Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.05.2020 01:19 - Капитализацията на Холокоста
Автор: modernotorobstvo Категория: Политика   
Прочетен: 140 Коментари: 0 Гласове:
0



Норман Финкелщайн - ,,Индустрията на холокоста."

В хода на паметен диалог, състоял се преди две години, Гор Видал каза на Норман Подгорец- тогавашния издател на "Коментари"- орган на Американския еврейски комитет, че той не е американец, [1]. Като доказателство той се позова на факта, че Подгорец отдава по-малко значение на войната между Севера и Юга "Това много трагично събитие, което още звучи като ехо в нашата република " от еврейските въпроси. Но в този случай Подгорец може да се смята повече американец, отколкото обвинителя си. Тогава по-важната роля в културния живот на Америка играеше “войната срещу евреите”, а не “войната между щатите” . Повечето преподаватели от висшите училища могат да свидетелстват, че много повече студенти правилно отговарят за масовото избиване на евреи от нацистите и назовават броя на убитете, отколкото за войната между Севера и Юга. В края на краищата, масовото изтребление на евреи от нацистите – това е едва ли не единственото историческо събитие, за което сега се говори в образователната дейност в университетите. Според проучвания, повече американци, могат правилно да датират Холокоста отколкото нападението над Пърл Харбър и атомните бомбардировки на Япония.
До съвсем скоро нацисткият холокост едва фигурираше в живота на Америка. Между края на Втората световна война и през втората половина на 60-те години, само няколко книги и филми, повдигнаха въпроса.
Във висшите училища в САЩ имаше само един обучителния семинар по темата [2]. Когато Хана Аренд, публикува през 1963 г. книгата "Айхман в Йерусалим, тя е в състояние да цитира само две научни статии на английски език -" Окончателното решение " на Джералд Рейтлингер и" Унищожаване на европейските евреи Раул Хилбърг [3]. Забележителната работата на Хилбърг току-що е публикувана. Научният му ръководител в Колумбийския университет- социален теоретик на немските евреи- Франц Нойман настоятелно го съветвал да не пиша по този въпрос ( "Това е твой проблем") и никой университет или издателска къща няма да иска иска да отпечата завършения ръкопис. Когато "Унищожаване на европейските евреи", бе най-накрая публикувана се появяват само няколко, предимно критични мнения [4].
Не само американците като цяло, но също американските евреи, включително и еврейските интелектуалци, са отделяли малко внимание на "масовото унищожение" на евреите от нацистите. В авторитетно проучване през 1957 г. социологът Нейтън Глейзър съобщава, че нацисткото окончателно решение (както и на държавата Израел) има "изненадващо малък ефект върху духовния живот на американското еврейство." На симпозиум на тема "Еврейството и младите интелектуалци”, организирана от списание "Коментар "от 1961 г., само двама от 31 участници подчертаха важността на темата. По подобен начин на кръгла маса на тема "Моята еврейска идентичност", за което от списание “Юдаизъм"от 1961 г., са поканили 21 еврейски вярващи, на тази тема също почти не е обърнато внимание [5]. В САЩ не е имало паметници и събития, провеждани в памет на масовото избиване на евреи от нацистите. Напротив, важните еврейски организации са против такива дейности. Остава да се запитаме, защо?
Според популярното обяснение, евреите са травматизирани от масовото им унищожаване от нацистите и се опитват да потиснат спомените за това. Но в действителност не съществуват доказателства в подкрепа на този извод. Без съмнение, много от оцелелите от това време (както и в следващите години) не искат да говорят за случилото се. Но много други напротив, търсят всяка възможност [6]. Проблемът е бил в това, че американците не искали да слушат.
Истинската причина за мълчанието на обществото за унищожаването на евреите от нацистите е в конформистката политическа на ръководство на американските евреи и политическия климат в САЩ през следвоенните години. Както във вътрешно, така и във външнополитическите въпроси, еврейскят елит [7] в Америка се държи в съответствие с официалната политика на САЩ. Това спомогна за постигането на цели, като асимилация и достъп до властта. От началото на Студената война, организацията на еврейско мнозинство взима участие в него. Американския еврейски елит "забрави" за масовото избиване на евреи от нацистите, тъй като Германия - от 1949г. ФРГ - се превърна в основен военен съюзник на американците в следвоенната конфронтация между САЩ и СССР. Изкарването “на светло” на миналото би било неизгодно, защото само би усложнило ситуацията. С малки резерви (които скоро са премахнати) най-важните организацияи на американските евреи бързо се съгласиха, че САЩ подкрепят отново въоръжаването на току-що денацифицираната Германия, страхувайки се, че "всяка организирана опозиция на американските евреи за новата американска външна политика и променящите се подходи, стратегически ги изолира в очите на нееврейското мнозинство и може да застраши техните следвоенни постижения вътре в страната. Американския еврейски комитет (АЕК), първа от тези организации започна да популяризира предимствата от включването на Германия в западния алианс. Проционисткият Световeн еврейски конгрес (СЕК) и неговите филиали в САЩ прекратиха своята съпротива след като в началото на 50-те години с Германия е подписано споразумение за обезщетение, а Антидифамационната лига (АДЛ) първа от големите еврейски организации изпраща през 1954г. официална делегация във Германия. Заедно с правителството в Бон, тези организации са работили за максималното ограничаване разпространението на "антинемска вълна" между евреите [8].
