори, а камък дал Господ!) — по неизяснени причини (знам определено, че е бил умишлено запален), пламва изведнъж от няколко места и за два часа изгарят вложени три милиона рубли. За изведените на разстрел това е било като погребение на викинги — древен скандинавски обичай, според който заедно с героя се изгаряла и неговата ладия.
Лежа в следоперационната. Самичък съм в стаята: неразборията е такава, че никого не приемат на легло, болницата е замряла. До моята стая отвън е барачката на моргата и в нея вече не за първи ден лежи убитият доктор Корнфелд, когото няма кой и кога да погребе. (Сутрин и вечер надзирателят се спира пред моята стая в края на проверката си и за да опрости сметката, с кръгообразно движение на ръката очертава моргата и моята стая: „И тук двама.“ И си записва на дъсчицата.)
Мен също ме бяха включили в големия етап, за който стана дума. И началничката на лазарета Дубинска даде съгласието си да ме вземат с незараснали шевове. Чувствувах и чаках, когато дойдат — да откажа: разстреляйте ме на място! Все пак не ме взеха.
Павел Баранюк, също включен в етапа, се промъква през всички кордони и идва да се прегърнем на прощаване. Нашият лагер не е единственият, но ни се струва, че цялата вселена се разтърсва, подхвърляна от бурята. Подхвърля ни и не чуваме какво става оттатък зоната; всичко е както преди — неподвижно и тихо. Усещаме се като върху големи вълни и нещо потъва сякаш под краката ни и ако някога се видим, това ще бъде в съвсем друга страна. А за всеки случай — прощавай, приятелю! Прощавайте, приятели!

Заизнизва се мъчителна тъпа година — последната за мен в Екибастуз и последната сталинска година на Архипелага. Само на малцина от тези, които ги вкараха в затвора, не намериха улики и ги върнаха в зоната. Ала много, много хора, които през тези години можахме да опознаем и обикнем, бяха откарани: кои за ново следствие и съд; кои в изолация по неизтриваемата отметка в делото им (дори арестантът отдавна да беше станал ангел); кой в джезказганските рудници; и дори имаше етап на „психически непълноценните“ — намъкнаха там шегобиеца Кишкин, а лекарите изпратиха в него и младия Володя Гершуни.
В замяна на откараните куките започнаха да изпълзяват един по един от „гардероба“, отначало боязливо, с озъртане, по-нататък все по-нагло и по-нагло. Върна се в зоната „продажният пес“ Володка Пономарьов и вместо обикновен стругар стана завеждащ колетната служба. Старият чекист Максименко възложи на отявления крадец раздаването на скъпоценните трохици, събрани от злочестите семейства.
Ченгетата отново викаха в кабинетите си когото и колкото си искаха. Душна се оказа пролетта. На когото рогата или ушите твърде много изпъкваха, бързаха да се наведат и да ги скрият. Не се върнах повече на длъжността бригадир (вече нямаше недостиг от бригадири), а станах помощен работник в леярната. През тази година се случи да се работи много, и ето защо. Единствената отстъпка след пропадането на всичките ни молби и надежди, която управлението на лагера направи, бе да ни остави на стопанска сметка, тоест даде възможност извършеният от нас труд не просто да потъва в ненаситното гърло на ГУЛаг, а да се оценява, като 45% от него се смятаха за наше трудово възнаграждение (останалото отиваше за държавата). От това „възнаграждение“ 70% прибираше лагерът за издръжка на конвоя, кучетата, бодливите заграждения, БУР, чекистите, режимните, цензорските и възпитаващите ни офицери — за издръжката на всичко онова, без което не можехме да живеем; затова пък оставащите тридесет-десет процента се записваха в личната сметка на затворника и макар и не всички тези пари, но част от тях (ако не си се провинил в нищо, не си закъснял, не си бил груб, не си разочаровал началството) можеше да се преведат по ежемесечните заявления в новата лагерна валута — боновете, които можеше да се харчат. Цялата система беше така изградена, че колкото повече пот и кръв се изстиска от теб, толкова повече ще се приближиш до заветните тридесет процента, но ако не си превивал достатъчно гръб, целият твой труд отива за лагера, а за теб не остава нито грош.
