,,Пророците" играят на Борсата?
Малко преди злощастните събития на борсата се правят някои съмнителни спекулативни операции. Тайнствени играчи залагат на рязкото падане на котировките на Юнайтед Еърлайнс и на Американ Еърлайнс - компании, чиито
самолети по някаква случайност са използвани в атентатите. Изкупени са хиляди акции. След като се разчува, никой не се появява, за да получи приходите, възлизащи на
милиони. По статистически съображения с деликатен характер борсовите оператори веднага изключват хипотезата за евентуално съвпадение на събитията. Броят на
закупените акции надхвърля 600 на сто от обичайния обем
на обмяна! И въпреки че и ЦРУ, и фБР им ат задачата да
контролират непрекъснато този род операции, именно за
да п редотвратят случаите на търговия с вътрешна информация, накрая пак са изненадани.
Уолстрийт отваря отново след два дни
След разрушаването на Кулите близнаци Американската агенция за обществено здраве обявява, че въздухът в района на Манхатън е опасен за дишане заради огромните
количества токсичен прах, разпръснат в околната среда.
Експертите, назначени по случая, предупреждават, че е
нужно доста време, преди да отворят офисите, опасно замърсени с азбест. Въпреки това, фБР налага свое виждане
и само след два дни ж и вотъ т се връща към нормалното си
функциониране.
За няколко години много хора умират от рак, а хиляди
заболяват от различни болести заради ежедневното поглъщане на отровния прах. Тръгват обвинения срещу администрацията и се открива процес срещу отговорните, които са разрешили да се възобнови работния процес във все
още замърсените сгради. В крайна см етка американското
правителство е осъдено да изплаща десетки хиляди искове
за обезщетение поради нанесени физически увреждания.
О става обаче да изясним защо фБР поиска да бъде от ­
ворен районът след толкова кратко време. Като се знае, че
Кулите близнаци са разположени близо до офисите на Уолстрийт, отговорът на подобен въпрос се оказва логичен и
елементарен. Може да се предполага, че ФБР получава разпореждания от високо, за да позволи незабавното отваряне
на борсата - игралната маса на силните на деня. Що се от ­
нася до почти съзнателното отравяне на хората, които са
заставени да се върнат на работа във все още замърсената
територия, не може да има съмнения за самоличността на
поръчителите, отговорни за подобно разпореждане. И за да
разсеем напълно съмненията, припомняме отново древния
латински постулат Cui prodest (Кому е изгодно).
Саботажът на американската въздушна отбрана
Според администрацията на Буш американските въздушни сили си дават см етка за опасността, когато вече е твърде късно. Като се има предвид фактът, че американската военна отбрана е най-сигурната и ефективната в
света, едва ли някой самолет може да порази негови обекти
без съучастието на тайните служби. Съгласно процедурите за прихващане на Северноамериканското военновъздушно космическо командване (NORAD), които и днес са в сила, в момента, когато контролните кули засекат самолет,
който е променил курса си и не отговаря на съобщенията,
изтребителите-прихващачи незабавно трябва да излетят,
застигайки нарушителя. Веднъж стигнали до целта, трябва да проверят причините за промяната на курса (метеорологични условия, технически проблеми, неразположение
на някой от екипажа, отклоняване и т . н.) и да окажат съдействие според случая. Макар и в базата Андрюс - на няколко километра от
Пентагона, да са разположени няколко ескадрили с изстребители-прихващачи F-16, готови да стигнат за не повече
о т 20 минути до отклонилия се самолет, на националното
командване са му били необходими цели 75 минути, преди
да издаде заповед за излитане. Необяснимо е защо повече
от час и петнайсет минути след обявената тревога бойните машини не помръдват от местата си. Подобна заповед
може да се даде единствено от високите ръководни кръгове. Още по-странно е обстоятелството, че офицерите, отговорни за невероятното закъснение, са наградени с повишение в чин вместо да бъдат разследвани.
Доналд Рьмсфелд оглавява процедурите за прихващане
През месеците, предшестващи атентатите , откриваме и промяна в установените правила за действие в американското въздушно пространство. Документът е с дата 1 юни 2001 г. и е адресиран до началника на въоръжените сили.
