Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.08.2020 14:55 - СМЪРТОНОСНИЯТ ЧЕРВЕН ЕШЕЛОН В СССР
Автор: modernotorobstvo Категория: Политика   
Прочетен: 747 Коментари: 1 Гласове:
0

Последна промяна: 25.08.2020 14:56

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
,,А какво не е опасно да се чете в Спецлагера? Александър Стотик, икономист в Джезказганския клон, четеше скришом вечер „Стършел“ в адаптиран вид. И все пак не му се размина доносът. При обиска му присъствуваше лично началникът на колоната и глутница офицери: „Американците ли чакаш да дойдат?“ Накараха го да чете по английски на глас. „Колко ти остана да доизлежаваш?“ — „Две години.“ — „Ще станат двадесет!“ Че намериха и стихове отгоре на това: „От любов ли се интересуваш?… Създайте му такива условия, че не само английския, ами и руския да му избиете от главата!“ (А и робите нагаждачи съскат отгоре на всичко срещу Стотик: „И нас ни топиш! И нас ще вземат да подгонят!“.
Ала и много интересни запознанства стават покрай тази книга. Ето, приближава ме например някакво малко на ръст човече, същинско петле — с предизвикателно вирнато носле, с насмешлив поглед, и ме пита с напевен глас:
— Позволете да се поинтересувам що за книга четете?
От дума на дума, а след това неделя след неделя, месец след месец този човек разтваря пред мен един микросвят, в който сбито е събрана историята на моята страна за половин век. Сам Василий Григориевич Власов (същият — от Кадийския процес, отбил вече 14 години от своите двадесет) се смята за икономист и политически деец и няма понятие, че е творец на словото, само че устното. Вземе ли да разказва за сенокоса, за бакалницата (в която работил като малък), за червеноармейската част, за стария чифлик, за палача от Губдезертир или за ненаситната булка от покрайнините — всичко това се запечатва в мен така трайно и картинно, сякаш е преживяно от самия мен. Иска ти се мигом да го запишеш, но не можеш! Да възстановиш разказа му дума по дума след десет години, но не става!
Забелязвам, че често хвърля погледи крадешком към мен и книгата ми, без да се реши да ме заговори, сух, дългонос, източен млад човек, някак си не понашему в лагера възпитан, дори плах. Запознаваме се и с него. Говори с тих стеснителен глас, подбира с мъка руските думи и прави забавни грешки, които мигом изкупва с усмивка. Това е Янош Рожаш, унгарец. Показвам му речника на Дал и той кима с изсъхналото си от лагерното изтощение лице: „Да, да, трябва да си отвличаме вниманието със странични неща, да не мислим за едното ядене само.“ Той е едва на двадесет и пет години, но няма я младежката руменина по страните му; сухата му тънка кожа, изпръхнала от ветровете, е опната сякаш направо върху удължените тесни кости на черепа му. Има болки в ставите, остър ревматизъм, получен на северния дърводобив.
Още много бягства предстоят на Миша Хайдаров. Дори в най-мекия хрушчовски период, когато бегълците ще мирясат в очакване на легално освобождение, той със своите безнадеждни (за опрощаване) съучастници ще се опита да бяга от общосъюзния наказателен лагер Андзьоб-307: техните помагачи ще хвърлят по наблюдателниците саморъчни гранати, за да отвлекат вниманието, докато бегълците разкъсат с брадви теленото заграждение. Но ще ги задържат с автоматен огън.
През 1944 г., когато нашите го залавят в Унгария, той е на 18 години (и не е в армията). „Тогава не бях успял още да причиня на хората нито добро, нито зло — усмихва се той. — Хората нямаха още от мен нито полза, нито вреда.“ Следствието му се води така: следователят не знае бъкел унгарски, а Янош — руски. Понякога попадали на много лоши преводачи от гуцулите. Янош подписва 16 страници протоколи, без изобщо да разбере какво пише там. А и когато непознатият офицер му прочита нещо, той дълго още не разбира, че това е присъда на ОСО. И го изпращат на Север, на дърводобива, където той стига до пълно изтощение и попада в болница.