Има друга причина "окончателното решение" да е табу за еврейския елит на
Америка. Политизираните леви евреи, които са били против споразумението с Германия срещу Съветския съюз не прекратяват да го атакуват. Напомнянето за масово унищожение на евреи от нацистите се смята за комунистическата пропаганда. Тъй като евреите са стереотипно идентифицирани с левицата - и наистина, през 1948 г. една трета от гласовете за прогресивният кандидат за президент Хенри Уолъс дадоха еврейските избиратели - еврейския елит на Америка, не се спря пред това, да жертва еврейски съграждани пред олтара на антикомунизма. АЕК и АДЛ предоставят на правителството свои документи си за
т.нар. подривни елементи сред евреите и по този начин активно участват в лов за вещици през ерата на Маккарти. АЕК одобри смъртната присъда на сем Розенберг [9], а месечното списание "Коментар" в уводна статия, обясни, че те не са истински евреи.
От страх, да не ги свържат с левицата в САЩ и в чужбина, конформистките еврейски организации отказаха да сътрудничат с противниците на нацизма сред немските социалдемократи, както и да участват в бойкот на немски производители и публични демонстрации срещу бившите нацисти, които са пътували в САЩ. От друга страна, известни немски дисиденти, като протестантският пастор Мартин Нимьолер, който прекара осем години в нацистките концентрационни лагери, а сега говори само срещу антикомунистическият кръстоносен поход, по време на посещението си в САЩ е подложен на ругатни от американските еврейски лидери. За да бъде означен като антикомунистически, еврейския елит е записван дори в екстремистки организации от дясното крило като “Всеамериканската конференция за борба срещу комунизма”, и дори подкрепят тези организации финансово. Обаче, предпочитаха да сизтворят очите, че страната посещават и ветерани от СС.
Опитвайки се се да предразполат управляващият елит в Съединените щати и да се разграничат от левите, американските евреи засягат въпроса за масово изтребление от нацистите само в един конкретен контекст - а именно, когато трябва да се заклейми Съветския съюз. "Антиеврейската политика на Съветите дава възможност, която не бива да се пропуска” – се цитира от вътрешния меморандум “За укрепване на някои аспекти на националната програма” на АЕК. Така нацисткото "окончателно решение” беше поставено на равна нога с руският антисемитизъм. "Сталин ще успее там, където Хитлер не успя” - мрачно пророкува "Коментари”. - Най-сетне изгони евреите от Централна и Източна Европа ... паралелът с нацистката политика на унищожаване е почти завършен." Водещи еврейски организации в Америка, даже са определили влизането на съветските войски в Унгария през 1956 г. като "само първата спирка по пътя към руски Аушвиц" [10].
Всичко стана различно след арабско-израелската война през юни 1967 година. Според почти всички доклади след този конфликт, Холокоста се превърна в постоянна част от еврейския живот в Америка [11]. Стереотип на тази трансформация е обяснението: “Тоталната изолация и уязвимостта на Израел по време на юнската война извика споменът за унищожаването на евреи от нацистите”. В действителност, този анализ не съответства на реалния баланс на силите в Близкия Изток по това време, нито естеството на развитието на отношенията между еврейския елит на Америка и Държавата Израел.
Точно както основните организации на американските евреи в следвоенните години мълчаха за масовото избиване на евреи от нацистите с цел- адаптиране към приоритетите на правителството на САЩ по време на Студената война, така и тяхната политика към Израел е еднаква с американската политика. От начало еврейския елит на Америка е в сериозни съмнения относно еврейската държава. Главната роля тук играе страхът, че твърденията за двойна лоялност ще изглеждат достоверни. Когато Студената война беше в апогея си, че тези страхове се засилиха. Още преди основаването на държавата Израел, американски еврейски лидери са изразиха загриженост по отношение на това- левите лидери родени в Източна Европа ще присъединят Израел към Съветския лагер. Дори когато в крайна сметка ционистите стартираха кампания за създаването на държавата си, на американските еврейски организации следяха отблизо сигналите от Вашингтон и се придържаха към тях. В действителност, АЕК подкрепи създаването на Израел главно от страх, че това може да доведе до негативни вътрешнополитически последствия за евреите в случай, че европейските евреи не успеят бързо да се вкоренят там. [12]. Въпреки, че Израел скоро след основаването на държавата се присъедини към Западния лагер, много израелци, както в правителството, така и извън него запазиха силна симпатия към Съветския съюз. Лидерите на американските евреи, както можеше да се очаква, се дистанцираха от Израел.
От основаването си през 1948 г. до преди Юнската война от 1967г., Израел не играе решаваща роля в стратегическите планове на Америка. Когато лидерите на евреите от Палестина са подготовката на провъзгласяването на държавата Израел, президент Труман се поколеба и обмисли- от една страна, вътрешните аспекти (гласовете на еврейските гласоподаватели), но от друга - на предупрежденията на Държавния департамент (подкрепа за еврейската държава ще отчужди арабския свят). За да се гарантират интересите на САЩ в Близкия изток, правителството на Айзенхауер балансираше между подкрепа на Израел и арабските страни, но с предпочитания към арабите.
