Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.08 19:41 - АЛЕКСАНДЪР СОЛЖЕНИЦИН: ,,И ПРЕЗ УМ НЕ ВИ МИНАВА, ЧЕ СЪОТЕЧЕСТВЕНИЦИ НА СТИХОПЛЕТЕЦА ТИХАНОВ И ЖУРНАЛИСТА ЕРЕНБУРГ СМУЧАТ КРЪВТА НА КОНСКИТЕ ТРУПОВЕ"
Автор: modernotorobstvo Категория: Политика   
Прочетен: 292 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 11.08 19:44

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
,,Накрая пристигат. Приемателната лагерна баня: хората се събличат на едно място, притичват голи през двора, за да се изкъпят на друго. Но този път са готови да изтърпят всичко: повечето мъки са зад гърба им. Вече са пристигнали. Стъмва се. И изведнъж се разбира, че в лагера няма свободни места, лагерът не е готов да приеме етапа. И след банята отново строяват хората, преброяват ги, обграждат ги с кучетата и отново, помъкнали вещите си, поемат пак същите шест километра, само че този път в мрак през снега обратно към своя ешелон. А вратите на вагоните през всичките тези часове са били оставени отворени, вагоните са изстинали, в тях не е останала дори следа от предишната жалка топлинка, пък и в края на пътуването всичките въглища са изгорени и няма откъде да вземат нови. Така прекарват нощта, сутринта им дават да подъвчат чирози (а за жадните — сняг колкото щеш!) и ги повеждат отново по същия път.
И това е пак случай с благополучен край! Така или иначе, лагерът е налице, ако не ги приеме днес, ще ги приеме утре. И изобщо по традиция червените ешелони пристигат на голо място и краят на етапа често става ден на откриването на нов лагер, така че под полярното сияние могат и просто да оставят хората в тайгата и да заковат върху някой смърч дъсчица с надпис: „Първи ОЛП“ (Отделен лагерен пункт). Тъкмо там ще дъвчат цяла седмица чирози и ще замесват тестото със сняг.
А ако лагерът е образуван поне две седмици по-рано — това ще е вече комфорт, ще има вече топла храна и макар без паници, макар първото и второто да се сипват заедно за шестима в бански тасове, шесторката застава в кръг (маси и столове също няма), двама държат с левите ръце дръжката, а с десните се редуват да гребат чорбата. Повтарям ли се? Вогвоздино? Не, това са Перебори, 1937 г., разказва Лошчилин. Не аз се повтарям, а ГУЛАГ.
Превозването по Енисей с шлепове се налага, става постоянно за десетилетия наред. В Красноярск, на брега, през 30-те години са построени навеси, под които в студените сибирски пролети арестантите зъзнат по едно-две денонощия в очакване да бъдат извозени.
Енисейските етапни шлепове имат постоянно оборудван трюм — триетажен, тъмен. Само през дълбокия като кладенец отвор, където е трапът, прониква мъждива светлина. Конвоят живее в каютата на палубата. Часовите охраняват изходите от трюма и наблюдават водната повърхност — не е ли изплувал някой. Охраната не слиза от трюма, каквито и стонове и вопли за помощ да идват оттам. И никога не извежда арестантите на палубата за разходка. В етапите през тридесет и седма—тридесет и осма, четиридесет и четвърта — четиридесет и пета (а е близко до ума, че и в промеждутъка) долу, в трюма, не се оказва никаква лекарска помощ. Арестантите на „етажите“ лежат натъркаляни плътно в две редици: единият ред с глави към бордовете, другият — към краката на първия ред. До кофата за изпражненията може да се мине само през хората. Невинаги разрешават кофите да се изнасят навреме (бъчвата с нечистотиите по стръмния трап нагоре — може да си го представи човек!), те се препълват, от тях се стича по пода на етажа, а оттам и на долните етажи. А хората лежат.
През 1940 г. етапът, в който е А. Я. Оленьов, е подкаран след шлеповете пеша по тайгата (от Княж-Погост до Чибю), без изобщо да получава храна. Хората пият блатна вода, от която хващат дизентерия. Падат без сили — кучетата разкъсват дрехите на падналите. В Ижма ловят риба с панталоните си и я ядат жива. (А на някаква поляна им обявяват: тук ще строите железопътната линия Котлас—Воркута!)
Пеши етапи са практикувани и по други места на нашия европейски Север, докато по същите маршрути, по насипите, направени от същите тези първи арестанти, не потеглят веселите червени вагони, понесли следващите арестанти.
