Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.09.2020 15:16 - АЛЕКСАНДЪР СОЛЖЕНИЦИН: ,,НАШИТЕ ЛАГЕРИ СА ОТ ФАШИСТКИ ОБРАЗЕЦ, АКО НЕ И ПО-БИВАЩИ СИ ГИ В НЯКОИ ОТНОШЕНИЯ"
Автор: modernotorobstvo Категория: Политика   
Прочетен: 253 Коментари: 0 Гласове:
1



,,Но ето че в Спецлагерите се появиха нови похвати: да се стреля например направо в строя, както в случая с другаря на този узбек. Както в Озьорлаг(СССР) пред портала на 8 септември 1952 г. Или както от наблюдателните кули по зоната.
Значи така са ги подготвяли. Това е работа на заместник командирите по политическата част.
През май 1953 г. в Кенгир тези синковци с автомати откриват внезапен и с нищо непредизвикан огън по колоната затворници, които са пристигнали вече в лагера и очакват обичайния обиск на входа. Ранени са 16 души — но да са просто ранени! Стреляно е по тях с куршуми дум-дум, отдавна забранени от всички конвенции на капиталистите и социалистите. Куршумите излизат от телата като от кратери — разкъсват вътрешностите, раздробяват челюстите и крайниците.
Защо тъкмо с куршуми дум-дум е въоръжен конвоят на Спец-лагерите? Кой е въвел това? Никога няма да разберем.
Как се обиди обаче охраната, когато прочете в моята повест, че затворниците ги наричат „дирници“ и че ето на, сега това ще стане известно на целия свят. Не, затворниците трябвало да ги обичат и да ги наричат
ангели-закрилници!
А един от тези синковци, вярно, от най-добрите, не се е обидил, но иска да отстои истината — Владилен Задорний, роден 1933 г., служил във ВСО (Военизирана стрелкова охрана) на МВД в Нироблаг от осемнадесетата до двадесетгодишната си възраст. Написа ми няколко писма.
„Момчетата не постъпваха доброволно там, а бяха изпращани от военния комисариат. Той ги предаваше на МВД, където ги учеха да стрелят и да стоят на пост. Момчетата мръзнеха и нощем плачеха — за какво им са притрябвали тези Нироблагери и всичко там! Не трябва да обвиняваме момчетата — те бяха войници и служеха на Родината. И макар в тази нелепа и страшна служба не всичко да беше обяснимо (а нима е имало нещо обяснимо?… Или всичко, или нищо. — А.С), те бяха положили клетва, службата им не беше лека.“
Искрено ще се замислиш. Оградили тези хлапета с колове — военна клетва! Служба на Родината! Вие сте войници!
Слаб е бил значи общочовешкият им залог, а и просто не го е имало, след като не е устоял срещу клетвата и политбеседите. Едва ли от всички поколения и от всички народи може да се моделират такива момчета.
Дали това не е главният въпрос на XX век: допустимо ли е да изпълняваш заповеди, като предоставяш на други своята съвест? Може ли да нямаш свои представи за лошото и доброто и да ги черпиш от печатните инструкции и устни указания на началниците? Клетвата! Тези тържествени заклинания, произнасяни с треперещ глас и насочени по смисъл за защита на народа от злодеите, могат толкова лесно да бъдат използувани в служба на злодеите и против народа!
Да си спомним какво се кани да каже Василий Власов на своя палач още през 1937 г.: единствено ти! Единствено ти си виновен, че убиват хората! Единствено на теб ще легне отговорността за моята смърт, и живей с това! Ако нямаше палачи, нямаше да има и смъртни наказания.
Ако нямаше конвойни войски, нямаше да има и лагери. Естествено, съвременниците и историята няма да пренебрегнат йерархията в отговорността за вината. Естествено, за всички е ясно, че техните офицери са много по-виновни; техните оперпълномощници — още повече; съставящите инструкциите и заповедите — още повече; а даващите указанията за тяхното написване — най-много от всички.
