Теодора П. Калайджиева; Янко К. Кожухаров:

„На 20 април 1990 г. по Радио София бе съобщено за колек­тивен гроб край Благоевград, също създаден в есенните дни на 1944 г., а имаше сведение за жестоко погребение и край Перник, пак по същото време. Там изчезнали адвокатът Владо Йонов от Радомир, председателят на кооперация „Съгласие“ в Перник -Тачо Пеев; Цеко Марков, Иван Петров Комитов и много други.

Без съд и присъда, тези хора са били хвърлени живи в 300-мет-рова шахта… “ 

Румен Пенков („Кофалджа“ – „Мъртвата долина“):

„… На ръце лагеристите донесоха един човек. Оказа се, че е Христо Генов, народен представител на БЗНС „Никола Петков“ от Чирпан. Той беше излязъл от болница с кръвоизлив от язва на стомаха. Към обяд пристигна комендантът Стефан Китов, об­лечен със сталински мундир, и отиде при бай Христо, който ле­жеше на земята под една круша. Започна да го рита с подкова­ните ботуши. Бях на стотина метра и виждах как човекът умира. След това лагеристи го донесоха на ръце в лагера, но казаха, че вече бил мъртъв. Не знам дори дали е погребан… “ 

Дончо Стоянов („Белене“):

„… Началникът ни – Стефан Китов, беше садист и убиец. Веднъж, помня, влезе в помещението и се заяде ей тъй без при­чина с анархиста Иван Йондев: „Ти какъв си, бе?“ Онзи мълчи, „Човек“, казва. „Знаем, че си човек, избухна началникът, но аз съм комунист, а ти какъв си?“ Не му изтраяха нервите на нашия и си позволи да отвърне: „Аз за разлика от Вас съм просто чо­век“. На другия ден охраната го застреля. Бяхме на работа на „Носа“. Който от лагерниците минаваше покрай мястото, оца­пано с кръв, оставяше по шепа лайкучки… Не се церемоняха и със своите хора. Информаторите си сред лагерниците най-често убиваха. Никой не знае къде и как… “ 

Христо Пеев („Белене“):

„… Понтонът „Ужас“ – това име ще му остане в епопеята на „Белене“. Тридесет и пет младежи, предимно от забранения Зе-меделчески младежки съюз, трябва да изтърпят наказание, кое­то трудно би хрумнало на самия Берия*. В началото на януари при минус 10-20-градусов студ те престояват 14 денонощия под открито небе, брулени от вятъра, без да могат да седнат или да излязат от водата, която през нощта замръзва, а през деня едва-едва се размразява. Трудно е за нечие въображение да си предс­тави по-голям кошмар. Малцина остават живи, но осакатяват за цял живот с ампутирани от измръзването крайници… “ 

Димитър Куманов (Кюстендилски затвор):

„… Системата на безогледен терор беше повсеместна. Тя не отминаваше и затвора-болница – Кюстендилския затвор. В него бяха събрани при сравнително по-лек режим предимно туберку­лозни затворници. Един от тях бе Петър Гюров, висок, хубав мъж на около 40 години, приветлив и сериозен човек. Земеделец по убеждения. За негово нещастие управата реши да го вербува за доносник. Гюров възмутен отказал, при което изтървал и някоя по-силна дума. Грабнаха го нанякъде. След няколко седмици вър­наха на одеяло една жалка човешка сянка, обезкървена и измъ­чена до неузнаваемост. Говореше с върховно усилие с много тих и бавен шепот. Почина… “ 

Христо Николов („Белене“):

„… Между лагеристите имаше и хулигани (криминални ре­цидивисти). Иван Кантов ми казваше кой от хулиганите е бил натоварен от управата да извършва убийства в лагера на беля­зани хора. Иван беше на същата длъжност и по-късно, когато идваше молотовката от Ловеч с трупове. Поемаше чувалите (с убитите) и ги товареше на понтона, а после ги откарваха на ост­ров Предел, където ги закопаваха в шанци, дълбоки 40 – 50 см. Разправяше ми, че свинете от свинарника на острова ги изравя­ли и разкъсвали…

Иван Кантов спеше при нас, в монтажната работилница… Оставаха му пет дни до излизането му от затвора. Започна да си подарява дрехите на нас, които оставахме. Беше лежал вече над 15 г. Но той не излезе. Това, което зная е, че полковник Т го е застрелял с пушка от прозореца на щаба. Премахнаха го, за да заличат част от следите!… “ 

Христо Рангелов Матев („Слънчев бряг“):

„… Ще споделя само, че бях с вързани ръце и когато казаха „Слизай!“, аз не можах да скоча от камиона. „Помогна“ ми един изверг с приклад в тила и аз се проснах долу. Биха ме до обезу-мяване…

За да бъда кратък, ще ви кажа само, че нас ни биеха на ста­ване, при строяването, при тръгване за кариерите, при връщане от работа, при проверките и нощем дори… Така много момчета не издържаха и си отидоха… Над 300 души… (1954 г.)“ (23). Иван Иванов („Слънчев бряг“):

„… Според мен убийствата ставаха нощем… опъваха маса и шефовете се настаняваха за поредния запой: майор Гогов – на­чалник на лагера, капитан Баев – началник на милиционерската група, майор Газдов – началник на ДС, и Червения майор (Пет­ров) – най-големия гад и убиец, който после умря като куче. До­макинът на служебния стол – затворникът Дако от Угърчин, ми разправяше, че поглъщали неимоверни количества храна и ал­кохол. После, пияни-заляни, карали да им водят лагерници да ги мъчат или жени да се гаврят с тях.