Дотогава Русия му показва само едната си страна — тази, на която се сяда, а този път му показва и другата. В лагерната болничка на Симския ОЛП край Солимск медицинска сестра е Дуся, четиридесет и пет годишна. Тя е битовачка, пропускничка, с 5-годишна присъда. Тя гледа на работата си не като на средство да припечели нещо или колкото да отбие времето (както обикновено е прието у нас, но което, поради розовите си все още очила, Янош не знае), а като на възможност да бъде полезна ей на такива умиращи и ненужни повече на никого. Но с онова, което предлага лагерната болница, не е възможно те да бъдат спасени. И сестра Дуся разменя в селото своята сутрешна дажба от 300 грама хляб срещу половин литър мляко, с което възвръща Янош (а преди него още някого) към живота.
За това точно обиква Янош леля Дуся и нашата страна, и всички нас. И започва усърдно да учи в лагера езика на своите надзиратели и конвои — великия могъщ руски език. Девет години прекарва в нашите лагери, вижда Русия само от затворническите вагони, върху малките пощенски картички-репродукции и в лагера. И я обиква.
Янош беше от тези, които все по-малко се срещат в нашия век: които още от детските си години не познават друга страст освен четенето. С тази наклонност си оставаше и като възрастен
дори в лагера.
През ноември 1951 г. Иван Воробьов бяга още веднъж от работния си обект със самосвал с още 6 души. Няколко дни по-късно ги залавят. Според някой слухове през 1953 г. Воробьов е един от централните бунтари в Норилското въстание, след това е заточен в Александровския централен затвор.
Вероятно животът на този забележителен човек, като се почне от предвоенната му младост и партизанството, би ни обяснил
много нещо от тази епоха.
Натоварването трябва да стане незабелязано от жителите, защото с ешелона се превозват наведнъж около хиляда души (ще рече, най-малко двадесет и пет вагона), това не ви е малката групичка от вагон-зака, която може да бъде преведена пред хората. Всички, естествено, знаят, че арести се извършват всеки ден и всеки час, но никой не бива да се ужасява от вида на събраните заедно. В Орел през тридесет и осма година няма къща в града, от която да не са арестували някого, пък и селските каруци с плачещи жени задръстват площада пред орловския затвор както в „Екзекуцията на стрелците“ на Суриков. (Ах, да има кой да ни нарисува някога и това! Как ли не: не е модерно, не е модерно…) Но съветските хора не бива да виждат, че за едно денонощие се пълни цял ешелон (в Орел през същата година го правят). И младежта не бива да вижда това: младежта е нашето бъдеще. Ето защо само нощем — непрекъснато, няколко месеца наред — подкарват от затвора пеша към гарата черната колона на етапа („гарваните“ са заети с новите арести). Наистина, жените се опомнят, те някак научават — и се прокрадват през нощта през целия град до гарата, причакват там влака на резервните коловози, тичат покрай вагоните, препъват се в траверсите и релсите, провикват се пред всеки вагон: еди-кой си не е ли тук?… Такъв и такъв няма ли?… И тичат до следващия вагон, а до този дотърчават други: еди-кой си не е ли тук? И изведнъж вик от запечатания вагон: „Тук съм! Тук съм!“ Или: „Търсете! Тук е, но в друг вагон!“ Или: „Жени, чуйте! Жена ми е тук някъде наблизо, край гарата, изтърчете да й съобщите!“
Тези недостойни за нашата съвременност сцени свидетелствуват единствено за неумелата организация по товаренето на хората в ешелоните. Грешките се вземат под внимание и някоя нощ ешелонът се обгражда от широк кордон ръмжащи и лаещи овчарски кучета.
И в Москва, било от стария Сретенски затвор (сега вече и арестантите не го помнят), било от Красная Пресня, качването в червените ешелони става само през нощта, това е закон.