Пешите етапи се отличават със своя техника, разработвана там, където се случва да прекарват по-често и повече хора. Когато водят по пътеката в тайгата етап от Княж—Погост до Весляна и някой зек падне и не може да продължи — какво да го правят? Разумно помислете — какво? Няма да бавят целия етап я! Нито пък да оставят при всеки паднал и изостанал по един войник — войниците са малко, а арестантите — много. Значи?… Войникът
остава с него за малко,
след това догонва останалите,
вече сам.
А през 20-те години пешият етап е един от основните. Бях малък, но ги помня добре по улиците на Ростов на Дон, откъдето ги прекарваха, без да се притесняват от това. Между другото, знаменитата команда „…стреля без предупреждение!“ тогава звучеше иначе поради все пак различната техника: конвоят тогава (стр. 670) беше въоръжен само с шашки. Командуваха така: „Крачка встрани — конвой, стреляй, сечи!“ Звучи силно — „стреляй, сечи!“ Направо си го представяш — как ей сегинка ще ти разсекат главата отзад.
Дори и през 1936 г. (февруари) през Нижни Новгород карат пеши етап от отвъдволжки старци с дълги бради, с домашно тъкани ямурлуци, с цървули и навуща — „Отмираща Русия“… И изведнъж пътя им пресичат три автомобила с председателя на ВЦИК Калинин. Спират етапа. Калинин профучава покрай него, без да прояви интерес.
Затворете очи, читателю. Чувате ли тракане на колелета? Това са вагон-заковете. Това са червените вагони. Всяка минута на денонощието. Всеки ден на годината. А ето че се плиска вода — там плават арестантски шлепове. А ето и ръмжащите мотори на „гарваните“. Непрекъснато някого товарят, натикват, прекачват. А това пък що за шум е? — препълнените килии на етапните затвори. А този вой? — жалбите на окрадените, изнасилените, пребитите.
Как да им внушиш прозрението? просветлението? в съня? — братя! хора! За какво ви е даден животът?! В глух среднощен час вратите на килиите за осъдените на смърт се отварят — и измъкват на разстрел хората с великата им душа. По всички железопътни линии в страната в тази минута, сега, хора лижат с нагарчащите си езици след сельодката сухите си устни, те бленуват за щастието да опънат крака, за успокоението след облекчаване в нужника. На Колима земята се размръзва на метър дълбочина само през лятото — и само тогава закопават в нея костите на умрелите през зимата. А вие — под синьото небе, под горещото слънце, имате право да се разпоредите със съдбата си, да идете да пиете вода, да се протегнете, да се запътите накъдето си щете без конвой — какво там електричество в коридора? какво ви бърка свекървата? Най-главното в живота, всичките му загадки, ще ви ги изсипя сега, искате ли? Не тичайте след призрачното — за имущество, за звание: хабите си за това нервите с десетилетия, а се конфискува за една нощ. Живейте със спокойно чувство за превъзходство над живота — не се плашете от бедата и не се измъчвайте по щастието, все тая: и едното, и другото са мимолетни. Бъдете доволни, че не мръзнете, че жаждата и гладът не разкъсват с нокти вашите вътрешности. Стига да не ви е пречупен гръбнакът, да ходите на двата си крака, да сгъвате двете си ръце, да виждате с двете си очи и да чувате с двете си уши, за да не завиждате на никого! А и защо ли? Завистта към другите най-много разяжда хората. Протъркайте очите си, обмийте сърцата си — и най-много ще оцените тези, които ви обичат и които са благоразположени към вас. Не ги обиждайте, не ги хулете, с никого от тях не се разделяйте в разпра: нима знаете дали това не е последната ви постъпка преди ареста и няма да остане такава в тяхната памет!…
Но войниците от конвоя гладят в джобовете си черните дръжки на пистолетите. И ние тримата седим един до друг, на вид непиещи момчета, спокойни приятели.
Търкам челото си, затварям очи, отварям ги — пак този сън: от никого неконвоирано множество хора. Добре помня, че едва днес съм нощувал в килията и утре отново ще бъда в килия. А тук някакви си контрольори с перфориращи клещички: „Вашият билет!“ — „Там, у другаря е!