Но все пак стрелят, охраняват и държат насочени автоматите си не те, а войничетата! И ритат с ботуши легналите на земята все пак същите тези войничета!
Владилен разяснява:
„Момчетата бяха най-различни. Имаше ограничени службаши, сляпо мразещи зековете. Впрочем най-ревностни бяха новобранците от националните малцинства — башкири, буряти, якути. Повечето бяха равнодушни. Носеха службата тихо и безропотно. Най-много обичаха календарчетата с откъсващите се страници и времето, когато идваше пощата. И накрая, имаше добри момчета, които съчувствуваха на зековете като на хора, попаднали в беда. Повечето от нас разбирахме, че службата ни е непопулярна сред народа. Когато се прибирахме в отпуска, не носехме униформите си.“
Но най-добре защищава Владилен своята мисъл чрез собствената си история. Макар че такива като него изобщо са единици.
Включват го в конвойните войски по недоглеждане от страна на ленивата спецчаст. Вторият му баща, старият профсъюзен работник Войнино, е арестуван през 1937 г., това е причина да изключат и майка му от партията. Баща му пък, комбриг от ВЧК, член на партията от 1917 година, побързва да се отрече от бившата си жена и заедно с това и от сина си (запазва по този начин партийната си принадлежност, но все пак се лишава от ромбовете на НКВД[3]). Майка му трябва да измива компрометираността си с донорска кръв по време на войната. (Нищо, кръвта й я ползуват и партийни, и безпартийни.) Момчето ненавижда от малко сините фуражки, а ето че на самия него надяват такава на главата. Твърде ярко се е врязала в детската му памет страшната нощ, когато хора със синя униформа, каквато носи и баща му, безцеремонно се ровят в детското му креватче.
Тук ще бъдат отнесени и най-ранните бунтове, като ретюнинския — през януари 1942 г. в командировката Ош-Курие недалеч от Уст-Уса. Разправят, че Ретюнин бил волнонаемен, едва ли не началникът на тази командировка. Той призовава тези по Петдесет и осми член, както и социално вредните (7–35), събира около двеста доброволци, разоръжават конвоя от битоваци самоохраняващи и с коне отиват в гората да партизанствуват. Пречукват ги постепенно. И до пролетта на 1945 г. още осъждаха по „ретюнинското дело“ и съвсем непричастни хора.
Навярно по същото време ще узнаем и ние, пардон, вече не ние — за легендарното въстание през 1948 г. на 501-ви строителен обект при построяването на железопътната линия Сивая Маска — Салехард. То е легендарно затова, че всички в лагерите шепнат за него, но никой нищо определено не знае. Легендарно е затова, че избухва не в Спецлагерите, където има обективна почва за такива настроения, а в ИТЛ, където хората са разединени от куки, тормозени от криминалните, където е оплювано дори правото им да бъдат политически и където дори наум не може да ти дойде, че е възможен бунт сред затворниците.
През 1949 г. в Берлаг, в лагфилиала Нижний Атурях, започват приблизително по същия начин: разоръжават конвоя; вземат 6-8 автомата; нападат лагера отвън, помитат охраната, прерязват телефонните кабели; отварят вратите на лагера. Този път в него има само хора с номера, тоест заклеймени, обречени, за които няма никаква надежда.
И какво?
Зековете не пожелават да излязат от лагера.
Тези, които започват всичко това и вече няма какво да губят, превръщат бунта в бягство: тръгват на малка групичка към Милга. На Елген-Тоскан пътят им е преграден от войска и танкети (операцията е командувана от генерал Семьонов).
Всички са избити до един.
Пита се в гатанката: кое е най-бързото нещо на света? Отговорът е: мисълта!
Така е и не е така. Мисълта може да бъде и бавна, ох, колко бавна може да бъде! Човекът, хората, обществото осъзнават затруднено и късно това, което е станало с тях. Своето истинско положение.
