Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.09 11:18 - ДОНСКИТЕ КАЗАЦИ ПОСРЕЩАТ НЕМЦИТЕ ПРЕЗ ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА С ХЛЯБ И СОЛ
Автор: modernotorobstvo Категория: Политика   
Прочетен: 262 Коментари: 2 Гласове:
2



Ето и настроението през онова време: на 22 август 1941 г. командирът на 436 стрелкови полк майор Кононов открито обявява пред своя полк, че преминава към немците, за да се присъедини към Освободителната армия за свалянето на Сталин, и кани със себе си желаещите. Той не само не среща съпротива, но целият полк тръгва с него! И само три седмици по-късно Кононов създава оттатък доброволчески казашки полк (сам той е донски казак). Когато пристига в лагера за военнопленници край Могильов, за да вербува желаещи, от 5000 тамошни пленници 4000 изразяват незабавно желание да минат към него, но той не може да ги вземе. В лагера край Тилзит през същата година половината от съветските военнопленници 12 хиляди души — подписват заявление, че е дошло време да превърнат войната в гражданска.
Не сме забравили и всенародното движение на Локот Брянски: създаването на автономно руско самоуправление още преди идването на немците и независимо от тях, простиращо се върху една устойчива процъфтяваща област от 8 района с повече от един милион жители. Исканията на локотяни са съвсем ясни: руско национално правителство, руско самоуправление във всички заети области, декларация за независимостта на Русия в границите на 1938 г. и създаване на освободителна армия под руско командуване.
Донските казаци също посрещат немците с хляб и сол. Те не забравят как комунистите са изпоклали мъжкото им население от 16 до 65-годишна възраст.
През август 1941 г. край Луга ленинградският студент медик Мартиновски създава партизански отряд предимно от съветски студенти: за да се освободят от комунизма. През септември 1941 г. край Порхов формира такъв противокомунистически отряд от ленинградски (василеостровски) студенти и войници, попаднали в обкръжение, и лейтенант Рутченко, неотдавнашен ленинградски аспирант. Но немците изтеглят този отряд да обслужва войсковите им части.
Пред населението на СССР до 1941 г. се чертае следната картина: идването на чуждата армия означава свалянето на комунистическия режим и никакъв друг смисъл не може да има за нас при подобна ситуация. И всички очакват политическа програма, освобождаваща ги от болшевизма.
Нима — през непроходимостта на съветската пропаганда и през плътността на хитлеристката армия — е лесно да повярваме у нас, че западните съюзници влизат в тази война не за свободата изобщо, а само за своята западноевропейска свобода, само против националсоциализма, да използуват колкото се може повече съветската армия и с това да се свърши? Нима не беше по-естествено да вярваме, че нашите съюзници са верни на самия принцип на свободата — и няма да ни зарежат под още по-лоша тирания?… Вярно, че тъкмо тези съюзници, за които умирахме и през Първата световна война, и тогава изоставиха разгромената ни армия и побързаха да се затворят в своето благополучие. Но опитът е твърде жесток, за да бъде
усвоен от сърцето.
И през 1943 г. — дълги обози след отстъпващата немска армия, десетки хиляди бежанци от съветските области на дълги върволици — само и само да не останат под комунистическа власт.
Осмелявам се от себе си да кажа: колко би струвал нашият народ, ако се състоеше само от безнадеждни подлизурковци, ако в тази война бе пропуснал възможността поне веднъж да замахне и напсува родния Баща. При немците е разкрит генералски заговор — а у нас? Нашите висши генерали са (и си остават и до днес) нищожни, развратени от партийната идеология и користолюбие, лишени от национален дух, какъвто го имат в другите страни. И единствено войнишко-селяшко-казашките низини не се поколебават да се надигнат. Това са изцяло низини, там няма почти никакво участие на бившето дворянство от емиграцията или на бившите богати слоеве, на интелигенцията. И ако бе дадено на това движение свободен размах, какъвто се наблюдава през първите седмици на войната, то би се превърнало в някоя нова пугачовщина: по широтата и равнището на обхванатите слоеве, по подкрепата от страна на населението, по казашкото участие, по своя дух — да им се види краят на велможните злодеи, по стихийността на напора при очевидната слабост на ръководството. Във всеки случай това движение е къде по-народно, по-простонародно в сравнение с интелигентското „освободително движение“ от края на XIX век до февруари 1917 г., включително с неговите мнимо-народни цели и февруарско-октомврийските му плодове. Но не му е съдено да се разгърне, а загива с позорното клеймо: измяна на нашата свещена Родина!
