Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.05.2020 00:29 - УБЕДЕНИЯТ БЕГЛЕЦ
Автор: modernotorobstvo Категория: Политика   
Прочетен: 194 Коментари: 0 Гласове:
0



Когато Георгий Павлович Тенно разказва сега за миналите бягства — и за своите, и на другарите си, и за тези, за които само е чувал, — то за най-непримиримите и настойчивите: за Иван Воробьов, Михаил Хайдаров, Григорий Кудл, Хафиз Хафизов, подмята с похвала: „Той беше убеден беглец!“
Убеден беглец! Този, който нито за минута не се съмнява, че човекът не трябва да живее зад решетките — нито дори като осигурен във всичко нагаждач, нито в счетоводството, нито в КВЧ, нито в хлеборезачницата! Този, който, веднъж затворен, през целия ден мисли за бягство, а през нощта сънува, че го извършва. Този, който се е подписал да бъде непримирим и подчинява всичките си действия само на едно — на бягството! Този, който не прекарва нито един ден в лагера просто така: всеки ден той или се готви за бягството, или вече бяга, или е заловен, пребит от бой и за наказание лежи в лагерния затвор.
Убеден беглец е този, който знае какъв риск е поел. Който е виждал и трупове на застреляни бегълци, изложени за назидание пред строените на развода. Който е виждал и живи доведени — с посиняла кожа, храчещи кръв, водени по бараките и задължавани да викат: „Затворници! Погледнете на какво приличам! Това очаква и вас!“ Който знае, че в повечето случаи трупът на беглеца е твърде тежък, за да го мъкнат до лагера. И затова донасят в торба само главата му или (по устав така е по-правилно) и дясната ръка, отсечена до лакътя, за да проверят в спецчастта отпечатъците на пръстите му и да го извадят от списъка на живите.
Убеден беглец! Той е този, заради когото се взиждат решетки на прозорците; заради когото обграждат зоната с десетки метри бодлива тел, издигат наблюдателни кули, огради, стобори, разполагат секретни постове, засади и хранят сивите кучета с кървящо месо.
Убеден беглец — той е също и този, който парира деморализиращите упреци на лагерните филистери: заради бегълците си патим и ние останалите! Ще засилят режима! Вдигат ни на проверка по десет пъти! Вместо чорба ни дават вода! Той е също и този, който отхвърля призивите на другите затворници не само към смирение („и в лагера е възможно да се живее, особено с колети“), но дори към протести и гладни стачки, защото това не е борба, а самозалъгване. От всички средства за борба той вижда едно, вярва на едно, служи на едно — на бягството!
Той просто не може иначе! Така е създаден. Както птицата не може да се откаже от сезонното си прелитане, така и убеденият беглец не може да не бяга.
Между двете несполучили бягства на Георгий Тенно кротките лагерници го питали: „Няма ли да мирясаш? За какво бягаш? Какво ще намериш навън, особено сега?“ — „Как какво? — чуди се Тенно. — Независимост! Дори един ден в тайгата без окови е вече свобода!“
В своето средно време — времето на питомните зайчета, ГУЛАГ и Органите не познават такива като Тенно и Воробьов. Подобни арестанти е имало само в най-първото съветско време, а после вече чак след войната.
Та ето какъв е Тенно. Във всеки нов лагер (а него го прехвърлят често с поредните етапи) отначало е потиснат, тъжен — докато не съзрее нов план за бягство в главата му. И щом се появи планът, Тенно светва цял и усмивката му тържествува върху устните.
И когато започва, спомня си той, всеобщото преразглеждане на делата и реабилитациите, просто пада духом: усеща, че надеждата за реабилитация отслабва волята му за бягство.

Сложният му живот не се вмества в тази книга. Но жилката на беглец носи от рождение. Още като дете бяга от брянския интернат „за Америка“, тоест с лодка по Десна; от пятигорското сиропиталище през зимата, по долно бельо, прескача железните порти и — при баба си. И което всъщност е самобитното у него: в живота му се преплитат две линии — мореходната и цирковата. Завършва морско училище, плава като матрос с ледоразбивач, като боцман с миночистач и като щурман в търговския флот. Завършва военен институт за чужди езици, през войната е в Северния флот — като офицер за свръзка на английските конвойни съдове плава до Исландия и Англия (фот. 42). Но пък още от дете се занимавал и с акробатика, играл е в циркове по времето на непа и по-късно в промеждутъците между плаванията; бил треньор по вдигане на тежести; демонстрирал номера с „мнемоника“, със „запомняне“ на множество числа и думи, с „отгатване“ на мисли от разстояние. А циркът и животът по пристанищата му дават възможност да опознае и престъпния свят: възприема по нещо от техния език, авантюризма, ловкостта и безстрашието. Докато лежи след това с рецидивисти в безчетните режимки, продължава да се учи от тях. Това също ще му послужи при бягствата.

Целият опит на човека се трупа в него — и така се формираме.
През 1948 г. внезапно го демобилизират. Това вече е сигнал от оня свят (знае чужди езици, плавал е на английски съдове, при това е естонец, макар и петербургски) — но нали винаги се надяваме на нещо по-добро в бъдещето? В навечерието на Коледа същата година в Рига, където този празник все още се чествува много празнично, го арестуват и отвеждат в сутерена на улица Амату, в съседство с Консерваторията. При влизането в първата си килия не се стърпява и обяснява на равнодушния мълчалив надзирател: „По това време трябваше да бъдем с жена ми на „Граф Монте-Кристо“. Той се е борил за свободата си, няма да се оставя и аз.“
Но рано е още да се бори. Нали отначало винаги смятаме, че има някаква грешка. Затвор? Но за какво? Не е възможно! Недоразумението ще се разсее. Преди да го прехвърлят в Москва, дори нарочно го успокояват (това се прави за безопасност по време на етапа), началникът на контраразузнаването полковник Моршчинин го изпраща дори на гарата, стиска му ръката: „Не се притеснявайте!“ Четирима са заедно със специалния конвой в отделно купе с меки легла. Майорът и старши лейтенантът обсъждат как весело ще посрещнат Нова година в Москва (дали пък не заради такива командировки са измислени спецконвоите?), лягат на горните легла и като че ли заспиват. Тенно и старшината заемат долните легла. При най-малкото помръдване на арестувания другият отваря очи. В купето свети горната синя лампичка. Тенно е положил глава върху първото и последното, което е успяла да предаде жена му — кичур от косите й и блокче шоколад. Лежал и мислел. Вагонът приятно потраквал. Ние според желанието си изпълваме това потракване с някакъв смисъл или предсказание. Тенно го изпълва обнадеждаващото: „ще ме пуснат“. И затова не се кани сериозно да бяга. Само преценява как би могъл да го направи успешно. (По-късно ще си спомня неведнъж тази нощ и ще изпъшква от досада. Никога не ще бъде толкова лесно да се избяга, никога той няма да бъде толкова близко до свободата!)
Два пъти през нощта Тенно излиза до тоалетната по празния нощен коридор, съпроводен от старшината, чийто пистолет виси на дълга подвеска, както е винаги при моряците. Той се намъква заедно с арестувания в тоалетната. Нищо не коства на Тенно, след като владее джудо и борба, да го склещи тук, да му отнеме пистолета, да му заповяда да мълчи и спокойно да се измъкне на следващата гара.
Втория път старшината се побоява да влезе с него в тясната тоалетна и остава зад вратата. А тя е затворена, може да престоиш вътре дълго — колко му е да счупиш стъклото на прозореца и да скочиш. Нощ! Влакът не се движи с голяма скорост — годината е 1948, често спира. Е, вярно, зима е, Тенно е без палто и разполага само с пет рубли, но не са му иззели часовника.