Постоянните конфликти между израелците и САЩ по политическите въпроси доведоха до Суецката криза през 1956 г., когато Израел, заедно с Великобритания и
Франция започват военни действия срещу египетският националистически лидер
Гамал Абд Ел Насър. Макар че бързата победа на Израел и анексиране на Синайския полуостров да привлекоха общото внимание върху стратегическият си потенциал, САЩ продължиха да гледат на него най-много като една от точките на регионалните си интереси. Така президент Айзенхауер принуди Израел на пълно и практически безусловно изтегляне от Синай. По време на тази криза лидерите на американското еврейство до определен момент, не поддържат усилията на Израел да направи отстъпки по отношение на американците, но в крайна сметка- спомня си Артур Херцберг- избраха да се препоръча, че Израел е по-добре да се подчини на администрацията на Айзенхауер, а не да се противопоставя на волята на президента на Съединените щати. "[13] .
Като обект на периодични пристъпи на любов към ближния, Израел скоро след основаването си изчезна от полезрението на еврейския живот в Америка. За американските евреи Израел всъщност не важен. В изследването си през 1957 година Нейтън Глейзър пише, че Израел "изненадващо малко влияе върху вътрешния живот на американските евреи" [14]. Броят на членовете на ционистката организация на Америка е спаднал от няколко стотици хиляди през 1948 г. на няколко десетки хиляди в 60-те години. В навечерието на войната през юни 1967 година, само един от 20 американски евреи си е направил труда да посети Израел. Когато през 1956 Айзенхауер повторно печели изборите, веднага след като е принудил Израел на унизително отстъпление от Синайския полуостров, значителната подкрепа на евреите за настоящия президент става все по-силна. В началото на 60-те години Израел дори е осъден от част от идеолозите на еврейския елит- като бившият председател на АЕК Джоузеф Проскауер, историкът от Харвардския университет Оскар Хандлин и намиращият се в собственост на евреи в "Вашингтон пост” заради отвличането на Айхман. Отвличането на Айхман - смята Ерих Фром - е акт на беззаконие от абсолютно същия вид като тези за които са виновни за нацистите "[15].
Американските еврейски интелектуалци от целия политически спектър се оказаха особено безразлични към съдбата на Израел. В детайлни проучвания на ляволибералната еврейска интелектуална сцена през 60-те години, Израел едва едва се споменава. по-[16]. Непосредствено преди юнската война, АЕК проведе симпозиум на тема "Еврейската идентичност тук и сега." Само три от 31 члена "Най-добрите умове на еврейската общност" – въобще споменали Израел, а двама от тях- с цел само да се намали неговата важност [17]. Иронията: Единствените известни еврейски интелектуалци, които до юни 1967 поддържат връзки с Израел, са били Хана Аренд и Ноам Чомски [18].
Тогава се разрази юнската война. Съединените щати впечатлени от демонстрацията на превъзхождащите сили на Израел, решават да го включат в стратегическите им владения. (Още преди юнската война, САЩ започнаха да леко да клонят към Израел, когато правителството на Египет и Сирия в средата на 60-те години са започнали да провеждат курс на все по-голяма независимост.) Поток от военна и икономическа помощ се изля, когато Израел стана пълномощник на САЩ в Близкия Изток.
За американския еврейски елит подчинението на Израел на американските власти беше неочаквано. Ционизмът произтича от предположението, че асимилацията това е умствен призрак и на евреите винаги ще се гледа като на потенциално нелоялни аутсайдери. За да се преодолее това противоречие, цел на ционистите става да се създаде родина за евреите. В действителност проблемът се е влошил след основаването на Израел- най-малко за евреите в диаспората – по този начин упрекът в двойна лоялност бе получил материализиран израз. Парадоксално е, че съществуването на Израел след 1967 улеснява асимилацията в САЩ- сега евреите са на предната линия и защитават Америка - всъщност "западната култура" от ретроградните арабски орди. Преди 1967 г. Израел напомня плашило с двойна лоялност, но сега той се превърна в гарант на свръхлоялност. В крайна сметка не американците, а израелците се бият и умират в защита интересите на САЩ. И за разлика от американските войници във Виетнам, израелските войници не могат да се унижат да отстъпят от третия свят [19].
В съответствие с това, американския еврейски елит изведнъж “откри” Израел. След войната 1967 вече могат да празнуват военните успехи на Израел, тъй като той е извадил оръжие в правилната посока - срещу враговете на Америка. Израелският военен потенцал дори може да облекчи влизането във вътрешните кръгове на американската власт. Ако преди еврейския елит е можел да предостави само няколко списъка на еврейски подривни елементи, те са вече играе ролята на естествен партньор на Америка в нейната стратегическа крепост. От второстепенна, те внезапно се местят в първата редица между героите на драмата на Студената война. Израел е станал за американските евреи същата стратегическа крепост, както и Съединените щати.