Като натиква осъдените по Петдесет и осми член в Специалните лагери, Сталин почти се забавлява със силата си. И без тази мярка те са охранявани абсолютно сигурно, но той решава да се престарае — нека да изглежда по страшно. А излиза точно наопаки.
Цялата система за потискане, разработена при него, се основава върху разединяването на недоволните; върху невъзможността да се видят помежду си, да се преброят колко са; върху това да се внуши на всички, и на самите недоволни, че няма никакви недоволни, че има само отделни озлобени и обречени единици с изчерпани души.
,,Тихичко и уютно посрещнахме на привичните си вагонки, в обичайните си бригади, бараки, секции и кътчета Новата 1952 година. А на 6 януари, в неделя, на Бъдни вечер, когато западните украинци се готвеха да отпразнуват, да варят жито, да постят до мръкване и след това да пеят коледарски песни — нас ни затвориха от сутринта след проверката и повече не ни пуснаха.
Никой не очакваше подобно нещо! Сервираха ни го тайно, лукаво! Видяхме през прозорците как подкарват към портала стотина затворници от съседната барака с вещите им.
Дали не в етап?…
Ето че идват и при нас. Надзиратели. Офицери със списъци. И започват да ни извикват поименно… Излизай с вещите си… и с матраците, както са, напълнени!
Ето каква била работата! Пресортиране! До отвора на китайската стена е поставена охрана. Утре той ще бъде зазидан. А нас ни извеждат навън през портала и ни подгонват със стотици — с торбите и матраците ни, като хора, претърпели пожар, през друг портал — в друга зона. Тамошните пък зекове ги прехвърлят в нашата.
Всеки се напряга да разбере: кого ли са взели? Кого са оставили? Как да се разбере смисълът на това разместване? И много бързо замисълът на стопаните ни се изяснява: в едната половина (2-ри лагпункт) са оставили само истинските украинци, около две хиляди души. В другата половина, където ни събраха и където ще бъде 1-вият лагпункт — около три хиляди души от всички останали нации: руснаци, естонци, литовци, латвийци, татари, кавказци, грузинци, арменци, евреи, поляци, молдованци, немци и всякакъв случаен народ, натирен тук от полетата на Европа и Азия. С една дума, „единна и неделима“. (Любопитно. Мисълта на МВД, която би трябвало да се озарява от социалистическото и извъннационалното учение, върви по същата, по старата пътечка: да се разделят нациите.)
Избягалите от лагера надзиратели и началникът на режима Мачеховски (него също го подгонват с нож, но той се качва на покрива на сайванта в стопанския двор и като търчи към ъгловата кула, крещи: „Не стреляй! Свои!“, след което се измъква през предзоновото пространство)
успяват да съобщят в дивизиона. А от дивизиона (как да научим сега имената на командирите му?!) нареждат по телефона на ъгловите кули да открият картечен огън по трите хиляди невъоръжени, нищо незнаещи за случилото се хора. (Нашата бригада беше например в столовата и цялата тази стрелба, в пълно недоумение, чухме оттам.)
По ирония на съдбата това стана по нов стил на 22-ри, а по стар — на 9-и януари, деня, който до описваните събития се отбелязваше в календара тържествено траурно като кървавата неделя. А при нас се получи кървав вторник, и къде по-просторно за палачите, отколкото в Петербург: не площад, а степ, и без свидетели, и без журналисти и чужденци.
В тъмнината напосоки започват да шарят от кулите с картечен огън по зоната. Вярно, стрелбата не трае дълго, повечето от куршумите вероятно прелитат над главите, но достатъчно от тях прелитат и по-ниско — а колко му трябва на човека? Куршумите бяха пробили леките стени на бараките и ранили, както това винаги става, не тези, които бяха щурмували затвора, а съвсем непричастните — но те трябваше сега да скриват раните си, да не отиват в лазарета, а да търпят като кучета: по раните им можеха да ги третират като участници в метежа — нали трябваше да издърпат тоз-онзи от едноликата маса! В барака № 9 бе убит на леглото си мирен старец, чиято десетгодишна присъда вече изтичаше: след един месец трябваше да го, освободят; синовете му служеха в същата армия,
която ни разстрелваше
от кулите.