Разкошът с този спецконвой свършва в Москва на гарата. Дочакват, докато всички пътници слязат от влака, тогава във вагона се качва старшина със сини пагони, от тези в „гарваните“. „Къде е той?“
Влизането в затвора, безсъницата, изолираните боксове. Наивно настоява по-скоро да бъде изправен пред следователя. Надзирателят отвръща с прозявка: „Не бой се, има време.“
А ето го и следователя: „Разказвай за своята престъпна дейност.“ — „Нямам никаква вина!“ — „Само папа Пий няма никаква вина.“
В килията го държат с провокатор. Онзи го изнудва: каква е всъщност работата? Няколко разпита — и всичко е ясно: никой няма да търси истината, никой няма да го пусне. И значи — трябва да бяга!
Световната слава на Лефортовския затвор не притеснява Тенно. Може би е като някой новак на фронта, който нищо още не е изпитал и затова от нищо не се страхува. Следователят Анатолий Левшин сам му подсказва идеята за бягство. Подсказва му я с това, че става все по-злобен, прелива от омраза.
Хората, народите имат различни мерки. Колко милиони са били пребивани от бой между тези стени, без дори да нарекат това изтезание. Но за Тенно мисълта, че могат да го бият безнаказано, е непоносима. Това ще е страшен позор и по-добре тогава да не живее. И когато, изчерпал устните заплахи, Левшин се приближава за пръв път до него и замахва, Тенно отскача и казва с треперещ от ярост глас: „Запомни, аз така и така няма да остана жив! Но преди това ще ти извадя едното око, че и двете! Това го мога!“
И следователят отстъпва. Не намира за приемливо да размени хубавото си око срещу отписания живот на арестанта. Започва да тормози Тенно с карцери, за да го изтощи. Накрая инсценира, че сърцераздирателните писъци от съседния кабинет са на жена му и ако той не си признае, ще продължат да я измъчват.
Но следователят и този път не си дава сметка на кого е попаднал. Тенно не би понесъл разпит на жена си, точно както и удар с юмрук в лицето. Все повече се убеждава, че трябва да убие този следовател. Това се свързва и с плана му за бягството! Майор Левшин носи същата морска униформа, също е висок на ръст, също блондин. За портиера на следствената сграда Тенно спокойно би могъл да мине за Левшин. Наистина лицето му е пълно, загладено, докато Тенно се е смъкнал. (Арестантът трудно може да се види в огледало. Дори в тоалетната огледалото е закрито с черна завеска. Успее ли с незабележимо движение да я отдръпне, на самия него му става жал от измъчения и бледен вид насреща!)
През това време изкарват от килията безполезната „кука“. Тен-но изследва празния му креват. Напречният метален прът в мястото на закрепването с крака на леглото е ръждясал, ръждата е прояла доста метала, Нитът едвам се крепи. Дължината на пръта е около седемдесет сантиметра. Как да го измъкне?
Отначало трябва… да тренира в себе си равномерно отброяване на секундите. Сетне да пресметне за всеки надзирател какъв е промеждутъкът между две надзъртания през шпионката. Този промеждутък е от четиридесет и пет до шестдесет и пет секунди.
В един такъв промеждутък — рязък напън, и прътът хрусва откъм ръждясалия край. В другия край се държи здраво, по-трудно ще е да го счупи. Трябва да скочи с двата крака върху него, но желязото ще издрънчи силно върху пода. Значи ще трябва да успее в промеждутъка да подложи върху циментовия под възглавницата, да скочи, да откърти пръта, да върне възглавницата на мястото й, а пръта да напъха в своето легло. И през цялото време да отброява секундите.
Счупва металния прът. Успява!
Но това не е изход: ще влязат, ще го намерят и Тенно ще изгние по карцерите. Двадесет денонощия карцер ще рече да загуби напълно сили не само за бягството, а и за да се противопоставя на следователя. А ето какво трябва да направи: да разпори с нокти матрака. Да извади малко памук, с който да увие краищата на металния прът, и да го намести на предишното му място. И да отброява секундите. Речено — сторено!
Но и това не може да бъде за дълго. Веднъж на 10 дни ги извеждат на баня, а през това време килията се обискирва. Може да открият, че прътът е счупен. Трябва значи бързо да се действува. Как да замъкне пръта на разпита?… На излизане от тъмничното здание не обискирват. Поопипват те само след завръщането ти от разпита, и то отстрани и на гърдите, където са джобовете. Търсят ножчета за бръснене, боят се да няма самоубийства.
Тенно носи под моряшкия си кител традиционната раирана фланела, която топли тялото и духа му. „За сърцето клето — утеха е морето!“ Поисква от надзирателя игла (в определено време тя се дава), уж за да си зашие копчета, направени от хляб. Разкопчава китела, измъква фланелата от панталона си и в долния й край отвътре съшива ръбче — получава се нещо като джобче (за долния край на пръта). Откъснал преди това парченце ширит от долните си гащи, той се прави, че уж зашива копче на китела, а всъщност зашива ширитчето от опаката страна на фланелата върху гърдите — това е всъщност примка, в която да влиза свободно горният край на пръта.
Сега вече облича фланелата с гърба отпред и ден след ден започва тренировките. Прътът се поставя на гърба под фланелката: прокарва се през горната примка и се напъхва в долното джобче. Горният край на пръта се оказва на равнището на шията, под яката на китела. Тренировката включва от едно поглеждане през шпионката до следващото: премяташ ръката откъм гърба — хващаш пръта над главата си, извиваш цялото си тяло назад, изправяш се опънат напред като тетива и едновременно измъкваш пръта — с рязко замахване удряш следователя по главата. И отново всичко е на мястото си! Поглед през шпионката: арестантът прелиства книга.
Движението става все по-бързо и по-бързо, прътът вече свисти във въздуха. Дори ударът да не бъде смъртоносен, следователят ще падне в безсъзнание. След като дръзват и жена ти да приберат, за никого да не ти е жал!
Тенно приготвя също два памучни тампона — от същия матрак. Ще може да ги напъха в бузите си, за да стане лицето му по-пълно на вид.
Трябва, разбира се, и да е бръснат през този ден — но арестантите ги бръснат само веднъж седмично с тъпи бръсначи. Значи има значение кой ден ще бъде.
А как да придаде руменина на лицето си? Ще натърка леко страните си с кръв. С неговата кръв.
Беглецът не може да гледа и да слуша „просто така“, както останалите хора. Всичко, което гледа и слуша, трябва да бъде приведено в съответствие с набелязаната цел — с бягството. И нито една дреболия да не бъде пропусната, да не бъде оставена без обяснение. Дали са го повели за разпит, на разходка или до тоалетната, краката му отброяват крачките, стъпалата (едва ли всичко това ще потрябва, но той брои); тялото си отбелязва завоите; очите на наведената по команда глава разглеждат пода — от какво е направен и дали е цял, те се извъртат по достъпните си периферни окръжности — и разглеждат всички врати: двойни, единични, дръжките им, катинарите им, накъде се отварят; главата оценява предназначението на всяка врата; ушите слушат и съпоставят; ето, този звук достига до слуха му в килията, а ето, оказва се, какво означавал.
Знаменитото лефортовско здание е с формата на буквата „К“ — с междустълбие на всички етажи, железни проходи и регулировчик с флагчета. Коридор към следващото здание. Разпитват на смени в различни кабинети — толкова по-добре! — трябва да се разучи разположението на всички коридори и врати в следствената сграда. Как влизат следователите отвън? А, ето вратата с квадратното прозорче. Тук става главната проверка на техните документи, разбира се, не тук, а на външната врата, но тук също ги отмятат или наблюдават. Ето, един такъв слиза надолу и казва на някого там горе: „Отивам в министерството!“ Отлично, тази фраза ще може да послужи и на беглеца.