В кратката си биография, публикувана непосредствено преди юнската война,
Норман Подгорец лекомислено си спомня присъствието си на официална вечеря в Белия дом, където "повечето от присъстващите са били не на себе си от радост от това, кой присъства" [20]. Въпреки, че той вече е главен редактор на "Коментар"един от водещите еврейски списания в Америка, неговите спомени съдържат само бегло споменаване на Израел. Какво може да предложи Израел на амбициозния евреин? В по-късно издание на мемоарите си Подгорец пише, че след войната през 1967 г. Израел се е превърнал в "религията на американските евреи" [21]. Известен като поддръжник на Израел, Подгорец вече може да се похвали не само с това, че е присъствал на вечеря в Белия дом, но дори и с това, че той лично се е срещнал с президента и е обсъдил с него националните интереси.
След юнската война, основните американски еврейски организации работиха неуморно, укрепване на американско-израелският съюз. По този начин, АДЛ е взела участие в широкомащабна шпионска операция вътре в САЩ, заедно с израелските и южноафриканските тайни служби [22]. След юни 1967 в "Ню Йорк Таймс" значително се увеличават публикациите за Израел. Според индекса на този вестник, материалите за Израел през 1955 и 1965 са заемали колона с обща дължина 60 инча, а през 1975 г. тази дължина увеличава до 260 инча. "Когато искам да повдигна самочуствието си, аз чета статии за Израел в" Ню Йорк Таймс "пише Визел през 1973 г. [23]. Както Подгорец, много водещи интелектуалци от американските евреи изведнъж се обърнаха към новата религия. Новик разказва, че Люси Давидович - доайенът на литературата за Холокоста, остро е критикувала Израел и е смятала, че той не може да предявява иск за обезщетение от Германия, тъй като Израел пък е бил отговорен за експулсирането на палестинците. "Моралът не може да бъде толкова гъвкав" - заяви тя 1953, обаче, веднага след края на юнската война, Давидович се превърна в яростен защитник на Израел, като го издигна до равнището на "обща парадигма за идеалния образ на евреинът в съвременния свят" [24].
Любима позиция на евреите, които след 1967 отново се почувстваха ционисти, беше откровеното обяснение за тяхната подкрепа на обсадения Израел, че те не са такива страхливци, каквито са били американските евреи по време на Холокоста. В действителност, те правят същото нещо, което винаги е правил еврейския елит на Америка - маршируване в крак с американските власти. Образованите слоеве се оказаха особено искусни по отношение приемането на впечатляващи героични пози. Да си спомним известния ляво-либерален социален критик Ървинг Хоу. През 1956 г. в издаваното от него списание "Инакомислие" осъди агресията срещу Египет като "неморална". Докато Израел беше фактически сам, те го обвиняваха в "културен шовинизъм", "псевдомесианско чувство за своето специално предназначение" и "експанзионизъм" [25]. А след октомврийската война през 1973, когато американската помощ за Израел е достигнала най-високата точка, Хоу публикува "изпълнен със страх" личен меморандум в защита на изолирания Израел. В карикатурен стил достоен за Уди Алън, той се оплака от факта, че неврейския свят е препълнен с антисемитизъм. Дори в Горен Манхатън гледат накриво Израел, както и всички освен него, са очаровани от Мао, Фенън и Че Гевара [26].
Фактът, че Израел става стратегически преден пост на Америка, не го предпази от критиките. Освен факта, че той е бил подложен на нарастващо международно осъждане за това, че отказва да сключи договор с арабите в съответствие с резолюцията на ООН и упорито подкрепя глобалните амбиции на Америка [27], Израел беше силно критикуван и в Съединените щати. При определяне на политиката на т. нар. кръгове на Америка арабистите настояваха, че “поставянето на всичките яйца в израелската кошница ще навреди на националните интереси на Съединените щати” както, че мнението на арабския елит не е взето под внимание.
Други смятаха, че израелското подчинението пред американската мощ и окупацията на териториите на съседните арабски държави са били не само грешни стъпки - те вредят и на собствените интереси на Израел. Налице е нарастваща милитаризация на държавата и нейното нарастващото отчуждение от арабския свят. За новите еврейски "поддръжници" на Израел в Америка, тези аргументи граничат с ерес- Един независим Израел, живеещ в мир със съседите си не би представлявал ценност, докато ориентиран към тенденциите в арабския свят Израел, който се стреми към независимост от Съединените щати, ще бъде катастрофа. Нужна е само израелска Спарта, дължаща всичко на американската мощ - само тогава еврейските лидери в Съединените щати биха могли да действат като изразители на империалистическите амбиции на Америка. Както каза Ноам Чомски, тези "привърженици на Израел" е по-правилно да бъдат наречени "привържениците на моралния упадък и евентуално унищожаване на Израел" [28].
За да защити стратегическите си позиции, еврейския елит на Америка "си припомни" за Холокоста [29]. Обяснението е, че са направили това, защото по време на юнската война повярвали, че Израел е в смъртна опасност и се опасявали от втори холокост. При внимателно проучване обаче тази теза се оказва несъстоятелна.
