... „Беше почти на обяд на 10 август, когато един от хората, с които се виждах, влезе в стаята ми и обяви: „Сеньор Гомес, днес ще се запознаете с фюрера.“
Изрече титлата с толкова многозначителен тон, че не схванах какво има пред вид. „Фюрера?“, попитах аз. „Кого имате пред вид, когато казвате „фюрера“?“
Мъжът се втренчи в мен, сякаш бях ненормален. „Има само един“, отговори той. „Адолф Хитлер.“
С рязък жест ме покани да го последвам и се завъртя на токовете си. Слисан, го оставих да ме изведе навън от къщата и през снега в друго, по-голямо здание. С влизането той спря и почука на вратата на една стая, водеща към коридора. Глух глас отвърна на почукването. Човекът отвори вратата и ме бутна навътре.
В стаята имаше четирима мъже. Трима от тях стояха, но едва ги забелязах.
Вниманието ми беше приковано от четвъртия, който седеше зад огромно дървено бюро с лице към вратата. Мигновено разбрах, че това трябва да е човекът, за когото чух да казват, че е фюрерът.

Но ако това беше Хитлер, то той бе напълно различен от онзи, когото бях видял да напуска бункера в Берлин през април 1945 г. За да разпозная в този човек Хитлер, който в продължение на дванадесет години господстваше в Германия, ми бе необходимо услужливо въображение.
Този мъж нямаше мустаци. Беше напълно плешив, кожата на бузите и слепоочията му беше опъната така, че очертаваше скулите му. А челото и брадичката му бяха силно набръчкани. Белег около инч се белееше на лявото му слепоочие. Това зловещо лице беше като обрамчено от алено-черно нацистко знаме, което висеше на стената зад него.
Един от тримата, които стояха прави вляво от мен, ме дръпна напред и ме представи на човека зад бюрото. Застанах мирно и отдадох нацисткия поздрав. Мъжът зад бюрото за миг се засмя и ме поздрави с леко вдигане на дясната си ръка.
Хитлер, защото това беше Хитлер, ме посрещна седнал. По-късно узнах, че има затруднения при ставане. Забелязах, че лявата му ръка беше полупарализирана и безпомощна. Неговото лице беше сиво, а на няколко секунди той трябваше да бърше слюнка от хлътналата си буза. Докато правеше това, забелязах, че мършавата му, сбръчкана ръка силно трепереше. Приличаше на човек, когото животът е изстискал, а очите му бяха угаснали, почти лишени от блясък.
Беше облечен в тъмно син двуреден костюм с емблемата на нацистката партия на ревера. Но костюмът му стоеше зле, направо висеше от неговите тесни рамене.“
Как ви се струва? В състояние съм да разбера евентуалния ви скептицизъм. Само че помислете: колко пъти досега официалните медии са ви лъгали? И каква би била сметката на дон Анхел да разправя врели-некипели? Единственият приемлив мотив може да бъде печалбата и славата. Обаче истината е, че нито едното, нито другото го стигнало. По-скоро е запомнен като франкист, дипломат и шпионин, отколкото като разказвач на небивалици. Тогава от какъв зор изпратил писмото до Хари Куупър? Пък той, от своя страна, един уважаван не само във Флорида, но и в целите Съединени щати офицер и бизнесмен, се заел да издаде тази книга? Както сам Куупър споделя – заради истината, колкото и невероятна да изглежда тя. Нима Господ не ни е предупредил, че „няма нищо скрито, което да се не открие, и тайно, което да се не узнае.“
Нататък Анхел Алказар де Веласко разказва как с Хитлер обсъждали преди всичко икономиката на Южна Америка. Фюрерът проявявал интерес към мнението му за политическото и стопанското състояние на отделните страни на този континент. Показвал му документи, но същевременно говорел така, сякаш темата изобщо не го вълнувала. Прекалено внимавал в подбора на думите.
Хитлер продължил да задава въпроси, този път за силата на нацисткото движение в Южна Америка и за личната дейност на дон Анхел в полза на националсоциализма. Само веднъж се оживил истински, когато запитал: „Разполагате ли със снимките на двете деца?“

Хитлер и Ева Браун с предполагаемите им деца.