Как продължават по-нататък до изхода — трябва също да си дадем отговор, за да вървим правилно без колебание. Сигурно има отъпкана в снега пътечка. Или асфалтът ще е по-тъмен и мръсен. А как минават покрай портиера? Дали си показват удостоверенията? Или на влизане са ги оставили там, а сега назовават имената си и си ги вземат? Или всички се познават по физиономии и да си кажеш името, ще бъде грешка, а трябва само да протегнеш ръка?
На много неща може да намериш отговора, ако не обръщаш толкова внимание на празните въпроси на следователя, а внимателно го наблюдаваш. За да подостри молива си, той вади бръснарско ножче от някакво удостоверение в горния джоб на дрехата си. Веднага нахлуват в главата ти въпроси:
Това не е пропуск. Дали пропускът му не е на портала?
Книжката прилича на шофьорска. Дали не идва на работа с автомобил? Тогава би трябвало да има и ключ от колата. И дали не я паркира пред затвора? Трябва още тук, в кабинета, да прочете номера от талона, за да не се мотае после там.
Закачалка отвън няма. Униформеното палто и шапката на следователя са закачени тук, в кабинета му. Така е по-добре.
Не трябва да забравя или пропуска нито една важна подробност и всичко да вмести в 4-5 минути. Когато вече следователят лежи повален на пода, той ще трябва:
1) да свали своя кител и да облече неговия — по-нов и с пагони;
2) да свали връзките от обувките му и да ги наниже на своите, защото му се изхлузват от краката — ето това ще отнеме много време;
3) да скрие ножчето за бръснене в специално подготвеното място в тока на обувката си (ако бъде хванат, да може да пререже вените си още в първата килия);
4) да прегледа всички документи и да вземе най-нужното;
5) да запомни номера на колата и да намери ключа й;
6) да пъхне в дебелата чанта собственото си следствено дело и да я отнесе със себе си;
7) да му вземе часовника;
8) да натърка страните си с кръв за руменина;
9) да изтегли тялото му зад бюрото или зад завесата, за да помислят, когато дойдат, че той е излязъл, и да не се втурнат веднага в преследване;
10) да направи тампони от памуците и да ги подложи под бузите си;
11) да облече палтото и фуражката му;
12) да прекъсне кабела на ключа за лампата. Ако някой влезе скоро — тъмно е, щраква ключа — крушката вероятно е изгоряла, затова следователят ще се е преместил в друг кабинет. Но дори и да проверят крушката — няма веднага да се досетят каква е работата.
Така се събират 12 операции по бягството, а тринадесетата ще бъде самото бягство… Всичко това трябва да се осъществи по време на нощен разпит. По-лошо ще е, ако се окаже, че книжката не е шофьорска. Това ще рече, че той пристига и си тръгва със следователския автобус (превозват ги специално поради среднощните часове на работа!), другите следователи ще се усъмнят защо Левшин не е дочакал до 4-5 часа сутринта и си е тръгнал пеша посред нощ.
А и още нещо: когато минава покрай квадратното прозорче, да поднесе пред лицето си носна кърпа — уж че иска да се издуха; и едновременно да погледне часовника си; и за успокоение на постовия милиционер да се провикне, извърнал глава нагоре: „Перов! — Това е приятелят му. — Отивам в министерството! Ще поговорим утре!“
То се знае, шансовете са минимални, засега не повече от 3 — 5 на сто. Почти безнадеждно, съвсем неизвестно е положението на външния изход. Но няма да вземе да умира тук като роб! Да стигне до пълно изтощение, за да го бият с ритници! Все пак ще разполага с бръснарското ножче в тока на обувката си!
И на един нощен разпит, веднага след избръсването, Тенно отива с железния прът на гърба си. Следователят води разпита, псува, заплашва, а Тенно го гледа и се чуди: не предусеща ли, че миговете му са преброени?
Това става в единадесет часа вечерта. Тенно си прави сметка, че ще го държат до два часа през нощта, когато следователите започват вече да се разотиват, да си „съкращават нощта“.
И тогава да улови момента: следователят ще поднесе листата от протокола за подпис, както прави винаги, и Тенно изведнъж да се престори, че му е зле, да остави листата да се пръснат по пода, за да накара следователят да се наведе за миг, и… Или пък без всякакъв протокол — да стане, олюлявайки се, да каже, че му е прилошало, и да помоли за вода. Следователят ще му поднесе емайлираното канче (винаги е до него), той ще отпие и ще го изтърве, веднага след това ще вдигне дясната ръка зад врата си, това ще изглежда естествено, все едно, че му се върти свят. Следователят непременно ще се наведе да погледне към изтърваното канче и…
Сърцето му бие до пръсване. Той е на прага или на празник, или на смъртен изход.
Но нещата се развиват по-иначе. Към дванадесет часа влиза бързо друг следовател и прошепва нещо на ухото на Левшин. Никога не е ставало такова нещо. Левшин се разбързва, натиска звънеца и вика надзирателя да дойде за арестувания.
Всичко се проваля… Тенно се връща в килията и поставя пръта на мястото му.
А следващия път следователят го извиква, както е брадясал (няма смисъл да взема пръта).
По-нататък пък — дневен разпит. И взема някакъв странен обрат: следователят не ръмжи повече, обезкуражава го с предсказанието, че ще го осъдят най-много на 5-7 години, да не се отчайва толкова. И някак стихва злобата му да сцепи главата на следователя. Тази злоба не се оказва устойчива у Тенно.
Въодушевлението му минава. Все повече се убеждава, че няма шанс, че така не бива да се рискува.
Настроението на беглеца е може би по-капризно и от това на артиста.
И цялата му толкова дълга подготовка отива напразно…
Но беглецът трябва да бъде подготвен и за такава развръзка. Той е замахвал вече стотици пъти с пръта във въздуха, убил е мислено стотици следователи. Десет пъти е преживял в най-големи подробности цялото си бягство — в кабинета, покрай квадратното прозорче, до изхода, зад изхода! Съсипан е от това бягство, а се оказва, че дори не го е започнал.
Скоро му сменят следователя и го преместват на Лубянка. Тук Тенно не замисля бягство (ходът на следствието му изглежда по-обнадеждаващ и той не набира решителност за бягство), но неотстъпно наблюдава и си съставя тренировъчен план.
Бягство от Лубянка? Възможно ли е изобщо?… Ако се замислим, може би дори е много по-лесно, отколкото от Лефортово. Скоро започваш да се ориентираш в тези дълги-предълги коридори, по които те водят на разпит. Понякога в коридора зърваш стрелки: „към парадния № 2“, „към парадния № 3“. (Съжаляваш, че си бил толкова нехаен, докато си бил на свобода — не си обходил Лубянка предварително отвън, не си обърнал внимание на парадните входове.) По-лесното е това, че тук не е територия на затвор, а министерство, където постовите милиционери не са в състояние да запомнят огромното множество от следователи и чиновници. Ще рече, влизането и излизането става само с пропуски, а пропускът на следователя е в джоба му. А щом като не познават следователя по физиономия, не е чак толкова важно дали точно ще приличаш на него или само приблизително. Новият следовател не е с униформа на флотски офицер, а със сиво-зелена. Значи ще трябва да се преоблече с неговата униформа. Няма го вече и пръта — стига да е налице решимостта. В кабинета на следователя има много различни предмети, например мраморно преспапие. А не е и непременно необходимо да го убиваш — достатъчно е да го оставиш зашеметен за десет минути, докато се измъкнеш!
Но мъглявите надежди за някаква милост и разумът лишават Тенно от волева твърдост. Едва в Бутирки си отдъхва с облекчение: от късче хартийка му прочитат решението на ОСО: 25 години лагер. Той се подписва и чувствува как му олеква, по устните му заиграва усмивка, краката го отнасят леко в килията на четвъртвековниците. Тази присъда го освобождава от унижението, от сделката, от покорността, от угодничеството, от компромиси за сметка на обещаните пет-седем години: двадесет и пет, вашата мамка?! Тогава няма какво да чакаме от вас, значи ще бягаме!!!