Да си спомним първият арабско-израелски конфликт. През 1948 г., в навечерието на независимостта, опасността за евреите от Палестина е изглеждала много поголяма. "700000 евреи срещу 27 милиона араби, един срещу четиридесет," – казвал тогава Давид Бен-Гурион. САЩ се присъединиха към налагането на оръжейното ембарго на ООН в региона и по този начин засили очевидното превъзходство във въоръжение на арабските армии. Страховете от ново "окончателноо решение" в нацистки стил се разпространи сред евреите от Америка. АЕК се оплакват, че арабските държави " въоръжават съмишленикът на Хитлер- мюфтия на Ерусалим, докато САЩ засилват оръжейното ембарго" и предрече "масово самоубийство, както и пълното унищожаване на евреите в Палестина." Дори държавният секретар Джордж Маршал и ЦРУ предрекоха поражението на евреите в случай на война [30].
Въпреки че "в крайна сметка спечели силната страна"- като каза историкът Бени Морис за Израел- това в никакъв начин не беше разходка. През първите месеци на войната, в началото на 1948 г. и особено след обявяването на независимостта през май, Игаел Иадин - шефа на операциите, оценява шансовете за оцеляване на Израел на 50:50. Без тайната оръжейна сделка с Чехословакия, Израел вероятно не би оцелял [31]. През годината на войната Израел губи 6000 души - 1% от населението. Защо след войната през 1948 г. Холокоста не стана фокус на еврейския живот в Америка?
Израел доказа бързо, че през 1967 г. той е бил вече далеч по-малко уязвим в сравнение с времето от борбата за независимост. Израелските и американските лидери знаеха предварително, че във война с арабските държави Израел лесно ще спечели. Когато за няколко дни Израел обърна в бягство армиите на своите арабски съседи, тази истина стана ясна на всички. Новик заяви: "Във връзка с мобилизацията на американските евреи за отбраната на Израел, учудващо малко се говори за Холокоста" [32]. , Индустрията на Холокоста възникна едва след демонстрацията на преобладаващата военна мощ на Израел, и процъфтя в обстановка на най-голяма увереност на Израел в своята победа. [33]. Обичайната интерпретация не може да обясни тази аномалия.
Шокиращите неуспехи на Израел в началото на арабско-израелската война през октомври 1973 г., нейните значителни загуби по време на тази война и растящата международна изолация след нея, според общото мнение усилиха страховете на американските евреи за уязвимостта на Израел. Съответно, в центъра на вниманието се оказаха спомените на Холокоста. Новик пише: "Сред американските евреи ... уязвимото и изолирано положение на Израел постепенно придобива плашещо сходство с положението на европейските евреи отпреди 30 години ... Това не само ще се превърне в стимул за обществен дебат по темата за Холокоста в Америка - тази дискусия започна да приема по-организирана форма "[34]. Но през войната в 1948г. Израел е много по-близо до края на пропастта и неговите загуби, както в относителни, така и в абсолютни цифри, са много по-високи, отколкото през 1973 г.
Вярно, ако не се смята съюзът със Съединените щати, международното положение на Израел през октомври 1973 г. не беше много добро. Но можем да си припомним за сравнение Суецката война през 1956 г., Израел и организираните американски евреи твърдяха в навечерието на нахлуването си в Синай, че Египет е застрашил съществуването на Израел, а пълното израелско изтегляне от Синай би нанесло вреда на жизненоважни интереси на Израел и поставят под въпрос оцеляването му като държава [35]. Международната общност обаче остава непоколебима. Абба Ибан тъжно си спомня своята брилянтна реч пред Общото събрание на ООН, която
"бе придружена със силни и продължителни аплодисменти, а след това мнозинството гласува против нас" [36]. При създаването на този консенсус, водеща роля изиграха Съединените щати. Айзенхауер не само принуди Израел да се оттегли – обществената подкрепа за Израел в САЩ падна до "ужасно ниско равнище" (по думите на историка Питър Грос) [37]. Обратно, веднага след войната през 1973г., Съединените щати предоставиха на Израел масирана военна помощ в много по-голям мащаб, отколкото в предишните четири години взети заедно, както и американското обществено мнение твърдо стоя на страната на Израел [38]. Тогава бе даден тласък на публичен дебат по темата за Холокоста в Америка, въпреки че Израел не е така изолиран, както през 1956 г.