Отдавна в бараката бяхме привършили и с последните трохички. Вече никой нищо не вареше, никой нищо не делеше. В общото мълчание и неподвижност се чуваха само гласовете на младите наблюдатели, прилепили чела до прозорците: те ни докладваха за всички придвижвания по зоната. Любувахме се на тази двадесетгодишна младеж, на светлия й в глада порив, на решимостта й да умре на прага на още незапочналия живот — но да не се предаде! Завиждахме й, защото истината бе навестила главите ни със закъснение, а гръбначните ни прешлени се бяха втвърдили в прегърбена дъга.
Мисля, че мога сега вече да назова Янек Барановски и Володя Трофимов.
И не щеш ли, привечер на третия ден, когато на изчистилото се от облаци небе се показа залязващото слънце, наблюдателите ни извикаха с парлива досада:
— Девета барака!… Девета се е предала!… Девета отива в столовата!
Всички наскачахме. Притичаха при нас и от стаите от другата страна. През решетките, от долните и горните нарове на вагонните, застанали на лакти и колене и през рамената един на друг, гледахме, замрели, това печално шествие.
Двеста и петдесет жалки фигурки — и бездруго черни, а срещу залязващото слънце изглеждащи още по-черни, пресичаха зоната в дълга покорна унижена върволица. Вървяха, проблясвайки през слънчевия диск, в разтегната, неуверено пристъпваща безкрайна верига, сякаш задните съжаляваха, че предните са тръгнали — и последвали ги с нежелание. Най-отслабналите ги водеха под ръка или за ръка и при тяхната неуверена походка се създаваше впечатлението, че неколцина зрящи водят множество слепци. Мнозина носеха канчетата си — и тези жалки лагерни съдини, носени с представата за вечеря, твърде обилна, за да бъде погълната от свитите им стомаси, тези понесени отпреде им съдини като за подаяние бяха особено обидни, особено робски и особено трогателни.
Почувствувах, че плача. Крадешком погледнах, докато изсушавах сълзите си, и видях същото и при другите.
Думата на 9-а барака беше решаващата. При тях вече четвърто денонощие, от вторник вечер, лежаха убити.
Те отиваха в столовата и излизаше някак, че заради хляба и кашата са решили да простят на убийците.
Деветата барака беше гладната барака. Там бяха събрани все бригади от общи работници, рядко някой там да получи колет. Там бяха най-многото мръшляци. Може би се бяха предали, за да се избавят от нови трупове?…
Отдръпнахме се мълчаливо от прозорците. И тогава разбрах какво значи полска гордост и откъде идваше себеотрицанието в техните въстания. Същият онзи инженер Юрий Венгерски, поляк, беше сега в нашата бригада. Той излежаваше последната си десета година. Дори когато беше технически ръководител, никой не бе чул от него да повиши тон. Винаги си оставаше тих, учтив и мек.
А сега лицето му се изкриви. Извърна с гняв, презрение и мъка глава от това шествие за милостиня, изправи се и със зъл звънлив глас извика:
— Бригадир! Не ме будете за вечеря! Няма да дойда!
Качи се горе на вагонката си, обърна се към стената и — не стана! Той не получаваше колети, беше самотник, винаги недохранен — и не стана. Видението на димящата каша не можеше да заслони за него безтелесната Свобода!
Ако можехме да бъдем всички толкова горди и твърди — кой тиранин би могъл да се задържи?
