(Необикновената история около една снимка на цар Борис на раменете на народа)   "В тежка размисъл (след научаването на вестта за смъртта на Царя на 28.08.1943г.) си спомних за моята първа среща с Цар Борис. Тя беше през лятото на 1935г. В град Казънлък се състоя национален събор на младежките туристически дружества от цялата страна. Те бяха обединени в Юношеския туристически съюз или Ю. Т. С.   Целият площад на гр. Казънлък, западно от Царската чешма, беше изпълнен с народ. Огромното мнозинство бяха младежи, облечени в туристическа униформа. Тя се състоеше от зелена риза, зелени къси панталони, широк колан с тока, която имаше за емблема - еделвайс. На гърбовете си носеха доста големи раници, скатани палатки и завивки. Бяха обути с туристически обуща и чорапи доста плътни за лятно време. На ризите бяха накичени с трикольорни лентички. Всички бяха извървели дълги маршрути, за да пристигнат на определеното време в гр. Казънлък.    В средата на огромното мнозинство се издигаше невисок подиум. Около него бяха построени отделните дружества. На широките зелени ленти, изпънати пред групите се четяха имената на туристическите дружества и кой град представляват. Спомням си имената на Габрово, Търново, Севлиево, Троян, Тетевен, Карлово, Калофер, Пловдив, Враца и Стара Загора, но имаше и от други градове.    Подиумът беше постлан със зелен цвят. От различни градове се качваха оратори и произнасяха приветствия. Описваха дивните, природни красоти край своите родни места.    Изведнъж множеството се раздвижи. Към средата на площада, съвсем бавно, се движеше черна, открита лимузина с трима души в нея.    Спря близо до подиума. Весел глъч - Царят, Царят и мощно "ура" процепи въздуха над площада.    От колата слезе Цар Борис във военна генералска униформа. За охрана - само един единствен цивилен полицейски агент. Той беше на средна възраст, добре сложен, облечен в карирана риза, голф с половинки туристически обуща с големи езици, а на колана, в открит кобур, един среден пистолет. Шофьорът остана в колата.   На площада действително имаше пет-шест стражаря, но те така се стъписаха, че не знаеха какво да правят.   Цар Борис, усмихнат, се ръкува с множество граждани. Охраната стоеше назад, като обикновен наблюдател, вероятно така беше инструктирана.   Ние се спуснахме, вдигнахме Цар Борис на ръце във въздуха и започнахме да обикаляме с него около подиума, а мощното "ура" не стихваше.   И толкова се екзалтирахме, че по едно време спряхме, забравихме, че носим нашия любим Цар, и както на "св. св. Кирил и Методий" вдигаме и подхвърляме във въздуха нашите мили учители, така направихме и с него.   Почувствувал нашата младежка, топла, искрена обич и привързаност към него, с лявата си ръка държеше ръкавиците и сабята си, а с дясната ни поздравяваше.   И ни каза:   - Благодаря, господа! Благодаря, господа! Достатъчно, достатъчно!   И ние се опомнихме. Спряхме и внимателно го поставихме на земята. Той се качи на подиума и произнесе кратко приветствие.   Запомнил съм част от словото му:   - Много земи съм обиколил, много страни съм обходил, но красотите на нашето Отечество - България, най ми харесват, най ми са мили.   Благодари за поканата, която е била предварително изпратена в канцеларията на Двореца и на всички ни пожела здраве и работа за доброто на България.   Изпратихме го с обич, възторг и нашето мощно българско "ура".   Дойде от посока Стара Загора и замина на Запад към гр. Карлово. Нямаше конвои, нямаше кордони, нямаше охранители и сегашните бодигардове. Никого не беше предупредил за охранителни мерки. Обичаше да пътува инкогнито и да общува с народа си.   Околийският полицейски началник дойде запъхтян, но Цар Борис вече си беше заминал.   Колко смешни изглеждаха в очите ни "червените велможи". На всяка крачка се движеха с глутница от телохранители. За съжаление и днес, повечето наши държавници, не смеят да се приближат до народа. По-голяма закрила, по-голяма охрана от всенародната обич няма. Цар Борис на тази народна любов    се осланяше, на нея разчиташе."   Желязко Стойчев, "Аз бях осъден на смърт от "Народния съд, по воля Божия останах жив (Из спомените на един български офицер)", Стара Загора, 1994, с. 196-198.