В крайна сметка, индустрията на Холокоста не се оказа в центъра на събитията защото Израел е претърпял неочаквано поражение през октомври 1973 г и с позицията си на държава- парий, та да събуди спомените за "окончателно решение." По-скоро впечатляващите военни успехи на Садат през октомврийската война убедиха политическия елит на Америка и Израел, че не трябва дълго да се отлагат дипломатическите споразумения с Египет и израелското изтегляне от териториите, заети през юни 1967 г. За да укрепи позициите на Израел по време на преговорите, индустрията на Холокоста вдигна производителността си. Решаващият момент бе, че след войната от 1973 г. Израел не е бил изолиран от Съединените щати. Тези събития се развиваха рамките на американско-израелския алианс, който остана незасегнат [39]. Исторически документи ясно показват, че ако Израел беше сам след октомврийската война, американските евреи нямаше да си спомнят за нацисткият холокост повече, отколкото след войната от 1948 г. или 1956. Новик дава допълнителни обяснения, които дори са по-неубедителни. На базата на цитати от еврейските равини той вярва например, че “със Шестдневната война се ражда националната теология на " Холокостът и спасението" Светлината на победата през юни 1967 г., разсея "тъмнината "на нацисткия геноцид", “с тази победа Бог ни даде втори шанс " . Холокоста можа да влезе в живота в Америка след юни 1967г., тъй като "унищожаването на европейските евреи завърши и макар края да не е щастлив, то в крайна сметка поне е поносим". Но в стандартните еврейски обяснения решаващия момент за спасение не е юнската война, а създаването на Израел. Защо Холокоста е принуден пак да чака спасяване? Новик твърди, че "образът на евреите като военни герои в юнската война, са допринесли за това, за да бъде разбито клишето за слабите и пасивни жертви, което е попречило на по-раншно обсъждане от евреи на проблемите на Холокоста" [40] . А що се отнася до за храбростта, звездният час на Израел беше войната през 1948 г. Смелият и блестящ 100 часов преход на Моше Даян по време на Синайската кампания през 1956г. бе предвестник на бърза победа и през юни 1967. Защо на американските евреи им трябваше юнската война, за да "счупят клишето”?
Обяснението на Новик за това, как еврейският елит обърна нацисткия Холокост в свое оръжие е неубедително. Косвени в това отношение са следните откъси от книгата му:
"Когато ръководството на американските евреи се опита да разбере причините за изолацията и уязвимостта на Израел - а може би по този начин да намерят и средство против тях – повечето се спряха на следното обяснение: Отслабващите спомени за нацистките престъпления срещу евреите, както и появата на ново поколение, което не познава Холокоста е довело до това, че Израел е загубил подкрепата, с която някога се е ползвал.
Тъй като организациите на американските евреи не можеха да да направят нищо за промяна на близкото минало в Близкия изток, те биха могли да повлияят на неговото бъдеще, като работят над това- да се съживят спомените за Холокоста. И така, "избледняващите спомени" от обяснение станаха програма за действие "[41]. Защо като обяснение за притесненото положение на Израел след 1967
"избледняващите спомени" намериха най-голяма подкрепа? Наистина, това е едно невероятно обяснение. Както показва самият Новик чрез множество документи, подкрепата с която първоначално се е ползвал Израел е нямала почти нищо общо със “спомените от престъпленията, извършени в периода на нацисткия режим” "[42] и освен това, тези спомени са избледнели много преди Израел да загуби своята международна подкрепа. Защо еврейските елити "имат много малко влияние” върху бъдещето на Израел? Все пак те са притежавали прекрасно действащи организационни структури. Защо “възраждането на спомените за Холокоста” е станала единствената програма за действие? И защо нямаше подкрепа международната общност, когато поиска изтегляне на Израел от окупираните територии след Юнската война, както и на искането на траен и справедлив мир между Израел и неговите арабски съседи (резолюция 242 на ООН)?
Съгласно по-твърдото обяснение, до юни 1967г. еврейския елит на Америка припомня масовото избиване на евреи от нацистите само в случаите, когато това е политически целесъобразно. Израел, с техния нов покровител, по време на процеса Айхман изкараха от унищожението на евреите капитал [43]. Виждайки, че това е изгодно, след Юнската война американските еврейски организации започнаха да използват темата за масово избиване на евреи от нацистите. След идеологическата трансформация Холокоста се превърна в прекасно оръжие за защита на Израел от критики. Как се прави това, ще покажа по-нататък. Сега бих искал да обърна внимание на факта, че Холокоста за еврейския елит на Америка изпълнява абсолютно същата функция и за Израел: тя е неоценим коз в играта с високи залози. Показната загриженост към паметта за Холокоста се разиграва точно така, както и показната загриженост за съдбата на Израел [44]. Поради това еврейските организации в САЩ бързо простиха и забравиха изказването на Рейгън, който в момент на умствена слабост на войнишкото гробище в Битбург през 1985г. заяви, че погребаните там немски войници (включително и войници от Вафен СС) - "са същите жертви на нацизма, както и затворниците от концентрационните лагери”. През 1988, една от най-известните организации, занимаващи се с Холокостацентърът Симон Визентал, обяви Рейгън за "хуманитарист на годината" за неговата постоянна подкрепа на Израел, а през 1994 г. той получи от произраелската АДЛ награда под названието "Факел на свободата" [45].
Обаче не простиха и забравиха толкова бързо по-отдавнашното изявление на достопочтения Джеси Джексън, който през 1979 г. че " до болка е уморен да слуша за Холокоста." Еврейския елит на Америка никога не престана с атаките срещу Джаксън, не толкова за "анти-семитските изявления", колкото за подкрепата му за палестинците (Сиймър Мартин Липсет и Ърл Рааб) [46]. В случаят с Джаксън играеше роля и допълнителен фактор- той представлява частта от избирателите, с които Американските еврейски организации са в конфликт от края на 60-те години.
И в хода на тези конфликти Холокоста се оказа мощно идеологическо оръжие.
