Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.06.2020 00:20 - РУСКОТО ЦАРСКО ПРАВИТЕЛСТВО НЕ Е ПРЕСЛЕДВАЛО, А Е ПАЗЕЛО ГРИЖОВНО БОЛШЕВИШКИТЕ РЕВОЛЮЦИОНЕРИ ЗА СВОЯ БЕДА
Автор: modernotorobstvo Категория: Политика   
Прочетен: 614 Коментари: 1 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
По приетата кадетска (да не кажа — социалистическа) интерпретация цялата руска история е низ от тирании. Тиранията на татарите. Тиранията на московските князе. Пет столетия отечествено деспотство от източен образец и установило се неприкрито робство. (Нито Земски събори, нито селски мiр, нито свободно казачество или северно селячество.) Все едно дали ще е Иван Грозни, Алексей Тихи, Пьотър Твърди или Екатерина Кадифена, или дори Александър Втори — чак до Великата френска революция всички руски царе знаят само едно: да мачкат. Да мачкат своите поданици като буболечки, като гъсеници. Строят потиска поданиците, бунтовете и въстанията се потушават неизменно.
Е, почакайте! Мачкали са, но с мярка! И не в нашия високотехнически смисъл. Например войниците от декемврийското каре са опростени всички до един след четири дни. (Сравнете: в Берлин 1953 г., в Будапеща 1956 г., в Новочеркаск 1962 г. разстрелите на нашите войници, които не са въстанали, но отказват да стрелят срещу невъоръжената тълпа.) А от вдигналите се на бунт декабристки офицери са екзекутирани само петима — може ли да си представим подобно нещо в съветско време? Би ли останал поне един жив у нас?
И нито Пушкин, нито Лермонтов са осъждани за дръзката си литература, нито Толстой е бутнат дори с пръст за откритото подкопаване на държавата. „Къде щеше да си на 14 декември в Петербург?“ се обръща Николай I към Пушкин. И той отговаря искрено: „На Сенатския площад.“ За този отговор… е пуснат да се прибере у дома. Затова пък ние, изпиталите машинно-съдебната система върху собствената си кожа, а и нашите приятели прокурори прекрасно знаем какво би струвал отговорът на Пушкин: член 58, параграф 2, въоръжено въстание, в най-добрия случай с член 19 (намерение) — и ако не е разстрел, то във всеки случай десет години не му мърдат. И Пушкиновци с дългосрочните си присъди отиваха в лагерите и умираха в тях. (А Гумильов не го разкарват дори до лагер, виждат му сметката с чекистки куршум.).
Срещу самия Александър II се извършват седем покушения (Каракозов; Соловьев; близо до Александровск; край Курск; взривът на Халтурин; мината на Тетьорка; Гриневицки). Александър II излиза (между другото без охрана) из Петербург с изплашени очи — „като на преследвано животно по време на лов“ (според свидетелството на Лев Толстой, който среща царя в частна сграда). И какво? Дали изселва половин Петербург, както е след убийството на Киров? Къде ти, и през ум не би могло да му мине. Дали прибягва до профилактичен масов терор? Тотален терор, както през 1918 г.? Дали е вземал заложници? Това и като понятие го е нямало. Дали е хвърлял в затворите съмнителните? Как е възможно?!… Дали е екзекутирал хиляди? Екзекутирани са пет души. За цялото това време не са осъдени и триста души. (А представяте ли си дори едно-единствено покушение срещу Сталин — колко милиони хора биха заплатили за него?)
През 1891 г., както пише болшевикът Олмински, той е единственият политически в целия затвор Крести. Прехвърлен в Москва, отново е единствен такъв и в Таганка. Едва в Бутирки преди етапа ги събират няколко души!… (След четвърт век Февруарската революция открива в одеския тъмничен замък седем политически, в Могильов — трима.)
С всяка следваща година на просвещаването и свободната литература невидимото, но страшно за царете обществено мнение расте и царете не смогват вече да се задържат нито за юздите, нито за гривата, Николай II е принуден да се държи за задника или опашката на коня.
Той няма мъжеството да действува. Нито той, нито неговите царедворци имат решимостта да се борят за своята власт. Те вече не мачкат, а само леко притискат и отпускат. Те непрекъснато се оглеждат и ослушват какво ще каже общественото мнение.