Или — смърт. Но нима смъртта е по-лоша от четвърт столетие робство? Едно остригване на главата до голо след съда — дето на никого не прави впечатление — Тенно преживява като оскърбление, като заплюване в лицето.
Сега вече ще трябва да търси съюзници. И да изучава историите на други бягства. Тенно е новак в това отношение. Нима никой никога не е бягал?
Многократно сме минавали след надзирателя през тези железни прегради, пресичащи бутирските коридори, а колцина от нас са забелязали това, което Тенно вижда веднага: че вратите са с двойни ключалки, надзирателят отключва само едната и преградката се помества. А втората ключалка значи бездействува: това са три пръта, които могат да се измъкнат от стената и да се мине през желязната врата.
В килията кой какво, а Тенно все търси да чуе за бягства и за техните участници. Намира се дори такъв, който пряко бил забъркан в една история с тези три пръта — Мануел Гарсиа. Това се случва няколко месеца по-рано. Затворниците от една килия тръгват за тоалетната и хващат надзирателя (в разрез с устава — бил е сам, ала с години нищо не се е случвало и те са свикнали да срещат само покорност), събличат му дрехите, връзват го и го оставят в тоалетната. Един от арестантите облича униформата му. Отнемат ключовете му и тръгват да отключват всички килии по коридора (а там има и осъдени на смърт, за тях това идва точно навреме!). Започват викове, възторзи, призиви да освободят и другите коридори и да превземат целия затвор. Забравят всякаква предпазливост! Вместо тихо да се приготвят по килии за бягство и да оставят да се разхожда по коридора само преоблеченият като надзирател, те всички до един излизат в коридора и шумят. Надзирателят от съседния коридор поглежда през шпионката на коридорната преградка (там са направени такива и в двата края) и натиска копчето за тревога. По този сигнал от централния пост се заключват автоматично всички втори ключалки на преградките и във връзката с ключовете на надзирателя няма такива за допълнителните ключалки. Разбунтувалият се коридор е изолиран. Увеличават многократно охраната: застанали в шпалир, пропускат разбунтувалите се един по един и ги налагат с бой; откриват инициаторите и ги отвеждат. А те всички били с по четвърт век. Дали са повторили присъдата им? Или са ги разстреляли?
Етап до лагера. Известният на арестантите „кантон“ до казанската гара — естествено, навътре от оживените места. Тук докарват арестуваните с „гарвани“ и ги натоварват във вагон-заковете, преди да ги прикачат към локомотива. От двете страни напрегнати конвои в редици. Едва удържани кучета, устремени към гърлата на арестуваните. Команда: „Конвоят — за бой!“, и смъртоносното прещракване на затворите. Тук не се шегуват. Така, с кучета, ги водят по жп линията. Къде ще бягаш? Кучето ще те догони.
За убедения беглец, винаги прехвърлян заради бягствата му от лагер в лагер, от затвор в затвор, ще има още много такива гари и конвойни съпровождания по жп линията. Ще има случаи да го водят и без кучета. Ще се направи, че куца, че е болен, едва се тътри, едва ще влачи торбата и памуклийката — така конвоят ще бъде по-спокоен. И ако има много влакови композиции по коловозите — ще може, току-виж, и да се спусне между тях. И така: захвърля вещите си, навежда се и се шмугва под вагоните! Но когато се наведе, ще види там, зад вагоните, ботушите на крачещия допълнителен конвой… Всичко е предвидено. Остава да се направиш, че си паднал от слабост и затова си изтървал торбата си. Виж, ако имаш късмет бързо да минава покрай теб някой влак! Да претичаш току пред локомотива му — тогава никакъв конвой не ще се втурне след теб. Ти рискуваш за свободата си — а той? — и докато влакът се изтегли пред него, теб вече те няма. Но за това е необходимо двойно щастие: да се случи такъв влак и да не те прегази.
От Куйбишевския етапен затвор ги извозват с открити камиони до гарата — събират голям „червен“ етап. В затвора, от местен джебчия, който „уважава бегълците“. Тенно получава два местни адреса, където да потърси първа подкрепа. С двамина, готови също да бягат, той споделя за адресите и се уговарят: и тримата ще гледат да седнат най-отзад и когато камионът намали ход на завоя (а Тенно не напразно вече е пътувал дотук от гарата в тъмния „гарван“, тялото му е набелязало този завой, макар да е непознат за очите му) — да скочат и тримата едновременно! Надясно, наляво и назад! — покрай конвоиращите, ако трябва, дори и да ги съборят! Ще стрелят, но не могат да застрелят и тримата. А и ще се решат ли на това? По улиците е пълно с народ. А и едва ли ще се юрнат подире им — как ще зарежат останалите затворници в камиона! Значи ще вземат да крещят и да стрелят във въздуха. Единствено народът може да ги задържи, нашият съветски народ, минувачите. Ще трябва да заплашат, че уж държат нож в ръката! (А всъщност го нямат.)
Тримата маневрират при обиска и изчакват да не се качат в камиона, преди да се смрачи, та да се случат в последната кола. Идва и последната, но… не е тритонен камион с ниски капаци както всички предишни, а студебейкър с високи. Когато Тенно се качва, главата му се оказва по-ниско от задния капак. Камионът се движи с голяма скорост. Завоят! Тенно поглежда съучастниците си — по лицата им е изписан страх. Не, те няма да скочат. Не, те не са убедени бегълци. (Но дали ти самият си станал вече убеден? — пита се той.)
В мрака, с фенери, под смесения лай, псувни и дрънчене на метал — прехвърляне в конски вагони. Тук Тенно изменя на принципа си — не успява да види как изглежда неговият вагон отвън. (А убеденият беглец трябва да вижда всичко своевременно, няма право нищо да пропусне!)
При всяко спиране на влака тревожно изпробват вагоните с чукове. Почукват по всяка дъска. Значи се страхуват — от какво? От прерязване на дъските. Значи трябва да режат!
Намират (от криминалните) и малко парче от наточена ножовка. Решават да режат дъската под долните нарове. А когато влакът намали ход, да се проврат през направения отвор и свлечени върху траверсите, да лежат, докато отмине влакът. Наистина, врелите и кипелите разправят, че в края на арестантския влак имало прикачена драга — метално гребло, чиито зъбци минават ниско над траверсите и беглецът умира.
Цяла нощ те се редуват под нара с тази късичка ножовка, която държат в ръка с омотано около единия й край парцалче, и режат дъската на стената. Много е трудно. Все пак се справят. Направен е първият прорез. Дъската започва по малко да се отмества. А на сутринта виждат през леко отместената дъска някакви бели нерендосани дъски зад вагона си. Какво е това? А ето какво: значи към вагона им е пристроена допълнителна конвойна площадка. И над прореза стои часовой. Не бива да режат повече дъската.
 
Бягствата на затворниците, както и всяка човешка дейност, имат своя история, а и своя теория. Не е зле човек да ги знае, преди да предприеме подобно действие.
Историята — това са вече станалите бягства. За тяхната технология оперчекистите не издават популярни брошури, те трупат опита за себе си. Можеш да чуеш историята от други, заловени бегълци. Този опит струва много скъпо — жесток, изстрадан, на ръба на смъртта. Но да разпитваш подробно, неотстъпно за бягствата на един беглец, на трети, на пети — не е просто невинно любопитство, това е доста опасно. Не по-малко опасно от това да питаш: кой ще ми каже как да се свържа с конспиративната организация? Вашите дълги разкази може би се слушат и от куките. А главно — самите разказвачи, когато са ги изтезавали след залавянето им и са имали само един избор — смърт или живот, — са могли да отстъпят, да бъдат завербувани и сега вече да служат за примамка, вместо да ти бъдат съмишленици. Една от главните задачи на кумовете е да определят предварително кой симпатизира на бягствата, кой се интересува от тях и да отбележат това в личния му формуляр за предотвратяване на евентуалните опити за бягство — и ето го вече в режимната бригада, откъдето ще му е много по-трудно да избяга.
