За да ги подчиня на плана на книгата — на контурите на Архипелага, — бях принуден да разпръсна съдбите на всички арестанти, споменати в тази книга. Отказах се да давам биографичните им данни: би се получило твърде еднообразно; мнозина пишат така, за да прехвърлят изследователската работа от автора върху читателя.
И тъкмо затова смятам, че имам право да приведа тук изцяло няколко арестантски съдби.

Анна Петровна Скрипникова

Единствена дъщеря на майкопски общ работник, родена през 1896 г. Както вече знаем от историята на партията, при проклетия царски режим за нея са били затворени всички пътища към образованието и тя е била обречена на полугладното съществуване на робиня. И всичко това се случва наистина с нея, само че вече след революцията. Засега тя е приета в майкопската гимназия.
Аня расте хем като едро момиче, хем с едра глава. Нейна съученичка я рисува чрез няколко кръга: вместо глава — кълбо (затворен кръг), кръгло чело, кръгли, сякаш постоянно недоумяващи очи. Ушите в долната си част са враснали в закръглените бузи. И раменете са обли. И фигурата е кълбо.
Аня много рано започва да се замисля. Още в 3-ти клас тя иска разрешение от учителката да ползува от гимназиалната библиотека Добролюбов и Достоевски. Учителката не разрешава: „Рано ти е!“ — „Щом не давате, ще ида в градската библиотека.“ На тринадесетгодишна възраст тя се „еманципира от Бога“, престава да вярва. На петнадесет години усилено чете църковните отци — изключително заради възможността да опровергае яростно отчето на уроците по вероучение за общо удоволствие на съученичките си. Впрочем тя взема твърдостта на староверците като висш образец за себе си. Усвоява веднъж завинаги: по-добре смърт, отколкото да се пречупи гръбнакът на духовната й същност.
Никой не й попречва да получи напълно заслужено златния медал. През 1917 г. (най-подходящото време за учене) заминава за Москва и постъпва във висшите женски курсове на Чаплигин по философия и психология. Държавната Дума като на златна медалистка и отпуска стипендия преди октомврийския преврат. На тези курсове се подготвят преподаватели по логика и психология за гимназиите. През цялата 1918 г. си припечелва допълнително от частни уроци и се занимава с психоанализа. Все още остава като че ли атеистка, но и чувствува с цялата си душа как

… неподвижно над огнени рози
олтарът вселенски дими.

Успява да се преклони пред поетичната философия на Джордано Бруно и на Тютчев и дори за известно време да се смята за източна католичка. Променя жадно обекта на вярата си, може би дори по-често и от дрехите си (тъкмо на тях впрочем най-малко обръща внимание). Плюс всичко се смята и за социалистка и е твърдо убедена в неизбежността на кръвта по време на въстанията и Гражданската война. Но не може да се примири с терора. Демокрация, да, но не и зверства! „Нека ръцете са оплескани с кръв, но не и с кал!“
В края на 1918 г. е принудена да остави курсовете (а и самите курсове дали ги е имало още?) и едва се добира до родителите си, където поне няма да гладува. Пристига в Майкоп. Тук вече е създаден Институт по народно образование за възрастни и за млади. Анна заема в него длъжността на нещо като професор по логика, философия и психология. Има успех сред студентите.
През това време белите доживяват в Майкоп последните си дни. 45-годишен генерал я убеждава да бяга с него. „Генерале, прекратете парада си. Бягайте, докато не са ви арестували.“ През същите дни на преподавателска вечеринка, сред своите, гимназиалният историк предлага тост: „За великата Червена армия!“ Анна не приема тоста: „В никакъв случай!“ При нейните леви убеждения приятелите й не вярват на очите си. „А защото… въпреки вечните звезди… разстрелите ще стават все повече и повече“ — предсказва тя.
Анна има усещането, че в тази война загиват всички най-добри, а остават да живеят „бояджиите“. Тя вече предчувствува, че в нея назрява мисълта за подвиг, но още не знае какъв ще е той.