И аз не им говоря, че нашите лагери са от фашистки образец, ако не и по-биващи си ги в някои отношения. Ограничавам се с това, че размахвам огнеопасната течност под носовете им. Разбрах, че тук се намира началникът на конвойните войски — и ето че започвам да оплаквам недостойното поведение на конвоите, загубили облика си на съветски воини, помагащи да се разхищава производството, на всичко отгоре грубияни, на всичко отгоре убийци. След това обрисувам надзорсъстава на лагера като шайка изнудвачи, които заставят зековете да завличат за тях материали от строителните обекти (това е точно така, само че се започва от офицерите, седящи тук). И помислете за възпитателното действие, което оказва този факт върху затворниците, желаещи да се поправят.
На мен самия не ми харесва моята реч, цялата полза от нея е само в спечелването на темпа.
В завоюваната тишина се надига бригадирът Т. и бавно, почти мъчително от силното вълнение или така от рождение, започва да говори:— Преди бях съгласен… когато другите затворници казваха… че живеем като кучета…
Кентавърът от президиума застава нащрек. Т. мачка ушанката си в ръце, стриган каторжник, некрасив, с ожесточено, изкривено лице от това, че трудно намира точните думи…
— … Но сега виждам, че съм бил неправ.
Лицето на кентавъра се прояснява.
— Живеем къде по зле от кучетата! — със сила и бързо обръща нещата Т. и всички бригадири остават напрегнати. — Кучето носи един номер на нашийника си, а ние четири. Кучето го хранят с месо, а нас с рибени кости. Кучето не го затварят в карцер! Кучето не го стрелят от кулите! На кучетата не им лепват по двадесет и пет!
Оттук нататък могат вече и да го прекъсват — той каза главното.
Става Черногоров, представя се като бивш герой на Съветския съюз, става още един бригадир, говорят смело, разгорещено. В президиума настойчиво и подчертано повтарят за записващите имената им.
Може това да ни коства главите, момчета… А може и от тези удари с глава да срутим проклетата стена.
Конвоят ме отвежда в болницата в украинския лагпункт. Аз съм първият, когото водят там след гладната стачка, първият вестител. Хирургът Янченко, който трябва да ме оперира, ме вика на преглед, но както въпросите му, така и отговорите ми са далеч от тумора ми и аз се радвам, че толкова надежден ще бъде лекарят ми. А той все ме разпитва и разпитва. Лицето му потъмнява от общото наше страдание.
О, как едно и също нещо, но в различни условия на живота се възприема от нас в различен мащаб! Този тумор, по всяка вероятност рак — какъв удар щеше да бъде в живота ми на свобода, колко преживявания щеше да ми коства, колко сълзи на близките. А тук, където главите толкова леко отлитат от туловищата, същият този тумор е само повод да полежиш и аз почти не мисля за него.
Лежа в болницата сред ранените и осакатените през оная кървава нощ. Има избити от надзирателите и превърнати в кървава маса — те няма на какво да лежат, целите са одрани. Особено зверски е биел един едър надзирател — с желязна тръба. (Ех, памет, памет! Не мога сега да си спомня името му.) Някой вече бе умрял от раните, нанесени от него.
А новините следват една след друга: в „руския“ лагпункт започва разправа. Арестуват четиридесет души. За да предотвратят нов бунт, процедират така: до последния ден всичко си протича както дотогава добродушно, нека си мислят, че началството разследва кой там от техните е виновен. И само в набелязания ден, когато бригадите минават вече през портала, те забелязват, че ги приема удвоен и утроен конвой. Замислено е така да се заловят жертвите, че нито да си помогнем един друг, нито да ни помогнат стените на бараките или строителният обект. Извеждат ги от лагера, повеждат колоните по степта, но преди още да стигнат до целта, началниците на конвоя подават команда: „Стой! За стрелба! Вади патроните! Затворниците — седни! Броя до три и откривам огън — седни! Всички до един — седни!"

- Александър Солженицин - ,,Архипелаг ГУЛАГ."
image 



Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: modernotorobstvo
Категория: Политика
Прочетен: 674197
Постинги: 953
Коментари: 346
Гласове: 706
Календар
«  Декември, 2022  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031