Но от затвор на затвор, от лагер на лагер Тенно горещо разпитва бегълците. Той извършва бягства, залавят го, а в лагерните затвори, където лежи тъкмо с бегълци, има възможност да научи доста неща от тях. (Не без да допусне грешки. Степан — героичен беглец, го предава на кенгирския опер Беляев, който повтаря пред Тенно буквално всичките му задавани въпроси.)
А що се отнася до теорията на бягствата, тя е много проста: както съумееш. Избягаш ли — значи знаеш теорията. Хванат ли те — значи още не си я усвоил. А христоматийните начала са следните: можеш да бягаш и от обектите, и от жилищната зона. От обектите става по-лесно: те са много и охраната там не е толкова солидна, а и беглецът разполага с инструмент. Може да бягаш сам — това е по-трудно, но пък няма кой да те предаде. Може да се бяга групово, това е по-лесно, но всичко зависи дали сте се подбрали подходящи. Има още едно правило в теорията: трябва така да познаваш географията, че картата да е винаги като жива пред очите ти. А в лагера няма откъде да видиш карта. (Впрочем криминалните изобщо не знаят географията, за север смятат онзи затвор, където миналия път е било студено.) Има още едно правило: да познаваш народа, през земите на който ще трябва да бягаш. Съществува следното методическо указание: трябва да подготвяш бягството винаги по план, но всеки миг да имаш готовност да бягаш и съвсем иначе — според случая.
Какво например ще рече „според случая“. Веднъж в Кенгир извеждат всички затворници от затвора — да правят кирпич от кал и слама. Внезапно се разразява прашна вихрушка, каквито често има в Казахстан: всичко помръква, слънцето се скрива, прах и дребни камъчета те удрят болезнено в очите, така че не можеш да ги държиш отворени. Никой нямал готовност да бяга така внезапно, а Николай Криков притичва до зоновото ограждение, хвърля върху телената мрежа ватенката си, прехвърля се, целият изподран, оттатък зоната и се скрива. Бурята отминава. По ватенката върху телената мрежа разбират, че е избягал. Пускат по него потеря от конници, придружени от кучета. Но студената буря напълно е заличила следите. Криков изчаква в една купчина строителни отпадъци, докато отмине потерята. На другия ден обаче е принуден да тръгне! И разпратените по степта коли го залавят.
Първият лагер на Тенно е Новорудное, недалеч от Джезказган. То си е направо място, където си обречен да загинеш. Тъкмо оттук би трябвало да се бяга! Наоколо — пустиня, къде в соленища и бархани, къде — заякчена с чимове или камилски тръни. Тук-таме по тази степ чергаруват със стадата си казахи, но в повечето места не ще срещнеш никого. Няма реки, да се натъкнеш на кладенец е почти изключено. Най-подходящото време за бягство тук е април и май, когато все още се срещат езерца от разтопилия се сняг. Но това е отлично известно и на охраната. Затова тогава излизащите на работа се обискират по-старателно и не им се дава да изнасят със себе си нито една излишна трошица, нито едно излишно парцалче.
През есента на 1949 г. трима бегълци — Слободянюк, Базиченко и Кожин, поемат риска да тръгнат на юг: мислели да се спуснат надолу по река Саръ-Су към Кзил Орда. Но реката била напълно пресъхнала. Залавят ги почти умрели от жажда.
Като има примера с тях, Тенно решава, че през есента няма да бяга. Прилежно посещава КВЧ — гледайте, с една дума, не е беглец, не е бунтар, той е от трезвомислещите затворници, които се надяват да се поправят до края на своите излежавани двадесет и пет години. Помага с каквото може, обещава самодейност, акробатика, мнемоника, а засега, след като е прелистил всичко, което има в КВЧ, намира една мизерна карта на Казахстан, пропусната от кума. Отлично. Оказва се, че съществува стар керванен път до Джусал — триста и петдесет километра, по него може да има и кладенец. И на север до Ишим са четиристотин, там са възможни ливади. А до езерото Балхаш са петстотин километра само през пустиня — Бетпак-Дала. Но в тази посока едва ли ще организират потеря.
Такива са разстоянията. Такъв е изборът…
Какво ли не щуква в главата на любопитния беглец! Понякога в лагера влиза асенизационна кола — цистерна с маркуч-ръкав. Гърлото на маркуча е широко. Тенно спокойно би могъл да се намъкне вътре в цистерната — да стои там присвит, след това шофьорът нека вкарва редките нечистотии, стига само да не бъде най-горе. Ще бъде целият в нечистотиите, по пътя може и да се задави, да се задуши, да се удави, но едва ли това е по-отвратително, отколкото да отбива като роб безкрайната си присъда. Той проверява себе си: готов ли е? Да, готов е. А шофьорът? Той е битовак, безконвоен, с минимална присъда. Тенно пуши с него, преценява го. Не, този човек не става. Не ще рискува да помогне. Изповядва психологията на трудово-изправителните лагери: да помагаш на някого, значи да си глупак.
През същата зима Тенно си съставя план и подбира още четирима съучастници. Но на първо време съгласно теорията се извършва търпелива подготовка по плана. Веднъж неочаквано го извеждат на току-що открит обект — каменна кариера, разположена в хълмиста местност. Не се вижда от лагера. Там още няма наблюдателници, нито зона: само забити колове с няколко реда бодлива тел. На едно място ограждението е прекъснато, това е „портата“. Шест конвоя оттатък заграждението обикалят, без да се намират на по-високо място спрямо охранявания участък.
А по-нататък зад тях е априлската степ с още свежа зелена трева, сред която пламтят лалета, лалета! Сърцето на беглеца не може да понесе тези лалета и априлския въздух! Може пък тъкмо това да е Случаят?… Докато не си под подозрение, докато не си още в режимката — сега е моментът да бягаш!
За това време Тенно е опознал мнозина вече в лагера и сега бързо образува звено от четирима: Миша Хайдаров (бил в съветската морска пехота в Северна Корея, бяга от военния трибунал през 38-мия паралел; за да не развалят добрите си отношения в Корея, американците го предават обратно: присъда двадесет и пет!); Яздик, шофьор, поляк, от армията на Андерс (своята биография излага изразително по двата си различни ботуша: „един от Хитлѐра, един от Сталиѝна“); и още един, железничар от Куйбишев, Сергей.
А ето че пристига и камион с истински стълбове за бъдещата зона и с кълбета бодлива тел — тъкмо преди обедната почивка. Звеното на Тенно от обич към каторжния труд и особено от обич към укрепване на зоната се наема доброволно да разтовари камиона в почивката. Качват се на каросерията. Но все пак е пладне — работят туткаво и се маят. Шофьорът е слязъл. Всички затворници са налягали където сварят, греят се на слънчице.
Бягаме или не? Нямаме нищо със себе си: ни нож, ни инструменти, ни храна, ни план. Впрочем с камиона, погледнато по дребномащабната карта на Тенно, ще могат да стигнат до Джезда и оттам до Улутау. Момчетата се запалват: това е техният случай! Случаят!
Оттук до „портата“, връз часовоя, ще профучат под наклон. Веднага след това пътят свива зад хълма. Ако надуят машината, не ще могат да ги застрелят. А и часовите как ли няма да си зарежат постовете!