Загубили сме вкус към социалните обяснения на събитията, у нас те не са нищо повече от лицемерие — когато както ни отърва. А приятелският сталински пакт с Рибентроп и Хитлер? А Молотовото и Ворошиловото фукане преди войната? И след това — оглушителната некадърност, неготовност, неумение (и страхливото бягство на правителството от Москва), и по половинмилионни армии, оставяни в котлите. Това не е ли измяна на Родината! Не е ли с по-големи последици? Защо толкова много си пазим тези изменници в жилищата им на улица Грановски?
Особено ми допадат естонците и литовците. Макар да съм вътре като тях, но така се срамувам пред тези хора, сякаш аз съм ги затворил. Нравствено запазени, трудолюбиви, държащи на думата си, кротки — за какво и те трябва да бъдат смлени от същите проклети витла? Никому не са пречили, живеели са тихо, уредено и по-нравствено от нас — и ето, сега са виновни, задето живеят редом с нас и ни преграждат морето.
„Срамно е да си руснак!“ — възкликва Херцен, когато смазваме Полша. Двойно по-срамно е да си съветски пред тези хрисими беззащитни народи.
Към латвийците отношението ми е по-сложно. Тук има пръст съдбата. Каквото са си посели…
А украинците? Отдавна не казваме „украински националисти“, а само „бандеровци“ и тази дума е станала у нас толкова ругателна, че никой и не мисли да вникне по същество. (Казваме още „бандити“ по възприетото от нас правило, че всички по света, които убиват за нас, са „партизани“, а всички, които убиват нас, са „бандити“, като се почне още от тамбовските селяни през 1921 г.)
А същността е, че макар някога, в Киевския период, да сме били един народ, оттогава той се е разпокъсал, с векове нашият живот се е развивал различно, нашите привички, нашите езици са се раздалечавали. Тъй нареченото „повторно присъединяване“ бе много трудно, макар може би и да е нечий искрен опит да се върнем към предишното братство. Но зле сме пропилели оттогава цели три века. Не е имало в Русия такива дейци, които да се замислят как да свържем кръвно украинци с руснаци, как да загладим белега от раната помежду тях. (А без този белег не биха започнали да се образуват през пролетта на 1917 г. украинските комитети и по-късно Радата. Впрочем през Февруарската революция те настояват само за федерация, никой не е и мислел да се отцепва, жестокият разкол настъпва през комунистическите години.).
В „Правда“ от 7 юни 1917 г. Ленин пише, че болшевиките смятат Украйна за „заграбена от руските царе и капиталисти“. Пише го, когато вече съществува Централната Рада. А на 2 ноември 1917 г. е приета „Декларация за правата на народите в Русия“ — нали не е било казано на шега? Нали не с цел заблуда е заявено, че народите на Русия имат право на самоопределение — включително до отделяне? Половин година по-късно съветското правителство моли кайзерова Германия да съдействува на Съветска Русия в сключването на мир и в определянето на точните й граници с Украйна — и на 14 юни 1918 г. Ленин подписва мир с хетман Скоропадски. Така потвърждава, че напълно се е примирил с отделянето на Украйна от Русия — дори и Украйна да остане при това монархическа!
Но странно. С падането на Германия пред Антантата (което не би трябвало да се отрази върху принципите на нашето отношение към Украйна!) пада и хетманът, а силиците на болшевиките се оказват повечко, отколкото на Петлюра — и болшевиките тутакси прегазват признатата от самите тях граница и натрапват на еднокръвните си братя своята власт. Наистина още 15-20 години след това усилено и дори подчертано тенденциозно се кокетира с украинската мова[3] и се внушава на братята украинци, че те са напълно независими и могат да се отделят от нас когато си поискат. Но едва пожелали да го направят в края на войната, и веднага ги обявяват за „бандеровци“, започват да ги прибират, изтезават, осъждат на смърт и пращат в лагери. (А „бандеровци“, както и „петлюровци“, са все същите украинци, които не искат чужда власт. След като разбират, че Хитлер не им носи обещаната свобода, те воюват и срещу Хитлер през цялата война, но ние премълчаваме това, защото ни е толкова неизгодно, колкото и Варшавското въстание през 1944 г.).
Защо тъй много ни дразни украинският национализъм, желанието на нашите братя да говорят и да отглеждат децата си, и да си пишат на собствената мова? Дори Михаил Булгаков (в „Бялата гвардия“, се поддава на това фалшиво чувство. След като не съумяваме да се слеем докрай, след като се различаваме вече по нещо (достатъчно е, че те, по-малобройните, го чувствуват така) — много жалко! Но щом е така, щом е пропиляно времето, и най-вече през 30-те и 40-те години, при това изострено не толкова при царя, колкото при комунистите! — защо толкова ни дразни тяхното желание да се отделят? Вероятно ни е жал за одеските плажове? Или за черкаските плодове?