След няколко дни червените навлизат в Майкоп. И след още няколко е събрана една вечер градската интелигенция. На сцената излиза началникът на Специалния отдел на 5-а армия Лосев и започва в разгромяващ тон (близък почти до псуването) да оскърбява „гнилата интелигенция“. „Какво? Между два стола ли седите? Чакахте да ви поканя ли? А защо сами не дойдохте?“ Той все повече се разгорещява, вади револвера от кобура и като го размахва, вече крещи така: „И цялата ви култура е гнила! Ще я разрушим до основи и ще построим нова! И вас, всеки, който се реши да пречи — ще го премахнем!“ След което предлага: „Ще вземе ли някой думата?“
Залата отвръща с гробно мълчание. Никой не ръкопляска и нито една ръка не се вдига. (Залата мълчи стресната, но страхът още не е усвоен, хората още не знаят, че са задължени да ръкопляскат.)
Лосев навярно и не допуска, че някой ще се реши да говори, но става Анна. „Аз!“ — „Ти ли? Е, излизай, излизай.“ И тя пресича залата и се качва на сцената. Снажна, кръглолика и дори румена 25-годишна жена, надарена с щедра руска природа (получава 50 грама хляб на ден, но баща й поддържа отлична зеленчукова градина). Светлокестенявите й плитки стигат до коленете, но като заемаща длъжността професор не може да ги носи свободно и ги навива около главата си. И тя отвръща със звънлив глас:
— Ние изслушахме вашата некултурна реч. Събрахте ни тук, но не обявихте, че е за погребението на великата руска култура. Ние очаквахме да видим културтрегер, а видяхме гробар. По-добре дори открито да ни бяхте псували, отколкото да чуваме това, което казахте. Следва да разбираме, че вие говорите от името на съветската власт, така ли?
— Да — все още гордо потвърждава вече обърканият Лосев.
— Е, ако представителите на съветската власт са все такива бандити като вас — тя ще се разпадне!
Анна завършва и залата шумно и ръкопляска (когато всички правят заедно това, още не се страхуват). И вечерта приключва с този епизод. Лосев не съумява да реагира. Заобикалят Анна, в гъстата тълпа й стискат ръката и шепнат: „С вас е свършено, сега ще ви арестуват. Но благодарим ви, благодарим ви! Ние се гордеем с вас, само че с вас е свършено! Какво направихте?“
Вкъщи вече я чакат чекистите. „Другарко учителко! Много бедно живееш — маса, два стола и креват, няма какво да обискираме. Не сме арестували още такива. А баща ви — работник. Как при тази си бедност сте могли да застанете на страната на буржоазията?“ Още не са успели да турят в ред ЧК и затова отвеждат Анна в канцеларията на Специалния отдел, в една от стаите на която е затворен белогвардейският полковник барон Билдерлинг (Анна става свидетел на разпитите и края му и по-късно предава на жена му: „Той умря честно, гордейте се!“.)
Повеждат я на разпит в стаята, в която Лосев едновременно и живее, и работи. При влизането й той седи върху разхвърляната постеля по брич и разкопчана долна риза и чеше гърдите си. Анна се обръща към конвоя: „Върнете ме обратно!“ Лосев се озъбва: „Дадено, сега ще се измия, ще си сложа ръкавици от чортова кожа, с които извършвам революцията!“
Цяла седмица тя очаква смъртната си присъда в състояние на екстаз. Сега вече Скрипникова си спомня дори, че това е била най-светлата седмица през живота й. Ако сме склонни точно да разберем тези думи, можем напълно да й повярваме. Това е екстазът, който изпълва като награда душата, когато си отхвърлил всички надежди за невъзможното спасение и си се отдал непоколебимо на подвига. (Любовта към живота разрушава този екстаз.)
Тя не знае още, че интелигенцията в града е внесла петиция за нейното помилване. (В края на 20-те години това вече не е помагало, в началото на 30-те пък никой не би се и решил на такова нещо.) На разпитите Лосев започва да търси помирение с нея.