Разтоварили са вече камиона, а почивката още не е свършила. Ще шофира Яздик. Той скача от каросерията, завърта се около машината, останалите трима през това време лениво се изтягат на пода на каросерията, може пък не всички часови да са забелязали къде са се дянали. Яздик довежда шофьора: навреме разтоварихме — дай да запушим. Запалват по цигара. Е, пали! Шофьорът сяда в кабината, но като напук моторът не иска да запали. (Тримата в каросерията не знаят плана на Яздик и мислят, че намеренията им се провалят.) Яздик опитва с манивелата. Все едно, нищо не се получава. Яздик е вече капнал, предлага на шофьора да се сменят. Сега вече Яздик е в кабината. И моторът моментално заревава! Машината полита под наклон право срещу часовия на изхода! (После Яздик им разказва: докато шофьорът бил на волана, той запушвал кранчето за притока на бензина, а за себе си успял да го отвори.) Шофьорът не бърза да се качи, мисли, че Яздик ще спре. Но машината излита през „портата“.
Два пъти „стой“. Камионът лети. Часовите стрелят — отначало във въздуха, всичко много прилича на грешка. А може да стрелят и по камиона — бегълците не знаят, те лежат. Завой. Вече са зад хълма, не са вече под обстрел! Тримата в каросерията все още не надигат глави. Тръскане, висока скорост. И изведнъж спират. Яздик крещи в отчаяние: не е уцелил пътя! Оказали са се пред входа на шахта, където е зоната им, наблюдателните им кули.
Изстрели. Конвоят притичва. Бегълците скачат и се просват на земята, обхванали главите си с ръце. Конвоят ги бие с ритници и все гледа да е тъкмо по главата, в ухото, в слепоочието и по гръбначния стълб.
Общочовешкото спасително правило гласи: „легналия не го бият“, но то не действува в сталинската каторга! У нас тъкмо легналия го бият. А по изправения стрелят.
Но на разпита се изяснява, че не е имало никакво бягство! Да! Момчетата единодушно твърдят, че са дремели в каросерията, когато камионът изведнъж е тръгнал на пълна скорост, веднага последвали изстрелите и било вече късно за скачане. А Яздик? Не е опитен, не е могъл да се справи с машината, факт е, че не е тръгнал към степта, а към съседната шахта.
Така се отървават само с побоя.

Още много бягства предстоят на Миша Хайдаров. Дори в най-мекия хрушчовски период, когато бегълците ще мирясат в очакване на легално освобождение, той със своите безнадеждни (за опрощаване) съучастници ще се опита да бяга от общосъюзния наказателен лагер Андзьоб-307: техните помагачи ще хвърлят по наблюдателниците саморъчни гранати, за да отвлекат вниманието, докато бегълците разкъсат с брадви теленото заграждение. Но ще ги задържат с автоматен огън.

А бягството по план се подготвя само по себе си. Изработват си компас: пластмасово бурканче, върху което нанасят румбовете. Прикрепват късче от намагнетизирана спица към дървен плавник. Накрая наливат вода. Ето ви и компаса. Питейната вода ще я налеят във вътрешна автомобилна гума и по време на бягството ще я носят като скатан шинел. Всички тези неща (и продуктите, и дрехите) отнасят постепенно в Дървообработващия комбинат, откъдето се канят да бягат, и там ги крият в една яма близо до банцига. Един от волнонаемните шофьори им продава вътрешна гума. Напълнена с вода, тя също е оставена вече в ямата. Понякога нощем пристига ешелон, за целта остават през нощта товарачи в работната зона. Ето кога трябва да бягат. Някакъв от слободняците за дадения му чаршаф, донесен от зоната (на наши цени!), прерязва два долни реда от бодливата тел точно срещу банцига и ето че наближава нощта за разтоварване на дървените трупи! Намира се обаче затворник казах, който открива ямата им и донася.
Арест, бой, разпити. За Тенно се натрупват доста „съвпадения“, приличащи на бягства. Когато ги изпращат в кенгирския затвор и Тенно стои с лице към стената и с ръце отзад, покрай него минава началникът на КВЧ, капитан, спира се и възкликва:
— Ех, ти! Ех, тиии! И със самодейност ще ми се занимаваш!
Най-вече е поразен от това, че беглец е разпространителят на лагерна култура. Преди концерт е получавал допълнителна порция каша — а решил да бяга! Какво още иска?…
На 9 май 1950 г., пет години след Победата, фронтовият моряк Тенно влиза в килията на знаменития кенгирски затвор. В почти тъмната килия — с малко прозорче най-горе — няма въздух, но е пълно с дървеници, стените са покрити с кръвта на смачканите паразити. През същото лято жегите стигат до 40-50 градуса, всички лежат голи. По-прохладно е под наровете, но една нощ с крясъци оттам изскачат двама: нападнати са от фаланги.
В кенгирския затвор обществото е подбрано, доведено тук от различни лагери. Във всички килии — бегълци с натрупан опит, рядък подбор от юнаци. Най-сетне Тенно попада сред убедени бегълци!
Тук лежи и Иван Воробьов, капитан, герой на Съветския съюз. По време на войната е партизанин в Псковска област. Решителен човек с непокорен нрав. Има зад гърба си неудачни бягства и го чакат още такива занапред. За беда той не може да усвои някои от маниерите на криминалните, които помагат на беглеца. Той е запазил фронтовата си прямота, има си и началник-щаб, те заедно чертаят план на местността и открито се съвещават върху наровете. Той не може да се научи на лагерна прикритост и хитрост и наклепвачите винаги го предават.
В главите им се върти план: да заловят надзирателя при раздаването на вечерята, ако бъде самичък. Да отворят с ключовете му всички килии. Да се спуснат към изхода от затвора и да го завладеят. След това да отворят портите и да връхлетят като лавина върху портала на лагера. Да вземат за заложници охраната на портала и да се измъкнат от зоната в настъпващата тъмнина.
Или след като ги извеждат на строежа на жилищни блокове, възниква планът да се измъкнат по канализационните тръби.
Но плановете им остават нереализирани. През същото лято всички от подбраното общество ги оковават в белезници и ги откарват, неизвестно защо в Спаск. Там ги настаняват в отделно охранявана барака. На четвъртата нощ убедените бегълци изкъртват решетката на прозореца, излизат в стопанския двор, безшумно убиват кучето и през покрива се готвят да се прехвърлят в огромната обща зона. Но ламаринения покрив започва да се огъва под краката им, а в нощната тишина това отеква като грохот. Надзирателите вдигат тревога. Ала когато влизат при тях в бараката — всички кротко спят и решетката си е на мястото. На надзирателите просто така им се е сторило.
Не им е съдено да останат по-дълго на едно място! Неспокойният жребий на убедените бегълци ги гони като летящи холандци все по-нататък. И щом не са избягали, ги прехвърлят на ново място. Този път цялата тази пробивна компания е преместена с белезници в екибастузкия затвор. Тук към тях се присъединяват и местните неудачни бегълци Брюхин и Мутянов.
Пращат ги да работят като провинили се, като затворници, поставени при специален режим, във варниците. Там разтоварват от камионите при силен вятър негасената вар, която се гаси в очите, в устата, в гърлото. При изпразването на пещите голите им потни тела се посипват с прахта на гасената вар. Тази ежедневна отрова, измислена за назидание, ги принуждава само да побързат с бягството.
Планът се ражда сам: докарват им варта с камиони, значи с камионите трябва и да се измъкнат. Ще разкъсат теленото заграждение на зоната. Ще подберат кола, заредена с най-много бензин. Сред бегълците има първокласен шофьор — Коля Жданок, другар на Тенно от несполучливото им бягство от Дървообработващия комбинат. Уговорено е: той ще подкара. Уговорено е, ала Воробьов е прекалено решителен, прекалено действен и не допуска да се довери на чужда ръка. И когато се сдобиват вече с камиона (намъкват се с ножове от двете страни в кабината и на пребледнелия шофьор не му остава нищо друго, освен да седи по средата и неволно да участвува в бягството), Воробьов заема мястото на водача.