„Казваше за тях „децата“ или „това момче“, без да даде и знак за някаква връзка с него, ако въобще имаше такава. Знаех само, че името на момчето беше Адолфо и беше на около шестнадесет. Името на момичето беше Щерн – Звезда на немски.
Когато ме попита, извадих купчина от петдесет или шейсет снимки на децата. Казах на фюрера, че те изглеждат добре и щастливи. Докато говорех, той съсредоточено разглеждаше фотографиите, а когато свърших, въпросите приключиха. Без никакъв знак от човека зад бюрото, това беше краят на разговора. Един от останалите в помещението излезе напред и ме потупа по рамото, мълчаливо подсказвайки ми, че трябва да си тръгвам. Изправих се, кимнах леко на мъжа зад бюрото и напуснах стаята. На следващия ден ме отведоха със самолет обратно в Аржентина.“
Никога повече не видях човека, наречен фюрера.“

„Нюрнбергските процеси успешно погребаха истината за контактите на Братството. Шахт, който бе по-посветен във финансовите връзки от повечето германски лидери, изнесе едно забележително представление – майтапеше се, заяждаше се и заливаше с презрение своя главен прокурор... Робърт Х. Джаксън. Бе обвинен в планиране на войната, докато той само искал да служи на неутралната политика на помощниците на Братството. Разбира се, бе оправдан. Ако бе предпочел да каже истината, щеше да разголи подробностите на заговора. Обаче само веднъж по време на целия кръстосан разпит той загатна, че знае нещо по тези въпроси – когато призна сложността на транспортирането на австрийското злато до Берлин. Никога през дните, когато бе на свидетелската скамейка, не го попитаха за Банката за международни разплащания...
За удобство на Братството Гьоринг и Химлер се самоубиха, като отнесоха със себе си тайните, които Чарлз Бедо, Уилям Роудс Дейвис, Уилям Еайз от „Стърлинг” и Уилям С. Фариш вече бяха заровили в гробовете си. Джеймс Форестал също приключи своя живот със самоубийство. През 1949 г. той се обеси, като скочи от прозореца на стаята си във военноморската болница „Бетезда” във Вашингтон. Вестниците съобщиха, че крещял как евреите и комунистите пълзели по пода на стаята му, като се опитвали да го унищожат.
Останалите от заговорниците преживяха изцяло отредените им земни дни.

Онези, които се противопоставиха на Братството, не бяха такива късметлии... Докато оцелелите фигури от Братството отново разцъфтяха, като помогнаха да бъде оформена основата на следвоенната технология [на управление и финанси]. А онези, които дръзнаха да им се опълчат, бяха свършени. Лидерите на Братството, които бяха починали, можеха да спят комфортно в гробовете си – техните мрачни цели бяха постигнати.“
По същия начин бягството на Хитлер остана скрито в продължение на повече от шейсет години. Можем само да предполагаме дали ако беше попаднал в ръцете на своя братовчед (родството им трудно може да бъде твърдо доказано) Сталин, Хитлер щеше да бъде изправен пред съд? Или щеше да бъде ликвидиран набързо, а случаят щеше да бъде замазан още по-непредпазливо от „самоубийството“ му. Вече повече от шейсет години изминаха от финалните залпове на Втората световна война. Оттогава насам човечеството бе въвличано в не един и два жестоки кръвопролитни конфликта. Непредубеденият наблюдател забелязва, че подходът е един и същ, методите са еднакви. Сякаш хората не са извлекли никакви поуки от миналото, все така допускат една скрита ръка да ги мести като пешки по своеобразната световна шахматна дъска.
Феноменът на глобализацията, осъществяван благодарение на информатиката и комуникациите, предизвика невиждани промени в живота на отделния човек и на обществата. Обаче прогресът, на когото почти всички възлагаха надежди, не доведе до кой знае какъв положителен възход. Някога, по време на Втората световна война, успяха да излъжат народите така, че те да виждат в лицето на съюзниците, предвожадни от САЩ, олицетворение на свободата, на морала, на борбата за човешки права и благоденствие на хората по цялата планета. От другата страна, Хитлер и нацистите представляваха универсалното зло, самия сатана.
Днес с тъга установяваме, че разликата между едните и другите е почти неуловима. Злото е било точно толкова характерно и за съюзниците. По-печалното е, че понастоящем опитът от трийсетте и четиридесетте години беше пренесен в най-големите държави. Там всеки идиот, готов от малък да се подчинява и да служи покорно на Олимпийците от финансовия Интернационал, може да оглави правителство и да държи пръста си върху стартовия бутон на ядреното куфарче.
Така наречената демокрация бе разпростряна като прокъсана черга върху огромни територии, но не донесе повече свобода и благоденствие на страните, над които бе хвърлена. Светът безучастно наблюдава как бомбардирането на цивилни в Сърбия, Афганистан или Либия бива определяно като „съпътстващи щети“. Невинни хора, взети в плен, биват измъчвани, а това варварство е представяно като „действие в полза на човечеството“. Няколко страни си присвоиха правото на съдници и сега определят дали другите са приятели или врагове. Над тях се е разположил върховният съдия, който се вживява в ролята на многоръкия Шива и едновременно раздава и налага някакво свое право. Повечето хора по света нямат представа кои са истинските управници на тези „велики сили“.
Така бе и по-рано. Тогава го оправдавахме с недостига на информация и бавните връзки. Днес нещата стоят по напълно различен начин. И най-сетне сме длъжни да видим истината такава, каквато е. А тя разкрива, че Хитлер не се изкачи сам до власта, а му помогнаха да се настани там. Както и на неговия събрат диктатор Сталин. Важно е да се знае, че и двамата узурпираха властта като големи почитатели на расистката американска политика. Те бяха обикновени актьори-имитатори, които внимателно се следяха един-друг, но никога не изпускаха от очи и своите суфльори.