Конвоят избягва излишната яркост на дневното светило, но използува нощните слънца — прожекторите. Те са удобни с това, че може да се насочат към необходимото място — там, където групата на скованите от страх арестувани седи на земята в очакване на командата: „Следващата петорка — стани! Към вагона бегом марш!“ (Само бегом! За да не се оглеждаш, за да не преценяваш, за да търчиш като сподирен от кучета и да се страхуваш само да не паднеш.) Да се насочат към неравната пътечка, по която арестуваните тичат; към стъпалата, по които се катерят. Враждебните призрачни снопове на прожекторите не само осветяват: те са важна театрална част от арестантската паника заедно с резките крясъци, заплахи и удари с прикладите по изоставащите; заедно с командата „Седни на земята!“ (А понякога, както в споменатия Орел на площада пред гарата: „На колене!“ И подобно на богомолци хиляди хора се свличат на колене); заедно с тази напълно излишна, но твърде важна за паниката прибежка до вагона; заедно с яростния лай на кучетата; заедно с насочените дула (на пушките или автоматите, зависи от десетилетието). Главното е волята на арестанта да бъде смазана, съкрушена, та той нито за миг да не помисли за бягство, да не осъзнае още дълго своето ново предимство: от каменните стени на затвора е преминал в тънкодъсчения вагон.
Но за да се натоварят организирано през нощта хиляди хора във вагоните, тъмничарите трябва да започнат да ги изкарват от килиите и да ги обработват за етапа от предната сутрин, а конвоят през целия ден дълго и строго да ги приема в затвора и да държи приетите часове наред вече не по килиите, а на двора, направо на земята, за да не се слеят със затворените. Така че нощното натоварване във вагоните е за арестантите само облекчителен финал на целия изтощителен ден.
Но слаба, хлабава е властта на московската инструкция за вологодския или куйбишевския конвой, затова пък неговата власт над арестантите е телесна. И с това се решава третата цел на операцията по товаренето на хората: да се изземат по справедливост струващите си неща от враговете на народа в полза на неговите синове. „Седни на земята!“, „Застани на колене!“, „Съблечете се голи!“ — до тези уставни конвойни команди се свежда основната власт, с която не можеш да спориш. Та нали голият човек губи увереността си, той не може гордо да се изправи и да разговаря с облечения като с равен. Започва обиск (Куйбишев, лятото на 1949 г.). Голите преминават с вещите си и съблечените дрехи в ръце, а наоколо — множество застанали нащрек въоръжени войници. Обстановката е такава, сякаш няма да ги поведат с етапа, а веднага ще ги разстрелят или изгорят в газови камери — състояние, когато човек престава да се грижи вече за своите вещи. Конвоят върши всичко преднамерено рязко, грубо, нито дума с обикновен човешки глас, тъй като задачата е да сплаши и потисне. Куфарите се изтръскват (вещите на земята) и се събират на отделна камара. Всичко от рода на табакери, портфейли и други жалки арестантски „ценности“ се прибира и вече анонимно се захвърля в сложената за целта бъчва. (И тъкмо това, че не е каса, сандък, чекмедже, а бъчва — кой знае защо, особено много потиска голите, на които им се струва безполезно да протестират.) На голия му приляга само да заприбира трескаво от земята обискираните си парцали, да ги върже на вързопче или в одеялото си. Валенките? Можеш да ги сдадеш, хвърли ги ей тук, разпиши се във ведомостта! (Не ти дават разписка, а се разписваш, че си ги хвърлил в купчината!) И когато последният камион с арестанти заминава вече по тъмно, арестантите виждат как войниците от конвоя се спускат да разграбват по-приличните кожени куфари от камарата и да подбират най-хубавите табакери от бъчвата. А след тях бързат да се вредят надзирателите, а накрая и етапните нагаждачи.