Мъчително ми е да пиша на тази тема: украинското и руското се съединяват у мен и в кръвта, и в сърцето, и в мислите. Но в приятелското си общуване с украинци в лагерите ми се откри колко им е наболяло. Нашето поколение не може да не плати за грешките на предишните.
Да се тропне с крак и да се кресне: „Това е мое!“ — е най-простият начин. Неизмеримо по-трудно е да се произнесе: „Който иска да живее — нека живее!“ Колкото и удивително да е, но не се сбъдват предсказанията на Прогресивното Учение, че национализмът ще отмре. Във века на атома и кибернетиката той, кой знае защо, разцъфтява. И ще дойде време, когато, дали е по вкуса ни, или не, ще трябва да плащаме по всички полици за самоопределението, за независимостта — да плащаме сами, а не да чакаме, че ще ни горят на клади, ще ни давят в реките и ще ни обезглавяват. Дали сме велика нация, ще го докажем не с огромността на територията, не с броя на подопечните ни народи, а с величието на постъпките си. И с дълбочината на разораното от онова, което ще ни остане след отделянето на земите, които не ще пожелаят да живеят с нас.
На това разчиташе и Петя П-в. Той беше в нашата килия последният жив човек от Европа. Веднага след войната всички килии бяха претъпкани с руснаци, завърнали се от Европа. Но които тогава пристигнаха, отдавна са по лагерите или вече в земята, останалите твърдо не се връщат — а този тогава откъде идва? Той се връща доброволно в родината през ноември 1949 г., когато нормалните хора повече не си идват.
Войната го заварва ученик в занаятчийско училище близо до Харков, където е бил мобилизиран принудително. Също така принудително немците ги откарват, още момчета, в Германия. Там той е „остовец“ до края на войната, там формира и психологията си: гледай да живееш леко, а не да работиш, както те принуждават още от малък. На Запад, възползувай от европейската доверчивост и безпрепятственото прехвърляне на границите, П-в краде френски коли и ги продава в Италия с голяма отстъпка, по същия начин пък италианските коли — във Франция. Във Франция обаче го проследяват и арестуват. Тогава той пише до съветското посолство, че желае да се завърне в скъпото отечество. П-в разсъждава така: във френските затвори ще трябва да лежи до последния ден, а могат да му дадат десет години. В Съветския съюз за родоотстъпничество ще получи двадесет и пет, но вече се чувствуват във въздуха първите признаци за трета световна война; Съюзът при това положение не ще просъществува и три години, по-изгодно ще е да бъде вкаран в съветски затвор. Приятелите от посолството довтасват незабавно и сграбчват Петя П-в в прегръдките си. Френските власти на драго сърце се отървават от крадеца. В посолството се събират тридесетина такива или горе-долу такива. Откарват ги комфортно с параход до Мурманск, пускат ги да се поразходят из града и в течение на едно денонощие ги прибират един по един.
В килията Петя ни заместваше западните вестници (той подробно ни разказваше за процеса срещу Кравченко), театъра (издуваше бузи и устни и изпълняваше сполучливо западната музика) и киното (разказваше и предаваше с жестове западните филми).
Омският затвор, в който е бил и Достоевски, не е някакъв на бърза ръка скован ГУЛАГовски етапен затвор. Това е екатерининска зловеща тъмница, особено нейните подземия. Надали може да се измислят по-сполучливи филмови декори от килиите на тукашното подземие. Квадратно прозорче на върха на този наклонен кладенец, който в горната си част излиза на повърхността на земята. Надолу по триметровата дълбочина на този отвор се вижда как изглеждат стените му. В килията няма дори таван, а надвиснали съединяващи се сводове. Едната стена е мокра: от почвата избива вода и подгизва пода. Сутрин и вечер е тъмно и в най-яркия ден цари полумрак. Плъхове няма, но мирише, като че ли има. И макар сводовете да надвисват толкова ниско, че на места се достигат с ръка, тъмничарите са успели и тук да построят двуетажни нарове, долните са съвсем ниско над пода, почти до глезена.
Тази тъмница сигурно би трябвало да потисне смутните бунтарски предчувствия, които избуяха в нас в недисциплинирания Куйбишевски етапен затвор. Но не бяха познали! Вечер при светлината на петнадесетватовата крушка, по-слаба и от свещ, плешивият дълголик старец Дроздов, ктитор на одеския катедрален храм, застава в дъното на прозоречния кладенец и с немощен глас, но с чувство за загасващ живот пее старата революционна песен:
Подобно измяна и съвест немита
е чер този нощен простор.
По-черно от него, расте сред мъглите
видение страшно — затвор.