Гимер-Суханов, един от мрачните духове на Февруарската революция, е „изселен“ от Петербург през пролетта на 1914 г., но така, че официално продължава да работи в Министерството на земеделието (да не говорим, че си нощува често вкъщи).
Как е убит през 1907 г. началникът на Главното тъмнично управление Максимовски? Управлението се намира в сграда с частни жилищни квартири и почти не се охранява. Вечерта в извънслужебно време Максимовски доверчиво поканва жената, която го моли да я приеме — и тя го убива.
Когато директорът на полицейския отдел Лопухин издава на революционерите тайната на Азеф, в Наказателния кодекс дори не се намира член, по който да го съдят, режимът дори не е защитен от разгласяване на държавните тайни. (Все пак се осмеляват да го съдят по някакъв сходен член — и златните гласове на адвокатите дълго след това ругаят този съд като „позор за царския режим“. По мнението на либералите изобщо не е трябвало да има съд.)
Властта само дразни и подстрекава противниците си тъкмо с тази страхлива половинчатост.
Героите от онова време дотолкова не очакват нищо сериозно от тъмничния режим, че Богров, непоколебал се да убие Столипин — мозъка и славата на Русия, — възкликва високо „боли ме!“, когато му слагат белезниците.
До каква степен е бил слаб при това тъмничният режим, можем да съдим по плана за бягството на киевския анархист Юстин Жук през 1907 г. (бягството не се осъществява само поради направения донос, очевидно от Богров): по време на почивката на съда (по политически процес!) Жук (терорист) ще поиска да иде в намиращия се на двора клозет, където (и дори наблизо) конвоят, разбира се (!), няма да го придружи. А там ще го чака вързоп с цивилни дрехи и машинка за сваляне на оковите (в двора на съда това е било възможно!).
Властите преследват революционерите колкото само да ги запознаят помежду им в затворите, да ги закалят и да им създадат ореол на мъченици. Сега, когато разполагаме вече с истинска линия за измерване на мащабите, можем смело да твърдим, че царското правителство не е преследвало, а е пазело грижовно революционерите за своя беда. Нерешителността и слабостта на царското правителство са очевидни за всеки, който е изпитал върху собствения си гръб наистина безотказната
съдебна система.
Да си припомним добре известната на всички биография на Ленин. През пролетта на 1887 г. брат му е екзекутиран за покушение срещу Александър III. Както и братът на Каракозов, Владимир Улянов е брат на цареубиец. И какво? През есента на същата година постъпва в Казанския императорски университет, че и в Юридическия факултет на всичко отгоре. Не е ли за чудене?
Вярно, че през същата учебна година Владимир Улянов е изключен от университета. Но го изключват заради организиране на антиправителствено студентско събрание. Значи, по-малкият брат на цареубиеца подстрекава студентите към неподчинение? Какво ще го чака у нас? Ами че безусловно разстрел (а за всички останали — по двадесет и пет и по десет)! А него го изключват от университета. Каква жестокост! Плюс това го интернират… На Сахалин ли? Не, в семейното имение Кокушкино, където така и така прекарва лятото. Той иска да работи — дава му се тази възможност… Сече дървета в тайгата ли? Не, занимава се с юридическа практика в Самара, при това участвува в нелегални кръжоци (и се бори срещу обществената помощ за гладуващите през 1891 г.). След това става екстернант при Петербургския университет. (Ами какво става с анкетите? Къде зяпа полицията?)
И ето че след няколко години този най-млад революционер е арестуван, че създава в столицата „Съюз за борба за освобождение“. Не си поплюва! И нееднократно държи пред работници „възмутителни“ речи, пише позиви. Дали го изтезават, измъчват? Не, създават му режим, който спомага за умствената му работа. В петербургския следствен затвор, където престоява година и където ползува десетки предавани му необходими книги, той написва по-голямата част от „Развитието на капитализма в Русия“, а освен това предава — легално, чрез прокуратурата! — „Икономически етюди“ в марксисткото списание „Новое слово“. В затвора получава обяд срещу заплащане по поръчано диетично меню, мляко, минерална вода от аптеката, три пъти в седмицата храна и вещи от вкъщи. (Както и Троцки в Петропавловската крепост може да си препише първия проект на теорията за перманентната революция.)