И мнозинството — о, това мнозинство в нашата история, особено когато го подготвят с изключенията! — беше ужасно доволно от тази отстъпка на господарите ни и залагаше здравето си в работата, стига само да може да си купи в лавката кондензирано мляко, маргарин, долнокачествени бонбони или да получи в столовата срещу заплащане втора порция. А тъй като трудът се оценяваше по бригади, всеки, който не искаше да залага здравето си за маргарина, трябваше да върши това, за да не губят другарите му.
В зоната започнаха да прожектират много по-често отпреди и филми. Както винаги в лагерите, селата и затънтените селища, където презираха зрителите, не се обявяваше предварително названието на филма — на свинете също не се обявява предварително какво ще им се сипе в коритото. Все едно, затворниците — същите, които през зимата толкова героично бяха поддържали гладната стачка?! — сега се тълпяха, заемаха местата един час преди още да затъмнят прозорците, без ни най-малко да се вълнуват дали си струва това, което ще гледат.
Хляб и зрелища. Толкова е старо, че не е удобно и да го повтаряш…
Не бива да упрекваме хората, че след толкова години глад искат да се наситят. Но докато нас ни насищаха тук — онези наши другари, които ни бяха вдигнали на борба или които през януарските дни се провикваха в бараките „няма да се предадем!“, или в нищо дори незамесени, ги съдят сега някъде — едни ги разстрелват, други ги откарват с нови присъди в закрити изолатори, трети ги тормозят с нови и нови следствия, натикват ги за поука в килии, нашарени с кръстове от осъдените на смърт, и някоя там змия-майор ще надникне в килията им и ще се усмихне обещаващо: „А, Панин! Помня, помня. Елате по нашето дело, елате! Ще ви оформим!“
Каква прекрасна дума е тази — оформим! Може да те оформят за онзи свят, може да те оформят за едно денонощие в карцера и даването на някой износен панталон — също може да се оформи. Но вратата се затваря, змията си отива със загадъчна усмивчица, а ти гадай, не мигвай цял месец, блъскай си главата в стената — как именно се канят да те оформят?…
Това е лесно само на хартия.
Внезапно събират в Екибастуз етапче от двадесетина души. Странен някакъв етап. Събират ги, без да бързат, без строгости, без да ги изолират — почти така, както се събират зекове за освобождаване. Но на никого от тях не е наближил още краят на присъдата. И няма сред тях нито един от непримиримите зекове, които началството наказва с карцери и строг режим, не, това са все послушни затворници, на които се гледа с добро око, това са: все същият онзи изврътлив самоуверен бригадир на авторемонта Михаил Михайлович Генералов, и бригадирът на стругарите лукаво-простодушният Белоусов, и инженер-технологът Гултяев, и много положителният, солиден, с осанката на държавен деец московски конструктор Леонид Райков; и пресимпатичният „наше момче“ стругар Женка Милюков със сладникаво миловидно лице; и още един стругар грузинецът Коки Кочерава, голям правдолюбец, много разгорещено апелиращ за справедливост пред тълпата.
Къде са ги повели? От състава им е ясно, че не да ги наказват. „Ще ви водим на по-хубаво място! Ще ви разконвоираме!“ — им говори началството. Но нито на един не проблясва в очите му радост. Те поклащат умърлушено глави, събират без желание багажа си, почти готови да го оставят тук. Видът им е утрепан, никакъв. Толкова ли чак са обикнали нашия неспокоен Екибастуз? Те се и сбогуват с някак мъртви устни, с неправдоподобни интонации.
Откараха ги.
Но не оставиха време да ги забравим. След три седмици плъзва слух: отново са ги върнали! Обратно? Да. Всички ли? Да… Само че са затворени в щабната барака и не искат да се прибират по своите бараки.
Само тази характерна чертичка не стигаше, за да завършим екибастузката трихилядна стачка — със стачка на предателите!… Та ето защо толкова не им се е тръгвало. Когато са топели нашите приятели и са подписвали юдинските протоколи в кабинетите на следователите, са се надявали, че всичко ще приключи с пълна тишина. Нали десетилетия наред е било така при нас: политическият донос се смята за неоспорим документ и лицето на тайния сътрудник не се открива никога. Имало е в нашата стачка нещо обаче — дали не за да се оправдаят пред по-горе стоящите от тях? — което е заставило стопаните ни да организират някъде в Караганда голям съдебен процес. И ето че събират тези хубавци един ден — и като се поглеждат в неспокойните си очи, те научават за себе си и за другите, че ги изпращат за свидетели на съда. Сам по себе си съдът не е още нищо, но те знаят гулаговското следвоенно правило: затворникът, извикан временно за нещо, трябва да бъде върнат в предишния му лагер. Вярно, че им обещават по изключение да ги оставят в Караганда. Издаден е някакъв ордер, някаква заповед, но не така, както се полага — и Караганда отказва да ги приеме.