Национал-ционистки медал, учреден от берлинския всекидневник “Der Angriff” в чест на съвместното шестмесечно пребиваване на офицера от SS Леополд фон Минделщайн и на представителя на Германската ционистка федерация Курт Тухлер в ционистки селища в Палестина през 1933 г. След около година Минделщайн публикува в същия вестник поредица от пътеписи, озаглавена „Един нацистки пътешественик в Палестина“. Конкретният екземпляр от медала е бил връчен на д-р Йозеф Гьобелс, който имал еврейски корени и бил наречен на евреин.

През цялото време, докато бяха на власт, преди и по време на войната, Сталин и Хитлер получаваха постоянна материална подкрепа от страна на интернационалния финансов и промишлен елит. Това непременно трябва да се има пред вид, за да се разбере правилно и в пълнота всичко случило се тогава. И онова, което става и днес. Защото на пръв поглед невидимата връзка между комунисти, нацисти и капиталисти не само съществува. Сега тя е по-здрава от всякога.
Според мен единственият сериозен аргумент, подкрепящ версията за самоубийството на Адолф Хитлер е, че той никога не е бил онзи войнстващ антикомунист, какъвто ни го представяха. Ако е бил, смъртта му би била непрежалима загуба за Братството. Та нали Съветите окупираха Берлин и „намериха“ обгорелия труп, а не изгорелите останки на нацисткия диктатор. Не друг, а те разпространиха „вестта“ за неговата смърт. Фактът, че Интернационалът държи на официалната версия за нея, е най-силното доказателство за онова вечно приятелство и зависимост между най-крупните капиталисти и комунистите.
Когато на 8 май 1945 г. войната в Европа приключи окончателно, стратезите вече крояха своите планове за бъдещето, за новата организация на света. Две неща вече бяха факт – ООН и държавата Израел, макар публичното им обявяване да стана малко по-късно. Империята на семейство Ротшилд се разшири неимоверно и продължава да завоюва все нови и нови територии. Нейните министерства – т. нар. интернационални организации, винаги действат с „добри намерения“. И изнасят „демокрация“ така, както подчиненият им Ленин мечтаеше да експортира революция.
Делото на тази необявена световна революция продължава. Под предводителството на двама от Ротшилд – Сталин и Хитлер, няколко десетки милиона невинни люде бяха принесени в жертва пред олтара на финансовите богове от прочутата фамилия. След края на военните действия двете основни страни, съюзниците САЩ и СССР, запазиха огромната част от нацисткото воинство. Те си разпределиха цвета на германската наука, техника и шпионаж и се впуснаха в продължилия близо половин век спектакъл, озаглавен Студена война. Само че днес все повече хора разбират, че представяната им история не е онази, която описва действителните събития. И започват да търсят истината.
На това е посветена тази книжка. Тя няма как да изчерпва темата. Но се надявам все пак поне малко да повдига завесата, та светлината на правдата за съдбата на Адолф Хитлер след войната да освети част от тъй ревностно затъмняваната историческа сцена.

- Георги Ифандиев - ,,Хитлер в Патагония."