В т . 2 на практика се изтрива предшестваща заповед, която датира о т 1997 г. В т . 4 се пояснява, че Гражданската авиация поема пълната отговорност (преди това споделяна с NORAD) за намесата на силите на реда в случаите на от ­
клонили се от курса си самолети, като координационен център за подобни операции става Централният военен щаб, на
пряко подчинение на Министерството на отбраната.
С други думи, точно 3 месеца преди атаки те контролът на въздушния трафик минава на пряко подчинение на Доналд Ръмсфелд, министър на отбраната, който може да
предприема действия и да взима решения за инциденти на
национална територия.
Невероятните въздушни пирати
Само по една точка от официалната версия мнението
на най-опитните граждански и военни пилоти съвпада. И
това е, че е невъзможно въздушните маневри, извършени
по време на атаката над Кулите близнаци, да са дело на начинаещи. Същ ествуват само две възможности, за да се
обясни по логичен начин случилото се: или самолетите са
направлявани към целта от джипи ес сигнал, или на борда
им е имало изключително опитни пилоти. И ако първата
хипотеза е недоказуема, втората със сигурност трябва да
бъде изключена. Защото според американските инструктори, обучавали предполагаемите арабски атентатори, нито един не е бил способен да пилотира дори прилично добре самолет.
Ако преди инцидентите американските служби изглеждат объркани и блуждаещи напред-назад, то непосредствено
след това стават невероятно активни. Само след 24 часа
фБР вече има в ръцете си списък с 19-те арабски терористи,
където фигурира и името на извършителя Осама Бин Даден
с прословутата си организация Ал Кайда. Обаче любопитната подробност, че 7 о т предполагаемите въздушни пирати
са живи и здрави, не се разгласява. П равителството така и
не прави запитване до ръководните кръгове на фБР, за да поиска обяснение за подобно противоречие във фактите. Като
че ли става дума за нещо незначително. Изчезналите черни кутии Всеки граждански самолет е длъжен да има на борда си
две черни кутии, които, както е известно, се изработват о т възможно най-устойчивия материал. Подобни устройства вече са доказали издръжливостта си дори при трагични разбивания в планини. В случая би трябвало да остан ат
8. Но са откри ти само тези о т полет UA-93 и полет,
от които, между другото, са взети данни, противоречащи на официалната възстановка на събитията. Обратно
на твърдението, че черните кутии о т взривилите се в Кулите близнаци самолети са напълно унищожени, фБР заявява, че е открил непокътнат сред развалините паспорта на
един от атентаторите. Сякаш хартиеният документ,
паднал от джоба на собственика, е оцелял при 800-те градуса, които се развиват при експлозията на самолетното гориво, за да се приземи после нежно сред руините, където по някакво чудо е открит...

Свидетелствата на героя на Кулите близнаци

Реч на Алекс Джонс пред Обществото на американските учени на симпозиум в Лос Анжелис, 25 юни 2006 г.:
- Днес има много герои, превърнали се в ярък пример за
оказана съпротива срещу безправието и търсещи истината въпреки противодействието... Вчера споменах името
Уилям Родригес, който е бил портиер в Световния търгов-
ски център... Той е държал главния ключ, а през това време
сградите са обхванати в пламъци. Остава с пожарникарите и ги води до горе, а после придружава лично стотици
хора навън, като буквално избутва 50 човека през вратата... после се връща в сградата, която рухва върху него, и
той е последният, като оставим настрана и притеклите
се на помощ, когото измъкват от руините. Но с това не
свършва проявената о т него храброст, тя едва започва.
Уилям Родригес е обявен о т Белия дом едва ли не за
национален герой и показван по националната телевизия,
участва в много телевизионни предавания, буквално е навсякъде. Републиканците искат да участва в предизборната надпревара като техен представител, предлагат му
милиони долари, но то й продължава да разказва истината
за експлозиите. Има хора с обгорели лица от ниските етажи още преди сградите да рухнат... казват му да си мълчи и да си прибере милионите. Колко от вас биха отговорили: Не ме интересуват милионите ви! Той го прави. Той не
само спасява хора, но отказва да вземе пари... т е плащат на
много от жертвите, но той казва не. И сега обикаля света
- от Венецуела до Малайзия, като минава и през Япония.
Обикаля и участва в телевизионни предавания по националните им телевизии. Медийното затъмнение не е глобално.