Не мнимата слабост и изолация на Израел и не страхът от втори Холокост, а доказаната на практика сила на Израел и неговия стратегически съюз със Съединените щати накара еврейският елит да вдигне оборотите на машината на индустрията на холокоста след юни 1967г.. Новик дава, макар и непреднамерено най-доброто доказателство за верността на този извод. За да докаже, че американската политика към Израел се определя от съображения за държавност, а не в памет на нацисткото "окончателно решение", той пише: "Когато споменът за Холокоста все още беше много пресен в умовете на американските лидери - за първите 25 години след края на Втората световна война, подкрепата за Израел от страна на Съединените щати е минимална ... Не когато Израел се смята за слаб и уязвим, а след това, когато по време на Шестдневната война се доказва неговата сила, помощта на САЩ за Израел се промени и от капки се превърна в порой.
"[47]. Този аргумент важи сд еднаква сила и за еврейския елит на Америка.
Индустрията на холокоста също така се подържа и от вътрешни източници. Забелязва се неотдавнашна поява от една страна, на "политика на осъзнаване на своята идентичност” и от друга– на "култура на приемане ролята на жертва". В смисъл, идентичността може да се основава и на определена история на потисничество, съответно с което, евреите търсят своята етническа идентичност в Холокоста.
Но от всички групи, които претендират за ролята на жертви, включително черни, латиноамериканци, американските индианци, жените, гейовете и лесбийките, само евреите не са в определения кръг на американското общество. В действителност, политиката на осъзнаване на идентичността и Холокоста са били в състояние да се разпространят сред американските евреи не заради статута им на жертви, а именно, защото те не са жертви.
Когато след Втората световна война бариерите на антисемитизма бързо паднаха, евреите в Съединените щати постигнаха изключителна сила и власт. Според Липсет и Рааб, доходът на глава от населението сред евреите е почти два пъти по-висок, отколкото сред неевреите, 16 от 40-те най-богати американци са евреи, 40% от американските нобелови лауреати в природните и икономически науки са евреи, както и 20% от професорите от големите университети и 40% от партньорите във водещите правни кантори в Ню Йорк и Вашингтон. Списъкът продължава [48]. Съзнанието за своята принадлежност към еврейството не пречи на успеха – то е предпоставка за успех. Както много евреи дистанцирали се от Израел, докато беше в тежест за тях отново станаха ционисти, когато той придоби стойност, така се дистанцираха и от своя етнически произход, докато той бе в тежест, и отново станаха евреи, когато това стана изгодно.
Общественият успех на американските евреи - главният и може би, единственият принцип на вярата в новопридобитата им идентичност като евреи. Кой би посмял още да спори, че евреите са “богоизбраният народ”? В книгата си "Една нация: Американските евреи и животът им днес" Чарлз Зиберман – още един "възроден евреин" - възторжено пише с типичния си маниер: "Евреите не биха били хора, ако нямаха никаква представа за своето превъзходство като цяло”- за американските евреи е изключително трудно да се откажат напълно от чувството си за превъзходство, колкото и да се опитват да го потиснат." Както пише авторът на романи Филип Рот, всяко еврейско дете наследява "не е сбор от закони, не съвкупността от това, което са го учили, не езикът и накрая не и Господ Бог”, а особен вид психология, която може да бъде изразена с думите: "Евреите са подобрите" [49]. Както скоро ще видим Холокоста е негативния вариант на прехваления им успех- той служи да потвърди еврейската богоизбраност.
До 70-те години антисемитизмът престана да бъде важна черта от американския живот. Въпреки това, еврейските лидери започнаха все по-силно да вдигат тревога твърдейки, че американските евреи са изправени пред епидемия от виртуален "нов антисемитизъм" [50]. Основното доказателство за разследването на АДЛ ( "посветено на всички онези, които са умрели просто защото са евреи") се отнася до Бродуейския мюзикъл "Исус Христос - суперзвезда" и едно списание, което окарикатури Кисинджър като "въртящ опашка подлизурко, страхливец, тиранин, парвеню, злобен манипулатор, безнадежден сноб и безпринципен кариерист "- като това дори е меко казано[51].
Еврейските организации в Америка, разигравайки истерията около "новия антисемитизъм", преследват няколко цели. Те повишават значението за съществуването на Израел като на последно убежище в случай, че на американските евреи им потрябва такова. Освен това, воплите на еврейските организации, под предлог, че се борят с антисемитизма, принудиха спонсорите към по-щедри дарения.. "Антисемитът- забелязал веднъж Сартр - е обречен на факта, че той не може да живее без враг, когото иска да унищожи" [52]. Тази фраза ще остане точно толкова вярна, ако се изтълкува и охарактеризира с помощта на еврейските организации. След като антисемитизма става дефицит, през последните години се изостри съперничеството между големите еврейски организации, специализирани в областта "защита на евреите"- особено между АДЛ и центъра Симон Визентал [53]. Между другото опасностите, кото уж заплашват Израел имат същата цел - изстискване на пари от спонсори. Завърнал се се от пътуване до Съединените щати, известният израелски журналист Дани Рубинщайн разказва: "Според много хора от еврейството е важно, постоянно да се дава отпор на външните заплахи срещу Израел ..., Израел е нужен на еврейското присъствие в Америка само като жертва на жестока арабска агресия. За такъв Израел може да намери подкрепа, спонсори, пари ... Всеки знае, че половината от официалните такси събирани в Америка от "United Dzhuish Appil" в името на Израел, отиват в еврейските организации в САЩ. Възможен ли е по-голям цинизъм ? Както ще видим, спекулаците на индустрията на Холокоста със "нуждаещите се негови жертви " е най-новата и отвратителна проява на този цинизъм [54].