И ето те пътуват три седмици. Прехвърлят ги от вагон-зекове в етапни тъмници, от етапни тъмници във вагон-зекове, крещят им: „Сядай на земята!“, обискират ги, отнемат им вещите, набутват ги в банята, хранят ги със солена риба, без да им дават вода — всичко, както при измъчваните обикновени, неблагоразположени зекове. После под конвой ги водят на съд, те още веднъж поглеждат в лицето тези, които са предали, там те забиват гвоздеите в техните ковчези, окачват катинарите на единичните им килии, навъртат им нови километри затворнически години — и отново са докарани през всички етапни тъмници и са захвърлени разобличени в предишния си лагер.
Повече не са потребни. Доносникът е нужен като коларя — докато те откара.
И нима лагерът не е вече усмирен? Нима не са изведени оттук почти хиляда души? Нима някой им пречи този път да ходят в кабинета на кума!… А те — не мърдат от щаба. Стачкуват и не искат да идат в зоната! Единствено Кочерава се решава нагло да изиграе ролята на предишния правдолюбец, отива в бригадата и обяснява:
— Не знам за какво ни разкарваха! Караха ни насам-натам и накрая ни върнаха…
Но дързостта му издържа само една нощ — до съмване. На следващия ден той се скрива в стаята на щаба, при своите.
Е, значи ненапразно е било всичко, ненапразно загинаха и легнаха с нови присъди наши другари. Въздухът в лагера вече не може да бъде предишният угнетяващ. Подлостта е реставрирана, но доста нетрайно. В бараката хората говорят свободно за политиката. И нито един нарядник или бригадир не се осмелява да ритне или замахне на зека. Вече всички знаят колко лесно се правят ножове и колко лесно се забиват под ребрата.
Нашето островче се разтърси — и отпадна от Архипелага…
Но така го чувствувахме в Екибастуз, едва ли е било така в Караганда. А в Москва вероятно не са почувствували нищо. Започна разлагането на системата на Спецлагерите — на едно, на второ, на трето място; Бащата и Учителят нямаше понятие за това, никой, естествено, не му го е докладвал (а и той не умееше да се отказва, докато на самия не му припари отдолу). Обратно, дали в подготовката си за нова война, но той намисля през 1953 г. нова голяма вълна от арести и по тази причина през 1952 г. разширява системата на Спецлагерите. Постановено е екибастузкият лагер от лаг-филиала на Степлаг или Пясъченлаг да се превърне в главен клон на новия голям крайиртишки Специален лагер (на първо време условно наречен Даллаг). И ето че плюс вече наличните многобройни робовладелци в Екибастуз пристига цяло ново Управление от търтеи, които ние също трябваше да носим на гърба си.
Явно се очакваше и ново попълнение от затворници.

А заразата на свободата през това време се предаваше по Архипелага — къде можеше да се дене от него? Както някога ни я бяха докарали дубовските зекове, така този път нашите взеха да я разнасят по-нататък. През същата пролет във всички нужници на казахстанските етапни затвори е изписано, изчегъртано, издълбано: „Поздрав на борците от Екибастуз!“
И първите около четиридесет „метежници от центъра“ и 250 „най-отявлени“ от големия февруарски етап са отведени в Кенгир (селището е Кенгир, а гарата Джезказган) — в 3-ти лагфилиал на Степлаг, където е и Управлението на Степлаг и самият шкембест полковник Чечев. Останалите наказани екибастузци са разделени между 1-ви и 2-ри филиал на Степлаг (Рудник).
За да бъдат стреснати осемте хиляди кенгирски зекове, им обявяват, че са докарани бандити. От самата гара до новото здание на кенгирския затвор ги водят с белезници. Така оковано от легендата влиза нашето движение в робския още Кенгир, за да разбуди и него. Както една година преди това в Екибастуз, тук още господствуват юмрукът и доносът.
След като държи до април 250 души от нашите в затвора, началникът на Кенгирския лагфилиал подполковник Федотов решава, че им е дал добър урок, и се разпорежда да ги извеждат на работа. На лагера са доставени централно 125 чифта нови никелирани белезници последен комунистически модел — а като се слагат по на едната ръка на двама, тъкмо за 250 души (това навярно е определило приетата от Кенгир порция).