Той пее само за нас, но тук дори да си дереш гърлото, няма да те чуят.
Не по-безинтересен от роман е животът на самия Спаски. Още като младеж участвува в Ледения поход. Воюва през цялата Гражданска война. Емигрира в Италия. Завършва руска балетна школа в чужбина, струва ми се, при Карсавина, а при някаква руска графиня учи изящно дърводелско майсторство (удиви ни после в лагера, като си направи миниатюрен инструмент и изработи на началството такава фина лека мебел, с плавни криви линии, че ние зинахме; вярно, само масичката я прави цял месец). Гастролира с балета из Европа. Оператор е на италианската кинохроника по време на Испанската война. Като майор от италианската армия под леко промененото име Джовани Паски командува батальон — и през лятото на 1942 г. отново се появява на Дон. Тук скоро батальонът му попада в обкръжение, макар Съветите предимно още да отстъпват. Спаски би останал да се бие до смърт, но италианските момченца в батальона започват да плачат — те искат да живеят! Майор Паски се поколебава и вдига бял флаг. Би могъл и сам да сложи край на живота си, но го изгаря желание да види съветските хора. Би преминал през обикновения плен и след четири години отново да е в Италия, обаче руската му душа не се стърпява — той заговорва на родния език с пленилите го офицери. Фатална грешка. Ако за нещастие си се родил руснак, крий го като венерическа болест, иначе ти се пише лошо! Отначало го държат една година на Лубянка. След това три години — в интернационален лагер в Харков (испанци, италианци, японци — имаше и такъв). И когато вече излежава четирите години — без дори да му ги зачетат, му лепват цели двадесет и пет. Къде ти сега двадесет и пет! — в каторжния лагер щеше да свърши бързо.
На първите провинили се още веднага радостните надзиратели демонстрират новото си оръжие: белезници, никога неприлагани в ИТЛ — бляскави, никелирани белезници, чието масово производство започва в Съветския съюз за тридесетгодишнината от Октомврийската революция (все в някой завод са ги фабрикували работници с прошарени мустаци, образцовите пролетарии на нашата литература — все пак не са ги правили самите Сталин и Берия я?). Особеното на тези белезници е, че могат да се пристягат максимално плътно: те са снабдени с метална пластинка със зъбци и след като бъдат сложени на ръцете, конвоят ги затяга на коляно, като вкарва колкото се може повече зъбци в ключалката, за да боли. По такъв начин белезниците от ограничително средство, сковаващо действията на затворника, се превръщат в оръдие за мъчение: те стискат китките с постоянна остра болка и ги държат така с часове, при това винаги върху извитите зад гърба ръце. Изработи се и специален начин за притискане на четирите пръста от белезниците и това причиняваше остра болка в ставите.
В Берлаг белезниците се прилагаха най-ревностно: за всяка дреболия, за несваляне на шапката пред надзирателя. Слагат ти белезниците (ръцете отзад) и те поставят до портала. Ръцете ти отичат, изтръпват и възрастни мъже стигат дотам да плачат: „Гражданино началник, няма повече! Свалете ми белезниците!“ (Изобщо в Берлаг съществуват славни порядки — по команда става не само отиването в столовата, но и сядането на масата, лъжицата в чорбата, ставането от масата и излизането от столовата.)
Колко е било на някой да драсне с писалката: „Да се създадат Спецлагери. Да се доложи проект за режима до еди коя си дата.“ А тружениците тъмничнолози (и душеведи, и познавачи на лагерния живот) трябва едно по едно, по точки да премислят: какво още може да се постегне по-яко? С какво още да се донатовари затворникът? С какво още да се обремени и без това несладкият живот на туземеца зек? При преминаване от ИТЛ в Спецлагера тези животни трябва веднага да почувствуват много по-голямата строгост и тежест — да, но някой преди това трябва да изобрети всичко по точки."

- Александър Солженицин - ,,Архипелаг ГУЛАГ." 
image



Гласувай:
2
0



1. elizabethborislavova - отвратена съм от тази омраза към собствения му народ и се чудя защо не е емигрирал
14.09 12:07
В борбата между Хитлер - звяра, сатана и славянството, славянството е на страната на доброто.
цитирай
2. vmir - Солженицин е всеизвестен с крайния си руски национализъм
14.09 16:54
и като ерудиран човек е надскочил пропагандната лъжа, че любовта и истината са несъвместими, а смесването им е равносилно на омраза. Държава без критика деградира, а критиката руши държавите, които нехаят за народа си.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: modernotorobstvo
Категория: Политика
Прочетен: 275723
Постинги: 532
Коментари: 188
Гласове: 436
Архив
Календар
«  Октомври, 2020  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031