Броени минути! Всички трябва да скочат в каросерията и да се измъкнат. Тенно моли: „Иване, отстъпи мястото!“ Но Иван Воробьов не може да си позволи да отстъпи! Тенно и Жданок не вярват в умението му и остават. Бегълците се оказват само трима: Воробьов, Салопаев и Мартиросов. Внезапно кой знае откъде притичва Редкий — математик, интелигент, чудак, съвсем не беглец, попаднал в режимката за съвсем друго. Но сега, оказал се наблизо, той забелязва, схваща и с парче сапун, а не хляб, се мята в каросерията.
— На свобода ли? И аз!
(Все едно да се метне в автобуса: „До Разгуляй[1] отива ли?“)
Камионът е обърнат в нужната посока и тръгва на бавен ход, така че първите телени редове да бъдат разкъсани с бронята постепенно, а следващите — с мотора, с кабината. В предзоновия участък преминава между диреците, но по главната линия на зоната ще трябва да бъдат събаряни, защото са поставени в шахматен ред. И камионът на първа скорост поваля един дирек!
Конвоят по наблюдателните кули изтръпва: няколко дена преди това на друг обект един пиян шофьор пречупва дирек в забранената зона. Може би този също е пиян?… Конвойните се колебаят петнадесетина минути. Но за същото време е повален дирек, колата минава на втора скорост и без да пукне гума, се измъква по бодливата тел. Сега вече трябва да стрелят! Само че няма как: за да бъдат предпазени конвойните от казахстанските ветрове, наблюдателниците им са обковани с дъски откъм външната страна. Така че могат да стрелят само в зоната и покрай очертанията й. Камионът излиза от полезрението им и се понася през степта сред облаци прах. От кулите стрелят безсилни във въздуха.
Всички пътища са свободни, степта е равна, след пет минути камионът на Воробьов ще бъде на хоризонта! Но абсолютно случайно в същото време идва „гарванът“ на конвойния дивизион, тръгнал за ремонт на автобазата. Той бързо натоварва охраната и се понася след Воробьов. И с бягството е приключено… след двадесет минути. Пребитите от бой бегълци, заедно с математика Редкий, глътнали с разкървавените си уста от тази топла възсолена влага на свободата, поемат, олюлявящи се, към лагерния затвор.

През ноември 1951 г. Иван Воробьов бяга още веднъж от работния си обект със самосвал с още 6 души. Няколко дни по-късно ги залавят. Според някой слухове през 1953 г. Воробьов е един от централните бунтари в Норилското въстание, след това е заточен в Александровския централен затвор.
Вероятно животът на този забележителен човек, като се почне от предвоенната му младост и партизанството, би ни обяснил много нещо от тази епоха.

Ала по целия лагер плъзва слухът: измъкнаха се — браво! Задържани са случайно! И десетина дни по-късно Батанов, бивш авиационен курсант, повтаря с други двама същия маньовър: на друг обект разкъсват телената ограда на зоната и се понасят с пълна скорост! Но тръгват не накъдето трябва, в залисията объркват пътя и попадат под изстрели от наблюдателната кула на варниците. Една от гумите е пробита и камионът спира. Автоматчиците го обкръжават: „Излизай!“ Трябва ли да излязат? Или да чакат, докато ги измъкнат за яките? Единият от тримата — Пасечник, се подчинява на командата, слиза и мигом е повален от автоматичния злобен огън.
За има-няма един месец вече три опита за бягство в Екибастуз, а Тенно не бяга! Той се измъчва. Ревностното подражаване го изяжда отвътре. Отстрани грешките се виждат по-добре и все ти се струва, че ти би постъпил по-добре. Например ако беше карал Жданок вместо Воробьов, мисли си Тенно, можеха да избягат от „гарвана“. Камионът на Воробьов едва що е спрян, а Тенно и Жданок вече обсъждат как могат да избягат.
Жданок е мургав, дребен на ръст, много подвижен, с маниери на криминален. Той е на 26 години, белорус, оттам е закаран в Германия, работи шофьор при немците. Осъден е също на двадесет и пет. Когато се запали от нещо, влага страшна енергия. Той целият гори в работата, в порива си, в боя, в бягството. Липсва му самообладание, но такова има Тенно.
Всичко им подсказва: трябва да бягат от варниците. Дори без кола, каквато могат да намерят оттатък зоната. Но преди още на този им замисъл да може да попречи конвоят или оперът — бригадирът на наказаните Льошка Циганина (Наврузов), от песовете, мършав, но всяващ ужас сред всички, убил в своя лагерен живот десетки хора (убивал заради някой колет, заради пакетче цигари дори), повиква настрани Тенно и го предупреждава:
— Самият аз съм беглец и обичам бегълците. Внимавай, цялото ми тяло е прошарено от куршуми, това ми е спомен от бягството в тайгата. Знам, че ти също искаше да бягаш с Воробьов. Но не прави това от работната зона: тук отговарям аз и значи мен да ме приберат.
Тоест обича бегълците, но себе си — повече. Льошка Циганина е доволен от своя живот на пес и няма да се остави да му го прекъснат. Ето каква е „любовта към свободата“ при криминалните престъпници.
А може пък наистина екибастузките бягства да стават еднообразни? Всички бягат от работните зони и никой от жилищната. Да се престраши ли? Жилищната зона засега също е обградена само с бодлива тел, все още няма прилична ограда.
Веднъж във варниците спира токът в бетонобъркачката. Извикват някакъв електромонтьор от волнонаемните. Тенно му помага в отстраняване на повредата, а Жданок през това време измъква от джоба на електромонтьора клещите за рязане на тел. Монтьорът забелязва, че му ги няма! Трябва ли да обяви това пред охраната? Не бива, ще съдят самия него за немарливост. Примолва се на криминалните: върнете ми клещите! Те му казват, че не са ги взели.
Пак там, във варниците, бегълците си приготвят два ножа: изрязват ги със секачи от лопатите, а в ковачницата ги заострят, за-каляват, отливат им дръжки от калай в глинени форми. Ножът на Тенно е „турски“, не само ще върши работа, но и със закривения си лъскав връх вдъхва страх, а това е още по-важно. Макар и да не се канят да убиват, могат да заплашват.
Пренасят клещите и ножовете в жилищната зона под долните гащи при глезените и ги скриват под основите на бараката.
Главният ключ за бягство отново трябва да бъде КВЧ. Докато подготвят и пренасят оръжието, Тенно на свой ред заявява, че иска да участвува заедно със Жданок в концерта на самодейците. В Екибастуз не е имало такъв, това ще бъде първият, и началството с нетърпение ги кара да бързат: трябва да бъде отметнат плюс в списъка на мероприятия, отвличащ от размириците, пък и за самите тях ще е забавно да погледат как след единадесетчасов каторжен труд затворниците ще се кълчат на сцената. Така че разрешават на Тенно и Жданок да напускат режимната барака след заключването й, когато зоната още два часа живее и се движи. Те бродят по още непознатата от тях екибастузка зона, запомнят как и кога се сменя конвоят на наблюдателните кули, къде са най-удобните места за промъкване в зоната. В самото КВЧ Тенно внимателно чете павлодарското областно вестниче и се мъчи да запомни районите, совхозите, колхозите, имената на председателите, секретарите и всякаквите ударници. По-нататък той казва, че ще играят скеч и за тази цел ще трябва да получат цивилните си костюми от инвентарното помещение и нечия чанта. (Чанта при бягството е нещо необичайно! Това ще им придаде началнически вид!) Получават разрешение. Тенно е все още с флотския си кител, този път получава и своя исландски костюм, спомен от морското конвоиране. Жданок взема от куфара на приятел сив белгийски костюм, толкова елегантен, та чак е странно да виждаш такъв в лагера. Сред вещите на един латвиец се намира и чанта. Вземат и нея. И истински каскети вместо лагерните им безформени кепета.