Свободна ли е едната ръка, все още може да се живее! В колоната има вече доста момчета с опит от лагерните затвори и врели и кипели бегълци (тук е и Тенно, присъединен към етапа), запознати с всички особености на белезниците, и те разясняват на съседите си в колоната, че при наличието на една свободна ръка нищо не коства да се снемат тези белезници с игла, че и без игла дори.
На работната зона надзирателите започват да им свалят белезниците едновременно на различни места в колоната, за да не се губи време за работа. Тогава „специалистите“ започват сръчно да свалят белезниците от себе си и от другите и да ги крият под дрехите си. „Ами един друг надзирател вече ни ги свали!“ На надзирателите и през ум не им минава да преброят белезниците, преди да пуснат колоната, а при влизане в работния обект те никога не я обискират.
Така още първата сутрин нашите момчета отнасят 23 от 125-те чифта белезници. Тук, в работната зона, те започват да ги премазват с камъни и чукове, но скоро се досещат за нещо по-остроумно: омотават ги в намаслена хартия, за да ги запазят по-добре, и ги зазиждат в стените и основите на домовете, които строят през същия ден (20-и жилищен квартал, срещу Двореца на културата в Кенгир), като прикрепват към тях идеологически неиздържани бележки: „Потомци! Тези домове са строени от съветските роби. Ето какви белезници носеха те.“
Надзирателите кълнат, псуват бандитите, а на връщане са принудени да ги оковат със стари, ръждясали белезници. Но колкото и да внимават — пред входа на жилищната зона момчетата успяват да свалят още шест. При следващите две излизания на работа — още по няколко чифта. А всеки чифт струва 93 рубли.
И накрая кенгирското началство се отказва да извежда момчетата с белезници на работа.
Придобиваш правата си само в борбата!
През май започват постепенно да прехвърлят екибастузци от затвора в общата зона.
Сега вече му е времето да обучат те кенгирци на ум и разум. За начало прибягват до следната демонстрация: задушават, макар и не до смърт, един нагаждач, прередил по право опашката пред лавката. Достатъчно е да плъзнат два слуха: назрява нещо ново! Пристигнаха по-други от нас хора. (Не може да се каже, че преди това в джезказганското лагерно гнездо изобщо не са закачали куките, но това не е било тенденция. През 1951 г. в затвора на Рудник измъкват ключовете от надзирателя, влизат в нужната килия и заколват там Козлаускас.)
В Кенгир се създават вече и конспиративни Центрове — украински и „общоруски“. Приготвени са ножове, маски за балтията — и цялата история започва наново.
„Обесва се“ на решетката в килията си Войнилович. Убити са бригадирът Белокопит и добронамереният доносник Лифшиц, член на революционен военен съвет през Гражданската война на фронта срещу Дутов. (Лифшиц се урежда благополучно като библиотекар в КВЧ на лагфилиала Рудник, но славата му го изпреварва и той е заклан в Кенгир още първия ден след пристигането му.) Комендантът унгарец е съсечен с брадви. И като проправя пътечка към „гардероба“, пръв в нея се скрива Сауер, бивш министър в съветска Естония.
Но и лагерното началство вече знае как да действува. Стените между четирите лагпункта тук са от отдавна. А сега зековете са заставени да оградят бараките си със собствена стена — и осем хиляди души в свободното си време започват да я издигат. Всяка барака е преградена на четири изолирани секции. Всички малки зонички и всяка секция се държат под ключ. (Все пак идеално би било да може да се раздели целият свят на единични килийки!)
Старшината, началник на кенгирския затвор, се оказва професионален боксьор. Той се упражнява върху затворниците като върху боксови круши. При него в затвора са изобретили да бият наказания с чук през шперплат, за да не остават следи. (Като практични служители на МВД, те знаят, че без побои и убийства е невъзможно превъзпитанието; и всеки практичен прокурор се съгласява с това. Но знае ли човек, току виж, се изтърсил някой теоретик! Та заради този малко вероятен теоретик са принудени да прибягват до подлагането на шперплатната дъска.) Един западен украинец, измъчен от изтезанията и в страха си да не издаде своите другари, се обесва. Други се държат още по зле. И двата Центъра се провалят.
Освен всичко друго сред „смелчаците“ се намират и алчни нехранимайковци, за които е важен не успехът на движението, а собственият им „келепир“. Те претендират за допълнителна храна от кухнята и за пай от колетите