През септември 1949 г. от 1-ви клон на Степлаг (Рудник, Джезказган) бягат двама каторжници: Григорий Кудла — як, солиден, разсъдителен старец, украинец (но в критичните моменти проявяващ запорожки нрав, респектиращ дори криминалните), и Иван Душечкин, тих беларус, тридесет и пет годишен. В шахтата, където работят, намират изоставен шурф, завършващ на повърхността с решетка. По време на нощните си смени те разклащат тази решетка и крият в шурфа сухари, ножове, открадната от лазарета грейка. През нощта на бягството поотделно заявяват на бригадира, когато слизат в шахтата, че не се чувствуват здрави, не са в състояние да работят и ще полежат. Нощем йод земята няма надзиратели, цялата власт е в ръцете на бригадира, но и той гледа да не се държи много строго, за да не го намерят някой ден с продупчена глава. Бегьлците напълват грейката с вода, вземат запасите си и се намъкват в шурфа. Избиват решетката и се провират навън. Изходът се оказва в близост до наблюдателните кули, но извън зоната. Измъкват се незабелязани от никого.
Тръгват от Джезказган на северозапад през пустинята. През деня лежат, през нощта вървят. Никъде по пътя си не се натъкват на вода и след една седмица Душечкин вече не иска да става. Кудла го вдига с надеждата, че зад хълмовете отсреща им трябва да има вода. Домъкват се дотам, ала в долчините намират кал, а не вода. И Душечкин казва: „С мен и без това е свършено. Заколи ме и изпий кръвта ми.“
Ей вие, моралисти! Какво е правилното решение? Кудла също вижда кръгове пред очите си. Душечкин ще умре — защо и той да загива?… Но ако скоро след това намери вода, нали цял живот ще го преследва споменът за Душечкин?… Кудла решава: ще повървя още напред самичък; ако се върна до сутринта без вода, ще го освободя от мъките, защо да загиваме и двамата? Той се потътря към един хълм, вижда някаква пукнатина и досущ както в най-невероятните романи — вода в нея! Кудла се свлича долу и пие ли, пие до припадане! (Едва на сутринта вижда, че водата е пълна с попови лъжички и водорасли.) Връща се с пълна Грейка вода при Душечкин. „Донесох ти вода, вода!“ Душечкин не вярва, пие — и не вярва (през цялото това време му се е струвало, че пие…). Довличат се до същата пукнатина и остават там да пият вода.
След като насищат жаждата си, започва да ги мъчи глад. Но през следващата нощ прехвърлят някакъв хребет и се озовават в обетована долина: река, трева, храсти, коне, живот. Изчакват да се мръкне, тогава Кудла се промъква до конете и убива един. Пият кръвта му направо от раните. (Привърженици на мира! През същата година вие шумно заседавате във Виена или в Стокхолм и пиете коктейли със сламки. И през ум не ви минава, че съотечественици на стихоплетеца Тиханов и журналиста Еренбург смучат кръвта на конските трупове. Не са ли ви обяснили те, че по съветски мирът се разбира така?)
Да се спрем на една такава политбеседа по спомените на тогавашния конвой (в Нироблаг): „Лейтенант Самутин — с тесни рамене, върлинест, с глава, присплесната в слепоочията, напомня змия. Бял, почти без вежди. Знаем, че е разстрелвал лично хората. Сега на политзанятията чете монотонно: «Враговете на народа, които охранявате, са същите тези фашисти, паплач. Ние сме силата и раздаващият възмездие меч на Родината и трябва да бъдем твърди. Никакви сантименталности, никаква жал.»“
Та ето как се изграждат момчетата, които гледат да ритат с крака беглеца непременно в главата. Момчетата, които изритват с крак хляба от устата на беловласия старец. Момчетата, които равнодушно наблюдават как окованият беглец удря главата си в дъските на каросерията, забиваща треските си в нея. Ами че те са раздаващият възмездие меч на Родината.
Вече след смъртта на Сталин, вече като вечен заточеник можах да постъпя в обикновена ташкентска клиника за „свободни граждани“. И там можах да чуя: някакъв млад узбек, болен, разказва на съседите си за своята служба в армията. Тяхната част охранявала палачи и зверове. Узбекът си призна, че конвоите също не били достатъчно хранени и че умирали от яд да гледат как зековете миньори получавали дажба (полагаща се за 120%, естествено), малко по-малка от тяхната честна войнишка. Изпълвала ги злоба още и за това, че те, конвоите, е трябвало да мръзнат през зимата (вярно, в кожуси до петите) по наблюдателните си кули, докато в същото време враговете на народа се греят в работната зона около накладени огньове (той и от наблюдателната си кула е можел да види, че това не е така) и спят там по цял ден (той сериозно си въобразяваше, че държавата облагодетелствува своите вратове).