— Толкова градове съм завземал, а такава щура не съм срещал. Градът е в обсадно положение, цялата власт е в ръцете ми, а ти да ме наречеш „гробар на руската култура“. Е, хайде, и двамата се поразгорещихме… Вземи си обратно думите „бандит“ и „хулиган“.
— Не. Аз и сега мисля за вас така.
— От сутрин до вечер не ми дават мира да молят за теб. В името на медения месец на съветската власт ще трябва да те пуснем…
И я пускат. Не защото са сметнали изказването й за безвредно, а защото е дъщеря на работник. На дъщерята на лекар например не биха го простили.
Така започна Скрипникова своя път по затворите.
През 1922 г. е затворена в краснодарската ЧК и престоява там 8 месеца — „за запознанство със заподозряна личност“. В същия затвор върлува поголовен тиф, килиите са препълнени. Дават по 50 грама хляб, че отгоре на това и тричав. Пред очите й умира от глад дете в ръцете на съседката й и Анна се заклева при такъв социализъм никога да няма дете, никога да не се поддава на съблазънта на материнството.
И остава вярна на клетвата си. Прекарва живота си без семейство и нейната орисия — неотстъпчивостта й, има случай още много пъти да я връща в затвора.
Започва мирен сякаш живот. През 1923 г. Скрипникова заминава за Москва да постъпи в Института по психология при МГУ. При попълването на анкетата пише: „Не съм марксистка.“ Приемащите й дават най-доброжелателен съвет: „Луда ли сте? Кой пише така? Кажете, че сте марксистка, а си мислете каквото искате.“ — „Но аз не искам да лъжа съветската власт. Просто не съм чела Маркс…“ — „Толкова повече!“ — „Не. Виж, когато изуча марксизма и ако го приема…“ А дотогава постъпва като преподавател в училище за изостанали деца.
През 1925 г. мъжът на нейна близка приятелка, есер, се измъква от ареста. За да го принудят да се върне, ГПУ взема за заложници (в разгара на НЕПА — заложници!) жена му и приятелката й, тоест Анна. Все така кръглолика, снажна, с плитки до коленете, тя влиза в лубянската килия. (Тук именно следователят се мъчи да й внуши: „Остарели са вече тези руски интелигентски маниери!… Грижете се само за себе си.“) Този път тя лежи около месец.
През 1927 г. за участие в музикално дружество на учители и работници, обречено на разгром като възможно гнездо за свободомислие, Анна е арестувана вече за четвърти път! Получава пет години и ги отбива на Соловки и Беломорканал.
От 1932 г. нататък дълго време не я закачат, а и тя, изглежда, живее по-предпазливо. От 1948 г. обаче започват да уволняват от работа. През 1950 г. Институтът по психология й връща вече приетата дисертация („Психологическата концепция на Добролюбов“) на основание, че през 1927 г. била осъдена по 58-и член. В това трудно за нея време (четвърта година стои без работа) й протяга ръка за помощ… Държавна сигурност! Пристигналият във Владикавказ пълномощник на централното Министерство на държавна сигурност Лисов (Ама как? Почти Лосев! Нима е жив? И колко малко нещо се е променило в буквите! Само дето не вири така открито глава като лос, а стъпва като лисица) й предлага да сътрудничи, като в замяна й обещава работа и защита на дисертацията. Тя гордо отказва. Тогава чевръсто й скалъпват обвинение, че преди 11 години (!), през 1941 г., била говорила:
— че сме подготвени зле за войната (а нима добре?);
— че немските войски стояли на границата, а ние сме им доставяли хляб (а нима не?).
Този път тя е осъдена на 10 години (това е петата й присъда) и попада в Специалните лагери — отначало в Дубровлаг в Мордовия, после Камъшлаг, гара Суслово в Камеровска област.