Основната причина за биенето на тревога, предупреждаваща за заплаха от антисемитизма е различна. Когато американските евреи са достигали големи успехи в кариерата и живота, те политически постепенно са преминавали в дясно. Въпреки, че по културните въпроси като сексуалният морал и абортите продължават да заемат позиция вляво от центъра, по отношение на политиката и икономиката, евреите стават все по-консервативни [55]. Завоят надясно, е придружен от затварянето на вътрешни проблеми. Евреите са престанали да отчитат интересите на своите по-бедни бивши съюзници и все повече изразходвали средствата си само за еврейските нужди. Тази нова ориентация на американските евреи [56] се проявява във все по-напрегнати отношения между евреи и негри. Традиционно борели се заедно с черните срещу дискриминацията на социални групи в САЩ, много евреи в края на 60-те години напускат Съюзът за борба за граждански права когато, както отбелязва Джонатан Кауфман, "целта на движението за граждански права е изместена от изискванията на политическата и правната равнопоставеност, към искането за икономическо равенство”. За същото си спомня и Шерил Грийнбърг: "Когато движението за граждански права са достигнали на Северобластта, в която са живели най-либералните евреи, въпросът за интеграцията прие съвсем различна окраска. Евреите сега изразяваха своята загриженост ползвайки по-скоро класова, отколкото расовата терминология и се отдръпнаха толкова бързо, колкото и белите християни от възприемането като упадък на техните училища и тяхната област. " Кулминацията на този процес стана дългата стачка на учителите в Ню Йорк през 1968 г., когато учителският профсъюз, в които значителна роля играят евреите, се противопостави на черните активисти на Общността, които се бореха за контрол над училищата, където положението се влошаваше. В коментарите за тази стачка често се споменава за прояви на антисемитизъм, както и изблици на расизъм от еврейската страна (признаци на това в по-малка степен са били наблюдавани и в навечерието на стачката). В последно време еврейските организации и журналисти положиха огромни усилия за премахването на програмите за интеграция на малцинствата. На показният процес във Върховния съд - процесът на Де Фънис (1974) и Бейк (1978) - АЕК и АДЛ– несъмнено изразяващи чувствата на по-голямата част от евреите се противопостави на тези програми, както е записано в преписът от съдебния процес [57].
Еврейският елит, агресивно защитавайки своите групови и класови интереси, заклеймява всяка опозиция на своята неоконсервативна политика като "антисемитска". Както заяви лидерът на АДЛ- Нейтън Пърлмутер, "подмолният антисемитизъм” в Америка се състои от политически инициативи, които са в ущърб на "еврейските интереси", като например интеграция на малцинствата, намаляване на бюджета за отбрана и неоизолационизъм, както и борбата срещу използването на ядрената енергия. Дори и реформата на изборите в колежите попадна в тази категория [58].
Решаващата роля в тази идеологическа офанзива е била предназанчена за Холокоста. Съвсем ясно е, че воплите за преследване в миналото, имат за цел да предпазват от критика днес. Като предлог за противодействие срещу интеграцията на малцинствата, дори и евреите препращат към "квотна система", от която те самите са пострадали в миналото. Освен това, антисемитизмът в рамките на догмата на холокоста се разбира като напълно ирационална омраза към евреите от страна на неевреите. Това изключва възможност враждебността към евреите да бъде обоснована реално с конфликт на интереси (повече за това по-долу). Поради това, позоваването на Холокоста е трик, който цели да се лиши от основателна причина всяка критика към евреите - източникът на такава критика може да бъде само патологичната омраза.
Точно както организираното еврейство си спомни за Холокоста, когато мощта на Израел достигна най-високата си точка, така те си спомниха за него и тогава, когато американските евреи достигнаха върха на властта. При това, те лъжливо уверяват, че евреите, точно тук и днес са изправени пред втори холокост. Благодарение на това, американските евреи могат да заемат героични пози, оказвайки натиск. Норман Подгорец подчерта новата еврейска решимост след Юнската война- "да се противопоставят на всеки, който по какъвто и да е начин, в каквато и да е големина и по каквато и да е причина се опитва да ни навреди" [59]. Точно както въоръжените до зъби от Съединените щати израелци смело показват на непокорните палестинците къде им е мястото и американските евреи искат непокорните негри също да знаят мястото си.
Да мобилизират всички, които поне до известна степен могат да се защитават сами: това е реалното съдържание на култивираната от американското еврейство смелост. 



Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: modernotorobstvo
Категория: Политика
Прочетен: 902881
Постинги: 953
Коментари: 345
Гласове: 711
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031