Имах интересен случай! Да погледна Спецлагера с очите на конвоя. Започнах да го разпитвам що за мерзавци са били това и дали е могъл да разговаря с тях лично. Тогава той ми разказа, че всичко това бил научил от заместник командирите по политическата част, че те им четели дори „делата“ по време на политбеседите. И това негово озлобение, че затворниците спят по цял ден, също се е затвърдило у него не без кимането за съгласие от страна на офицерите.
О, вие, съблазнители на малките сили!… По-добре да не сте се раждали!…
Узбекът разказваше още, че обикновеният войник от МВД получава 230 рубли на месец (12 пъти повече от армейския! Откъде такава щедрост? Да не би службата му да е 12 пъти по-трудна?), а в Заполярието дори и 400 рубли — и това при срочна служба и при всичко безплатно.
Че и какви ли не още различни случаи разказваше. Например на негов другар му се сторило, че някакъв от колоната иска да бяга. С натискането на спусъка убива петима. Всички от конвоя свидетелствуват после, че колоната се е движела спокойно и затова войникът е наказан извънредно строго: пратен е за петнадесет денонощия в ареста (при топла храна и отоплено помещение естествено).
А и има ли някой от туземците на Архипелага, който да не знае и да не ви разкаже подобни случаи?… Малко ли такива знаехме и ние в ИТЛ: на работните ни места, където няма зона, а някаква невидима черта на обкръжение, току ще екне изстрел и някой от затворниците пада мъртъв; престъпил е, казват, чертата. Може дори съвсем да не я е престъпвал — ами че линията е невидима и никой няма да иде да я проверява, за да не повалят и него там. Нито пък ще дойде комисия да се увери къде лежат краката на убития. А и дори да е прекрачил тази черта, нали тъкмо това е работата на конвоя — да следи за невидимата черта, а на затворника — да работи. Тъкмо зекът, който най-увлечено и честно работи, получава този куршум. На гара Новочунка (Озьорлаг) по време на сенокос зекът вижда на две-три крачки от себе си сенце, селското му сърце се свива: дай да го усетя върху дланта, и — куршум! А на войника — месец отпуска.
Или пък конвоят храни злоба тъкмо към този затворник (не е изпълнил поръчката му или молбата) и тогава изстрелът е отмъщение. Понякога с коварство: конвоят заповядва на зека да вземе нещо извън чертата и да го донесе. И когато той отива там доверчиво, го настига изстрел. Или ще му подхвърли цигара — на, запуши! Зекът е такова презряно същество, че ще се втурне и за цигарка.
В Кенгир(СССР) например, в благоустроена зона, през деня, когато няма никакви признаци за бягство, младата западна украинка Лида простира току-що изпраните си чорапи върху склона на предзоновото заграждение. Боецът се прицелва от кулата и я поваля на място. (Смътно се говореше, че след това и самият искал да си сложи край на живота.)
Защо ли? Ами има в ръцете си пушка! И безконтролната власт да убие или да не убие някого.
А плюс всичко е и изгодно! Началството е винаги на твоята страна. За убийство няма никога да те накажат, напротив — ще те похвалят, ще те наградят и колкото по-рано си му светил маслото, още на половината от първата му крачка, толкова по-голяма е, ще рече, твоята бдителност, толкова по-голяма ще бъде и наградата! Цяла месечна заплата! Цял месец отпуска. (А и влезте в положението на Командуването: ако дивизионът няма регистрирани случаи на проявена бдителност, що за дивизион ще е това? Що за командири ще са? Или зековете са значи толкова кротки, че охраната би трябвало да я съкратят. Веднъж създадена, охранната система изисква отчитане на смъртни бройки.)
Между бойците от охраната възниква дори дух на съревнование: ти уби и с премията си купи масло. Тогава и аз ще убия и също ще си купя краве масло с премията. Искаш да си идеш за малко вкъщи, да помачкаш, понатиснеш момичето си? Застреляй някое от тези сиви същества и заминавай за месец."

- Александър Солженицин - ,,Архипелаг ГУЛАГ." 
 
http://samoistinatamojedavinapravisvobodni.top/



Гласувай:
2
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: modernotorobstvo
Категория: Политика
Прочетен: 264501
Постинги: 513
Коментари: 171
Гласове: 421
Архив
Календар
«  Септември, 2020  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930