Но след това вече ще го разстрелят по присъда на специалната тройка, нали? Не, дори не го осъждат на тъмничен затвор, само го интернират. В Якутия вероятно, за цял живот? Не, в благодатния Минусински край и само за три години. Откарват го дотам в конски вагон и с белезници? О, не! Пътува като свободен гражданин, че и три дни се разкарва безпрепятствено из Петербург, след това из Москва, нали трябва да остави конспиративни инструкции, да установи връзки, да свика съвещание с
оставащите революционери.
Разрешено му е и в заточение да пътува за своя сметка, което ще рече: заедно със свободните граждани — нито един етап, нито една етапна тъмница по пътя за Сибир (нито по обратния път, естествено) Ленин не е помирисвал никога. После в Красноярск ще поработи два месеца в библиотеката, за да завърши „Развитието на капитализма“, и тази книга, написана от заточеник, се появява в печата без никакви затруднения от страна на цензурата (е, представете си го с нашите мерки!). Но с какви средства живее в далечното село, нали не би могъл да си намери работа? Не, той ще поиска държавна издръжка и ще му плащат над потребностите (макар че и майка му е достатъчно заможна и му изпраща всичко, което поиска). Едва ли биха могли да съществуват по-добри условия за Ленин в неговото единствено заточение. При изключителната евтиния — пълноценна храна, изобилие от месо (по един овен на седмица), мляко, зеленчуци, неограничаван да ходи на лов (недоволен от кучето си, иска да му изпратят друго от Петербург, поръчва си ръкавици от чортова кожа, за да предпази ръцете си от комарите), успява да излекува стомашните си и други болести, придобити на младини, бързо напълнява. Никакви задължения, служба, повинности, че дори жена му и тъща му не се претоварват: за две рубли и половина на месец едно 15-годишно селско момиче изпълнява цялата черна работа в семейството. Ленин не е принуден да припечелва от литературен труд, отказва се от петербургските предложения да приеме платена литературна работа — печата и пише само това, което може да му създаде литературно име.
Отбива каторгата (би могъл и „да избяга“ без никакви затруднения, не го прави от предпазливост). Дали му я продължават автоматично? За вечни времена? Как така, това би било противозаконно. Разрешено му е да живее в Псков, само достъпът до столицата му е забранен. Но той пътува до Рига и Смоленск. Никой не го следи. Заедно със своя приятел (Мартов) пренася кошница с нелегална литература в столицата — направо през Царско село, където контролът е особено силен (тук вече те с Мартов прекаляват). Залавят го в Петербург. Вярно, вече не е с кошницата, но носи непроявено писмо с химическо мастило до Плеханов, в което е изложен целият план за създаването на „Искра“ — но с подобни главоболия жандармите не се обременяват; три седмици го държат арестуван в килията, писмото им е в ръцете, но не се сещат да го проявят.
И как завършва цялата тази самоволна отлъчка от Псков? Може би с двадесет години каторга както у нас? Не, с тези три седмици арест. След което изобщо го пускат — да пропътува Русия, да подготви центрове за разпространяването на „Искра“, накрая — и в чужбина, за да организира самото издаване („полицията не вижда препятствия“ да му издаде задграничен паспорт)!
А и само това ли! Той и от емиграция ще изпрати в Русия за енциклопедията „Гранат“ статия за Маркс! И тя ще
бъде напечатана.
И не само тя.
И така можем да проследим слабостта и нерешителността на царските преследвания върху който и да е голям социалдемократ (а върху Сталин — особено, но там се явяват някои допълнителни подозрения). У Каменев например при обиск в Москва през 1904 г. намират „компрометираща кореспонденция“. На разпита той отказва да даде обяснения. И толкова. И е интерниран… по местожителството на родителите си.
Наистина есерите са преследвани значително по-сурово. Но как по сурово? Малко ли са криминалните елементи в случая Гершуни (арестуван през 1903 г.)? Савинков (през 1906 г.)? Те ръководят убийствата на най-видни лица в империята. Но не ги екзекутират. Ами Мария Спиридонова, която поваля от упор само някакъв си статски съветник (че и на всичко отгоре се надига в Европа протестен шум) — не се решават да я осъдят на смърт, изпращат я на каторга. Я през 1921 г. някоя седемнадесетгодишна гимназистка да беше застреляла човека, потушил тамбовското (!) селско въстание — колко само хиляди гимназисти и интелигенти мигом щяха да бъдат разстреляни без съд във вълната на „ответния“ червен терор!