Сутрин, когато идвах на работа, съм виждал огромни лок­ви кръв – сякаш са клали добитък! Питал съм, но не са ми отго­варяли.

Между жените имаше и красиви, макар че не може да се определи със сигурност – толкова отчайващо запуснати и мръс­ни бяха, че на човек му се повдигаше, като ги доближи. Милици­онерите обаче редовно ги изнасилваха!… “ (23).

Васил Вълков („Слънчев бряг“):

„… Най-големите масови убийства ставаха точно тук. Без куршум, без нож, без брадва – само с тояги с железен край. В чувалите някои трупове бяха без мозъци… Ако някой дивак (ка­нибал) хване човек, той ще го изяде, а тук прасетата ни изяжда­ха…“ (23).

Божидар Петров („Слънчев бряг“):

„… След това казаха на един от нас, мъж около петдесетте, че не трябвало да го докарват тук, а още на място да го ликвиди­рат. Той мълчеше (спомням си само, че беше от Пловдив).

Накараха го да легне по очи на снега и започнаха да го уд­рят с бастуните (сопите). Жертвата им крещеше и молеше за милост, а те удряха по целия гръб и краката, докато в един мо­мент престана да вика. Видях по врата му кръв, някой не беше насочил правилно удара, пък и той се гърчеше и местеше по земята… Някой донесе един чувал, палачите го сложиха вътре, натиснаха краката му и когато се скри целият, вързаха чувала с тел. Един милиционер доведе двама души с дрехи на райета, те взеха чувала и го понесоха някъде…“ (23).

„… Виждал съм чувалите с жертвите, понякога над 15 на ден, оставени до сградата зад тоалетната. Към 2 часа след полу­нощ идваше кола и ги закарваха нанякъде. Между нас се чуваше, че ги заравяли в „Белене“, но това знаят най-добре палачите и техните ръководители. Различни бяха причините и прийомите да се убие някой. Но основната причина беше нечовешката ра­бота…

Един младеж на около 25 години се хвърли под влака на Голямата кариера, когато правеше маневра. Колелетата му от­рязаха и двата крака, но той беше жив. Старшината от охраната попита звеневия Левордашки какво става. Левордашки взе един боен чук, изтеглиха го от релсите и го удари в гърдите. Жертва­та издъхна, а старшината одобрително кимна на убиеца. Вечер­та на проверката Газдов и Горанов държаха заплашителна реч никой да не смее да се самоубива. Те не искаха да изпуснат удо­волствието да ни лишават от живот собственоръчно. Те бяха съ­дии и палачи… “

Иван Желев Кисьов („Слънчев бряг“):

„… Този боклук от Бургас знае да плямпа на осем езика и е адвокатско синче – извика Газдов и си плю на ръцете. – И вмес­то да си гледа езиците, ходел в пристанището и предупреждавал чуждестранните моряци кои чейнчаджии били сътрудници на ми­лицията.

Той замахна, че въздухът изпищя, бастунът (сопата) описа дъга и прасна човека в главата. Кръвта рукна като гейзер. Бри­гадирите се нахвърлиха връз него и тоягите им зачаткаха сякаш трошаха орехи. Прожекторът беше насочен към тила му и свет­лината струеше към мен, та главата му изглеждаше черна и кръвта шуртеше като мастилена струя. Биха го петнадесетина минути, той спря да мърда. Донесоха чувал и го натъпкаха вътре. На сут­решната проверка кръгът стоеше очертан от вечерта. В него бе­ше засъхнало ръждиво петно…

Край лагера растяха някакви жилави храсти – дрян ли бе­ше, друго ли – не знам. Но бяха жилави и след като ги обгаряха на огън, много трудно се чупеха. При силен удар тоягите пукаха черепите като зрели дини. Имало е случаи да влезе някой в кръ­га и Газдов да замахне по-тежко… по лицата и дрехите ни пръс­каше червено-бяло пюре от кръв и мозък: когато беше студено, кръвта димеше като сярна киселина… Убиваха дневно от пет до седем души, а понякога и повече. В началото бяхме 180 лагерис-ти; за един месец стигнахме до 1000, а към края на първата годи­на чух, че сме били заедно с женския лагер между 1500 и 2000 души. Материал да убиват и милиционерите, и бригадирите има­ше в излишък. Камионите непрекъснато докарваха нови и нови хора без присъди, защото нищо не бяха извършили, а отнасяха трупове… “

„… Докараха веднъж един военен, беше полковник. Страш­ни бяха вечерните проверки, тогава ставаха и най-големите из­девателства над лагерниците. С полковника се заяде Горанов, заместник-началникът. В продължение на десет дни го би до при­падък всяка вечер, охраната на каменоломната също не го оста­вяше. Ей, така, профилактично. На десетия ден, по-точно вечер­та, го изкара пред строя и каза „Полковник! Ти ще умреш тук, в кръга, още сега. Утре ще докарат сина ти и той също ще умре в кръга!“

Оня нещо му каза и Горанов го уби с един удар. Сложиха го в чувала. Кръвта беше толкова много, че му нахлузиха втори чувал, но и той протече. Синът му дойде на другия ден – снажен, красив мъж, бил артист. На втория ден гърбът му стана кървава каша от бой… Старшина Йозов видя, че артистът не е добре и го задебна. Щом се люшна от мястото си, удари го с тояга и той падна като отсечен. Покрихме го с шинел, но аз видях, че още е жив. Отваря­ше си устата като риба на сухо. Нямаше да го бъде… Четният Димитър Цветков го видя на плаца и се засили да го удари в гър­лото. Артистът или това, което беше останало от него, направи инстинктивно движение, случайно омекоти с ръка удара. Обаче вторият замах му омля гръкляна, обърна очи и умря… “