Ако във вагона има криминални (а тях не ги отделят, естествено, и в червените ешелони), те се разполагат на своите традиционни най-добри места върху горните нарове до прозореца. Това през лятото. Отгатнете сега — къде им е мястото през зимата? Ами че до печицата, то се знае, в тесен обръч около нея. Както си спомня бившия крадец Минаев, през лютите студове на 1949 г. през целия път от Воронеж до Котлас (това са няколко денонощия) отпускат на техния „конски“ вагон три кофи въглища! Криминалните не само се наместили около печката, не само отнели на фраерите всичките им топли дрехи, за да ги навлекат на себе си, но не пренебрегнали и партенките, които измъкнали от ботушите им, за да ги навият около апашките си крака. Умри ти днес, а аз утре! — Малко по-зле е с храната — криминалните получават цялата дажба на вагона отвън и подбират от нея най-доброто или което си харесат. Лошчилин си спомня трите денонощия на етапа Москва—Перебори през 1937 г. И защото са само три денонощия, вместо топла, им дават суха храна. Крадците прибират за себе си раздаваните бонбони вместо захар, а хляба и сельодката разрешават да се дели; значи не са били гладни. Когато се дава топла храна, а криминалните привършват последните си запаси, те започват да делят и чорбата (триседмичният етап Кишинев—Печора, 1945 г.). Въпреки това рецидивистите не се отказват по пътя и да извършват обир: виждат, че един естонец е със златни зъби — затискат го легнал и му ги избиват с ръжена за печката.
Червеният ешелон се отличава от директните влакове за далечно пътуване и по това, че пътуващият в него не знае дали изобщо ще слезе от него. Когато в Соликамск разтоварват ешелона от ленинградските затвори (1942 г.), целият насип се покрива с трупове, само малцина успяват да пристигнат живи. През зимите на 1944–1945 и 1945–1946 г. в селището Железнодорожни (Княж-Погост), както и във всички главни възли на Севера, от Ижма до Воркута, арестантските ешелони от освободените територии — ту прибалтийски, ту полски, ту немски, ту нашите от Европа — се движат без печки и пристигат с трупове в един или два заделени за целта вагони. Това ще рече, че по пътя са прибирали старателно труповете от вагоните с живите, за да ги пренесат в тези с мъртъвците. Невинаги е така. На гара Сухобезводна (Унжлаг) често чак когато отворят вагона при пристигането, разбират кой е жив и кой умрял: щом не излиза, значи е мъртъв.
Страшно и смъртоносно е пътуването през зимата, защото, зает изцяло със сигурността, конвоят не е в състояние да мъкне и въглища за двадесет и пет печки. Но и пътуването в жегата не е за предпочитане: от четирите малки прозорчета две са плътно заковани, покривът на вагона се напича; а вода трябва да се носи за хиляди хора и конвоят няма да се бъхта я, след като не може да напои дори и един вагон-зак. Затова арестантите смятат, че най-добри месеци за етапите са април и септември. Но и най-добрият сезон не е достатъчен, ако ешелонът пътува три месеца. (Ленинград—Владивосток, 1935 г.) А ако той е предвиден наистина за такова дълго пътуване, в него е замислено да има и политическо възпитание за бойците от конвоя, и духовно напътствие за осакатените души: при такъв ешелон в отделно купе пътува така нареченият кум — оперативен работник. Той предварително се е готвил за етапа още в затвора и хората са разпределени по вагоните не как да е, а по списъци с неговия параф. Тъкмо той утвърждава отговорника на всеки вагон, обучава и вкарва във всеки вагон по някой доносник."

- Александър Солженицин - ,,Архипелаг ГУЛАГ." 
image




Гласувай:
2



1. 1997 - Май още взривявате влакове
25.08.2020 17:21
Можете да се върнете и към проблемите с опричниците
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: modernotorobstvo
Категория: Политика
Прочетен: 674318
Постинги: 953
Коментари: 346
Гласове: 706
Календар
«  Декември, 2022  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031