За метежа в базата на военния флот (Свеаборг) са загинали неколкостотин невинни войници — само 8 разстреляни при осемстотин с различни срокове присъда. (От тях Февруарската революция освобождава неколцина от легендарната зерентуйска каторжна тъмница, в която по време на революцията се оказват едва 22 политически каторжници.)
А Иванов-Разумник си спомня как са били наказвани студентите (за голямата демонстрация в Петербург през 1901 г.): в петербургския затвор — като на студентски пикник: смехове, хорово пеене, свободно ходене от килия в килия. Иванов-Разумник има дори наглостта да иска от началника на затвора да посети представление на гастролиращия Художествен театър — билетът му пропада! А после пък го изпращат на „заточение“ — по негов избор в Симферопол, и той с раница на гръб преброжда целия Крим.
Ариадна Тиркова пише за същото време: „Бяхме подследствени и затова режимът не беше строг.“ Жандармските офицери им предлагат обеди от най-добрия ресторант на Додон. По думите на неуморимо проучващата всичко Бурцева „петербургските затвори бяха много по-човечни от европейските“.
Болшевишката върхушка издава за себе си доста безсрамна самореклама под формата на 41-вия том на енциклопедията „Гранат“ — „Дейци на СССР и Октомврийската революция. — Автобиографии и биографии“. Която да вземеш да четеш, се поразяваш, преценено с нашите мерки, до каква степен безнаказано са вършели революционната си работа. И по-специално, колко благоприятни са били условията им в затвора. Ето например Красин „Винаги си спомням с голямо удоволствие престоя в „Таганка“ След първите разпити жандармите ме оставиха на мира (Но защо? — А. С), така че можах да посветя цялото си принудително свободно време на най-упорита работа: изучих немски език, прочетох в оригинал почти всички съчинения на Шилер и Гьоте, запознах се с Шопенхауер и Кант, проучих логиката на Мил и психологията на Вунт…“ и т.н. Красин си избира за място на заточението Иркутск, тоест столицата на Сибир, най-големия му културен център.
Радек във Варшавския затвор, 1906 г.: „Влязох за половин година, прекарах я великолепно, изучих руски език, четох Ленин, Плеханов и Маркс, в затвора написах първата си статия и бях страшно горд, когато получих (в затвора) списанието на Каутски с моята статия.“
Или обратно, Семашко: „Затварянето ми (Москва, 1895 г.) беше необикновено тежко.“ След тримесечно пребиваване в затвора го интернират за три години… в родния му град Елец!
Славата на „ужасната руска Бастилия“ я създават на Запад такива разкиснали се в затвора като Парвус с техните натруфено-сантиментални разкрасени спомени — за отмъщение на царизма.
Същата линия можем да проследим и върху по-второстепенни лица, върху хиляди отделни биографии.
Ето, имам подръка една енциклопедия, вярно, за случая не много уместна, защото е литературна, че и стара (1932 г.), „с неточности“. Докато не са заличили още тези „неточности“, избирам произволно буквата „К“.
Карпенко-Карий. Като секретар на градската полиция (!) в Елисаветград снабдявал революционерите с паспорти. (На наш език ще рече: служител от паспортния отдел снабдява с паспорти конспиративна организация.) И за това е… обесен? Не, интерниран за… 5 (пет) години… в собственото си имение! Тоест във вилата си. Става писател.
В. Т. Кирилов. Участвува в революционното движение на черноморските моряци. Разстрелян ли е? Изпратен на вечна каторга може би? Не, три години заточение в Уст-Сисолск. Става писател.
И. М. Касаткин. Пише в затвора разкази, а вестниците ги публикуват. (У нас и излезлия от затвора не го печатат.)
На Евтихий Карпов след две (!) заточения му поверяват да ръководи императорския Александрийски театър и театъра на Суворин. (У нас, първо, не биха му дали да живее в столицата и, второ, органите не биха му разрешили да работи дори като суфльор.)
Кржижановски по време на най-големия „размах на столипинската реакция“ се връща от заточение и (оставайки член на нелегалния ЦК) пристъпва безпрепятствено към инженерна дейност. (У нас би се чувствувал щастлив да си намери работа като шлосер в някоя МТС.)
