Беше се заговорило вече за Женивски споразумения, после за Хелзинкските. През това време аз пиша - до министър-председатели, президенти, до Вашингтон и Виена. От 1972 до 1975 г., когато стана подписването в Хелзинки на 1 август - все пиша! Така и така, разочарован съм от цялата си душа. Позволете да Ви дам съвет, макар че сте умни хора. Един страдалец вижда марксизма-ленинзма какъвто е, а не от трудовете на създателите му. Сумирал съм нещата - това казва един, това - друг. Комунизмът никога няма да тръгне по пътя на мира, той е антипод на свободата. Той не може да се откаже от революциите, иначе ще стане социалдемократизъм. Влязох дори в задочен спор с тогавашния Държавен секратар на САЩ, господин Кисинджър, като твърдях, че се съдейства за някакъв международен престиж на СССР, което е в ущърб на борбата за свобода, демокрация и законност. Дотогава те бяха в изолация. Общественото мнение в САЩ, Англия, Германия, Франция бе, че с Русия не може да се разговаря. Но политиците от Великите сили смятаха, че трябва да се търсят контакти и да се изработи споразумение. Пиша на ръка, на френски, и пращам по второ направление. Бях п9ратил 4 писма. Едно от тях попаднало в ръцете на ДС и през април 1975 г. стана повод за поредното ми задържане. На 24 април идват у нас. Имахме дворче, в което гледахме пиленца, патенца. Наложили сме и две гъски. Обискираха къщата, вързаха ми ръцете и минаваме долу, където са те. Горките! Подаваха си главичките и плачеха, животинчетата! Като разправях това в затвора на един анархист, по-скоро комунист-маоист, умря да се смее, макар и на него да му се плачеше. Откараха ме в Главно следствено управление на ,,Развигор 1". Обявих гладна стачка и казах, че няма потвърдя нищо от това, което ми се вменява като нарушение на закона. Знам много добре, че с Конституцията ми е гарантирала свобода на словото и печата. Каквото съм писал, по договореностите в Хелзинки не може да бъде инкриминирано. На всичко отгоре Тодор Живков, който ги беше подписал, заяви в Бургас, че правата на човека в България били гарантирани. Обвиниха ме за клевета срещу Съветския съюз - по чл. 113. Не казват, че съм писал нещо - хитри са. Аз пък не правя признание. По-късно ми намекват: ти си писал нещо. Накрая вече - пасквили-масквили, както си му е редът. Обаче аз никога не правя признание! Обявих гладна стачка. Видяха зор и нямаше как - на бърза ръка изработиха обвинителен акт. След втория-третия месец ме дават вече на съд. Трябваше в София, а ме съдят в Разград. Дойдоха сестра ми, брат ми. Ангелина беше тогава в затвора, защото съдействала за вражеската ми дейност. Целта беше да я накарат да се разведе. Но тя се държа много твърдо. Обаче се разболя там, горката. Работела в пулпов цех насред зима по лятно затворническа дреха, отдолу само едно тънко бельо. И бой, бой! Беше иначе здрава жена. Лежа година и половина. Мене ме осъдиха на 6 години - клевети срещу СССР и приятелските му страни, рушене на съветския строй, препречване обективния ход на историята. Бях отначало в Софийския затвор. Там си беше същото - бой и мизерия! Седмо отделение е историческо, известно в целия свят. Моят брат, кой дявол го накара, хванал ми адвокат, на когото и очите не бях виждал. Аз иначе сам се защитавах. Той бил агент на ДС. Привиква ме за Касационния съд. Още не беше минало делото. Майорът, който ме съпровождаше, каза на адвокатката, че ще ни остави да си приказваме, и излезе - нещо абсолятно незаконно!
А той не ме пита по делото. Интересува се как се държа с жена си и дали тя говори лошо срещу мен. Отде да го знам какъв е? Викам: тя е сериозен човек и никога няма да злепостави мъжа си. Само с тия приказки й утежних затворнеческия режим... И той умря, Бог да го прости, беше от с. Щъркелово, Русенско. 1976 година, месец август, ДС пак ми хвърли едно здраво лупане. Защо - никой не ти казва! А и не питам. След два-три дни - стягай си багажа! Закараха ме в Стара Загора. Но не ме приемат официално. Там съм, както казвахме, ,,зад завесата", където всеки може да те бие без да иска разрешение. Уж горе, при другите килии, трябва да искат разрешение от началника на затвора. Първите 3-4 месеца ме държаха там и през ден ме ,,благославяха". Идва брат ми на свиждане. Пита ме, как не съм влязъл, след като от четири месеца съм преместен. Казвам му, че ще продължават по старому и не знаа в кое отделение ще бъда. Връщам се от свиждането и един старшина като ме хакна с един бокс! - стоварих се на земята в безсъзнание. Кой ме е взел, не зная, но се осъзнах след 10 часа в нова килия. Пак започна затворнически живот. Един ден дойде някакво момче с потури и навуща на краката. Току що постъпил. Отваря ми вратата и казва: ,,Заповядайте!" Аз го гледам като изтърван - прекалено учтив е, да не е пак на бой. Отивам в тоалетната, научен да бързам, а то ми казва: ,,Не бързайте, вършете си работата." Мина се седмица, тоя човек е все така вежлив. Още една седмица - взе да мълчи. Не казва вече ,,заповядайте", но не ме кара да бързам. Третата седмица взе да става припрян: ,,Хайде, това не ти е у дома!" Четвъртата седмица почна да удря като другите. Но вече беше облечен с униформа, не с потурки. Научих, че бил партиен секретар в някакво селце, но добряк, пренебрегнал инструкциите от съответната околия. ДС намислила как да го превъзпита и го докарват като служител в затвора. След три седмици обучение стана зъл като всички останали. Това е марксизмът-ленинизмът. Не може да не те направят скот! Аз все съм си под ключ. Не са ме карали да работя, а и не искам. Те знаят, че смятам за унижение, след като съм съден за идейни убеждения, да полагам робски труд. Вън мога да работя повече от роб, но в затворя не работя! Вкарват при мен Иван Янков, онова момче, дето сега е в Норвегия. После пратиха един друг, с надежда да ме претрепе. Но те се държаха все много добре с мен, любезно. ДС си умря на мъка и ги махна. Почнаха пак побои, гладни стачки - общо 420 дена от началото на втория
ми затвор.

- Д-р Иван Гаджев - ,,Непримиримият Илия Минев." 

ПРЕМЕРИ СИ ТЕМПЕРАТУРАТА , ПОМИСЛИ И ПОСОЧИ КЪДЕ Е ИМАЛО КОМУНИЗЪМ СТИГА ПОЗИ СТИГА ТЪПОТИИ