Тя знае, че тази стена пред нея е непробиваема, и намисля да пише жалби не до къде да е, а… до ООН!!! Докато Сталин е жив, тя отправя три такива. Това не е просто похват — не. Тя наистина облекчава по този начин вечно кипящата си душа, като води мислено разговор с ООН. За изминалите десетилетия на човекоядство тя наистина не вижда друга светлина в света. В тези си жалби бичува зверския произвол в СССР и моли ООН да ходатайствува пред съветското правителство: или за преразглеждане на нейното дело, или за разстрел, тъй като не може да живее по-нататък при такъв терор. Пликовете й са адресирани лично до някой от членовете на правителството, а вътре е приложена молбата й да бъде предадено в ООН.
В Дубровлаг тя е изправена пред сбирщината на разгневеното началство:
— Как се осмелявате да пишете до ООН?
Скрипникова стои както винаги изправена, снажна, величествена.
— Това не се забранява нито в Наказателния кодекс, нито в Наказателно-процесуалния, нито в Конституцията. А вие не сте имали правото да отваряте пликовете, адресирани лично до член на правителството!
През 1956 г. в техния лагер работи „разтоварваща“ комисия на Върховния съвет. Единствената задача на тази комисия е да освободи колкото се може по-бързо и повече зекове. Има някаква скромна процедура, при която зекът трябва да каже няколко виновни думи, да постои минутка с наведена глава. Но не, не са познали коя е Анна Скрипникова! Личното й освобождение не е нищо пред общата справедливост! Как ще приеме да й прощават, ако не е виновна в нищо? И заявява на комисията:
— Не бързайте да се радвате. Всички извършители на Сталиновия терор рано или късно, но непременно ще отговарят пред народа. Не знам какъв сте били при Сталин вие лично, граждани но полковник, но ако сте извършвали неговия терор, също ще седнете на подсъдимата скамейка.
Членовете на комисията се задавят от ярост, крещят, че в тяхно лице тя оскърбява Върховния съвет, че няма да й се размине даром това и ще лежи до дупка.
И наистина за своята несбъдната вяра в справедливостта тя престоява още три години в повече в лагерите.
От Камъшлаг тя продължава понякога да пише до ООН (за 7 години до 1959 г. написва 80 заявления до всякъде). През 1958 г. я пращат заради тези писма за една година във Владимировския пополитзатвор. А там е установено правилото — на всеки 10 дни да се приема заявление до всяка инстанция. За половин година тя отправя оттам 18 заявления до различни инстанции, включително 12 до ООН.
И постига все пак своето — не разстрел, а преразглеждане! — по делата от 1927 и 1952 г. Тя казва на следователя: „А защо не? Заявленията до ООН са единственият начин да се пробие каменната стена на съветската бюрокрация и оглушалата Темида да може да чуе все пак нещо.“
Следователят току скача, удря се в гърдите:
— Всички извършители на „Сталиновия терор“, който вие, кой знае защо (!), наричате „култ към личността“, да отговарят пред народа, това ли искате? А за какво трябва да отговарям аз? Каква друга политика можех да провеждам тогава? Ами че аз вярвах безусловно в Сталин и нищо не знаех.
Но Скрипникова го довършва:
— Не, не, тая няма да я бъде! За всяко престъпление трябва да се носи лична отговорност! А кой ще отговаря за милионите невинно загинали? За цвета на нацията и цвета на партията? Мъртвият Сталин ли? Или разстреляният Берия? А вие ще правите политическа кариера, така ли?
(А на самата нея кръвното налягане се качва до смъртоносната граница, тя затваря очи и вижда огнени кръгове.)
И още биха я държали, но през 1959 г. това вече ще е куриозно.
През следващите години (тя е жива и до днес) животът й е запълнен с тичане за оставащите по затворите и в заточение и за съдимостите на познатите й по лагерите от последните години. Някои успява да освободи, други — да реабилитира. Защищава и съгражданите си. Градските власти се страхуват от перото й, от жалбите й до Москва и й отстъпват понякога.
Ако всички бяха поне на четвъртина такива непримирими като Анна Скрипникова, друга щеше да е историята на Русия.

- Александър Солженицин - ,,Архипелаг ГУЛАГ."