Макар Криленко да не попада в „Литературната енциклопедия“, но като сме се спрели на буквата „К“, ще е справедливо да си спомним и за него. За цялото време на революционния му кипеж три пъти „щастливо избягва ареста“[8], а от шестте си арестувания лежи общо 14 месеца. През 1907 г. (също година на реакцията) бива обвинен: в агитация сред войската и участие във военна организация. И военно-окръжният съд го оправдава! През 1915 г. „за отклонение от военна служба“ (а е офицер и се води война!) този бъдещ върховен главнокомандуващ (и убиец на друг върховен главнокомандуващ) е наказан с… изпращане във фронтова (ни най-малко не наказателна) част! (По този начин царското правителство се надява едновременно да победи немците и да приключи с революцията…) И ето, в сянката на неподрязаните му прокурорски криле осъдените в толкова много процеси цели петнадесет години получават своя куршум в тила.
Бурцев хули в емигрантското си списание дори интимния живот на царя. Разстрелват ли го, когато се връща в родината (1914 г., патриотичен устрем)? По-малко от година затвор с право на книги и писмени занимания.
Абрам Гоц по време на тогавашната война е интерниран в Иркутск и… ръководи вестник с цимервалдска ориентация, тоест против войната.
Брадвата е оставена свободно. А тя своето ще си досече.
Когато Шляпников, водачът на „работническата опозиция“, стар металоработник, е заточен за първи път (в Астрахан) през 1929 г., му се отнема „правото на общуване с работниците“ и дори правото да заема работническа длъжност, както той е искал.
Меншевикът Зурабов, предизвикал скандал във Втората държавна дума (хули руската армия), не е дори изгонен от заседанието. Затова пък синът му не излиза от съветските лагери от 1927 г. Ето ви и мащаба на онова и на нашето време.
Когато Тухачевски, както се казва, е „репресиран“, не само разгромяват и хвърлят в затвора цялото му семейство (отминавам дори това, че дъщеря му я изключват от института), но арестуват двамата му братя заедно с жените им, четирите му сестри заедно с мъжете им, а всички племенници и племеннички ги разпращат по сиропиталища, като им сменят фамилните имена с Томашевич, Ростови и т.н. Жена му я разстрелват в казахстански лагер, майка му до смъртта си проси милостиня по астраханските улици.
Същото може да се потвърди и за близките на стотици други именити екзекутирани. Ето какво значи
да си преследван."

- Александър Солженицин - ,,Архипелаг ГУЛАГ." 



Гласувай:
2



1. ok3223 - ТОВА ГОВЕДО ОТЦЕКЛЕВЕТНИК И ПРЕДАТЕЛ...
15.06.2020 09:12
НЕ ГО ПИ УТЕПАХА НАВРЕМЕТО... ТОЗИ СОЛЖЕНИЦИН... И ИМЕТО Е НЕ РУСКО. сИГУРНО Е ОТ НЯКОЯ ОТ КАВКАЗКИТЕ РЕПУБЛИКИ ОТ ДИВАЦИ И ПОЛУДИВАЦИ. КОИТО ЧЕСТО СЕ ОПИТВАХА ДА СЕ КАЧАТО НА ГЛАВИТЕ НА РУСНАЦИТЕ. КОИТО СА АБСОЛЮТНО БОЛШИНСТВО И ДА ГИ ОПРАВЯТ... ДА УПРАВЛЯВАТ РУСКАТА ИМПЕРИЯ, СЪЮЗ ОТ РЕПУБЛИКИ, ТАКА КАКТО САМО НА ТЯХ ИМ СЕ ХАРЕСВА. НУМЕРО НЕ Е МИНАЛ И СЕГА ЛАЕ ЛИ ЛАЕ, И СИПЕ ТОНОВЕ КЛЕВЕТИ И ЛЪЖИ ЗА РУСИЯ И РУСНУЦИТЕ, ЗА РУСКИЯТ НАРОД И ДЪРЖАВА. ДЕГЕНЕРАТ И РЕНЕГАТ ОТ ВИСОКО КАЧЕСТВО.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: modernotorobstvo
Категория: Политика
Прочетен: 712569
Постинги: 953
Коментари: 346
Гласове: 707
Календар
«  Февруари, 2023  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728