Ала скечът изисква толкова много репетиции, че времето до общия отбой в лагера не им е достатъчно. Ето защо една нощ и при друг случай още една Тенно и Жданок изобщо не се връщат в режимната барака, а нощуват в бараката на КВЧ и приучават надзирателите на режимката да не виждат нищо необичайно в това. (Нали трябва да спечелят при бягството поне още една нощ преднина.)
Кога е най-удобният момент за бягството? Вечерната проверка. Когато стоят в дълги редици пред бараките, всички надзиратели са улисани с пускането, а и зековете гледат все към вратата от нетърпение по-скоро да легнат да спят, Никой не обръща внимание на останалата част от зоната. Дните намаляват и трябва да се изчака такъв, когато проверката ще става вече след залез-слънце, на смрачаване, ала и преди извеждането на кучетата около зоната. Трябва да се възползуват от тези единствени пет-десет минути, защото след излизането на кучетата всякакви опити за бягане ще са невъзможни.
Решават това да стане в неделя, на 17 септември. Удобен ден, неработен, ще съберат до вечерта сили, спокойно ще извършат последните си приготовления.
Последна нощ преди бягството! Как да спиш? Мислите не ти дават мира… Ще бъдеш ли жив след едно денонощие?… Може би вече не. Но ако останеш в лагера? — бавна смърт на мръшляк при кофите със смет!… Не, не трябва да си разрешаваш дори да допускаш мисълта, че си роб.
Въпросът е: готов ли си да посрещнеш смъртта? Ако си готов, може вече да бягаш!
Слънчев неделен ден. Заради скеча ги пускат и двамата за през целия ден от режимката. Изведнъж Тенно получава в КВЧ писмо от майка си. Да, именно в същия този ден. Колко такива съдбоносни съвпадения могат да си спомнят арестантите?… Тъжно писмо, но може би закаляващо: жена му е още в затвора, досега още не е прехвърлена в лагер. А жената на брат му иска от него да прекрати връзката си с изменника на родината.
Виж, с храната за из път са съвсем зле: в режимката тя е по принцип кът, събирането на хляб би създало подозрения. Но те разчитат бързо да се придвижват, да откраднат в селището някоя кола. Същия ден с писмото е получен и колет от майка му — не е ли това майчина благословия за бягството? Гликоза на таблетки, макарони, овесени ядки — това в чантата. Цигарите ще ги разменят за махорка. А едно пакетче цигари ще даде на фелдшера в лазарета. И Жданок е вписан вече в списъка на освободените за днес. А ето за какво е нужно това. Тенно отива в КВЧ: моят Жданок нещо не е добре, тази вечер няма да имаме репетиция, не ни чакайте. А в режимката на надзирателя и на Льошка Циганина: тази вечер сме на репетиция, няма да спим в бараката. И така, няма да ги чакат нито там, нито тук.
Трябва да се снабдят и с „катюша“ — чакмак с фитил в тръбичка, при бягството това приспособление е по-добро от кибрита. Трябва още да посетят за последен път Хафиз в бараката. Опитният беглец, татаринът Хафиз, е трябвало да бяга заедно с тях, но после размисля, че е стар и ще им бъде само в тежест. Сега той е единственият човек в лагера, който знае за тяхното бягство. Той седи с кръстосани крака в своята вагонка и прошепва: „Да ви дава Господ късмет. Ще се моля за вас.“ Казва нещо и на татарски и прокарва длани по лицето си.
Освен това Тенно има в Екибастуз стар лубянски съкилийник, Иван Коверченко. Той не знае за бягството, но е добър другар. Той е нагаждач, живее в отделна кабина; тъкмо при него бегълците събират всички свои вещи за скеча. С него, естествено, ще сварят днес и булгура, изпратен с оскъдния колет на майка му. Запарват си също чифир[2]. Така си устройват малко пиршество — двамата гости, примиращи от предстоящето, и домакинът им — доволен просто от хубавия неделен ден. Но ето че виждат внезапно през прозореца как на портала носят през зоната за моргата ковчег от зле рендосани дъски.
Това е за Пасечник, застрелян няколко дни преди това.
— Да — въздъхва Коверченко, — бягството е безполезно…
(Ако е можел да знае!…)
Коверченко става по интуиция, взема в ръце натъпканата им чанта, започва да се разхожда бавно по кабинката и заявява сурово:
— На следствието всичко е известно! Вие се каните да бягате!
Казва го на шега. Хрумнало му е да имитира следователя…
Бива си я шегичката.
(А може би иска деликатно да им намекне: досещам се, братлета. Но не ви съветвам?!)
Когато Коверченко излиза, бегълците обличат костюмите под това, което е на тях. Отпарят и всичките си номера, като ги прикрепват едва-едва, за да ги скъсат след това с едно движение. Каскетите без номерата — в чантата.
Неделният ден свършва. Златистото слънце залязва. Снажният бавен Тенно и дребният подвижен Жданок навличат ватенките отгоре си, вземат чантата (в лагера са свикнали да ги виждат в този им чудноват вид) и се запътват към стартовата си площадка — между бараките, към тревата, недалеч от зоната, точно срещу наблюдателната кула. Другите две кули са закрити от бараките. Единствено само този часови е пред тях. Те разстилат ватенките си, прилягат върху тях и започват да играят шах, за да не правят впечатление на часовия.
Смрачава се. Сигнал за проверка. Зековете се стягат да се прибират в бараките си. Вече съвсем се е стъмнило и часовият не би трябвало да ги различава от кулата. Той трябва скоро да бъде сменен и не е вече толкова бдителен. В тези случаи е винаги по-лесно да се промъкнеш незабелязано.
Предвидено е да срежат бодливата тел не някъде на участъка, а точно до самата кула, плътно до нея. Близко до ума е часовият да гледа повече към зоната, отколкото под краката си.
Главите им са в тревата, при това е вече тъмно, те не виждат мястото, откъдето трябва да се промъкнат и към което ще пропълзят сега. Но то е добре огледано предварително: непосредствено зад зоната има изровена яма за стълб и в нея ще могат да се скрият за миг, малко по-нататък има купчина със сгурия; и минава път от конвойното градче за селището.
Планът е такъв: веднага да грабнат в селището някоя кола. Ще я спрат и ще кажат на шофьора: искаш ли да изкараш нещо отгоре? Трябва да докараме два сандъка водка от стария Екибастуз. Има ли шофьор, който да не се блазни от такова предложение?! Ще се спазарят: бутилка за теб? Две? Дадено, давай, само че никому нито дума! А после по пътя, когато са с него в кабината, да му скочат и да го оставят вързан в степта. Ще карат цяла нощ, докато стигнат Иртиш, там ще захвърлят колата. Ще преплават реката с лодка и ще поемат към Омск.
Здрачът става все по-гъст. На кулите запалват прожекторите, те светят покрай зоната и засега бегълците са в тъмната част. Точно подходящ момент! Скоро ще стане смяната и ще докарат кучетата за през нощта.
В бараките светват вече лампите, вижда се как зековете влизат след проверката. Там, в бараката, е топло, уютно… А сега ще те надупчат с автомата и което е най-лошото — безпомощен, проснат на тревата.
Само да не се случи да се изкашлят, да кихнат под кулата.
Е, пазете, кучета! Вие ще ни ловите, ние ще бягаме!
 
А по-нататък нека Тенно сам разказва.

Бележки

[1] Местност в чертите на Москва. — Б.пр. ↑

[2] Изключително силен чай, пият го вместо наркотик. — Б.пр. ↑

- Александър Солженицин - ,,Архипелаг ГУЛАГ." 



Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: modernotorobstvo
Категория: Политика
Прочетен: 901966
Постинги: 953
Коментари: 345
Гласове: 711
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031