Бил е в Германия, Англия, Италия и Русия, в цял свят. Днес
е тук заради вас, в Лос Анджелис, и ми каза, че за последен
път ще говори в Америка. Убеден е, че ще бъде по-добре
чут и думите му ще им ат по-голямо въздействие, като
обикаля и говори на хората по света. Един от истинските герои от 11 септември не е пожарникар, не е полицай, дори
не е бил и войник. И въпреки това влиза в сградата, обхваната от пламъци. Влиза вътре и остава там до рухването
й. Имам честта да ви представя Уилям Родригес.
Уилям Родригес:
- Току-що се връщам от Малайзия. Разказах моята
история на д-р Махатир Мохамад, най-влиятелния човек
в страната, който ми оказа изключително съдействие.
Беше исторически момент, защото, оцелял след рухването на Кулите близнаци, гостувах лично на една мюсюлманска държава, за да говоря за атентатите от 11 септември... Думите ми имаха силно въздействие. Ние се опитахме да криминализираме и демонизираме ислямския свят след събитията от 11 септември... Това, че оцелял от
трагедията отива да им разкаже истината за случилото
се, за тях бе момент на просветление. По време на втората среща присъства д-р Мохамад и съветник от Обединените нации. Имахме пълната подкрепа от страна на медиите. Гостувахме на много телевизионни предавания
и в продължение на 10 дни в най-гледаното време - в началото на новините, участвах в много репортажи. Когато
отпътувах от страната, миналия петък, по новините на
националната телевизия бе съобщено, че след визита ми
малайзийците са променили завинаги мнението си за случая от 11 септември.
Преди това бях във Венецуела, където се срещнах лично
с втория най-влиятелен човек в страната след Хуго Чавес,
Николас Мадуро - президент на Националната асамблея,
който действително беше много разтревожен за моята
сигурност. Агент от ФБР се появил в хотела, където бях
отседнал, и поискал списък с гостите. Разбрал за това, ми
осигури денонощна охрана от пет охранители с думите:
- Изложен си на опасност... Има вероятност да се случи нещо тук, в нашата страна, а после да обвинят нас. Затова ще те охраняваме.
Поискаха дори да бъде заснет документален филм, така че ако се случи нещо с мен, да имат материал с историческо значение.
Това е поход срещу войната, в който аз участвам. В
Ню Йорк бях остро разкритикуван в местните телевизионни предавания. За Телемундо, Юнивижън и испанската Си Ен Ен аз съм най-информираният за събитията, свързани с датата 11 септември. Нападаха ме за обиколката, която
предприех по света. Аз им казах следното:
- Добре, няма проблем, няма да ходя повече! Онзи камион... след рухването на Северната кула... бях изваден от ­
долу, виждате ли онази черна дупка под него? От там бях
изваден. Добре, добре, не ме винете. И запомнете добре!...
Как можех да зная това...
Когато ви определят за национален герой или нещо от
този род, ви се иска да избягате... Сътрудничих в различни
вестници, каниха ме да участвам в много телевизионни предавания, участвах в създаването на закони... А аз бях само
един портиер от Световния търговски център! Участвах
и в писането на Закона за данъчни облекчения за жертвите
о т тероризма, много сили хвърлихме в тази посока, участвах и в изготвянето на закони, свързани с учебните програми за жертвите и оцелелите. Бяха одобрени и в известна степен съм удовлетворен, че успяхме да постигнем нещо
положително, което в крайна сметка бе и наше задължение.
Сега ще започна да говоря за 11 септември. За тези,
които не ме познават, казвам се Уилям Родригес. Работя
о т 20 години като портиер в Северната кула. Имах задачата да почиствам стълбите. А 10 години се грижех за чистотата на кабинета на губернатора Куомо. За времето,
прекарано там, научих доста неща - как се организира пресконференция, как се подготвят проектозаконите, за да бъдат одобрени... Защото в продължение на тези 10 години
съм слушал и съм се учил как да се държа с политиците, без
дори да съзнавам... Имам чувството, че Господ първо ме е
подготвил, а после ми е поверил тази мисия. Сега... вече 5
години от живота си съм посветил на това. Толкова време мина, откакто бях изваден от руините. През тези 5 години бях ангажиран да воювам за правата на емигрантите, за правата на жертвите, за истината около 11 септември,
за това как да се реагира в случаи на природни бедствия и
други злополуки. Искам да ви кажа, че съм се борил с различни проблеми. Воювах и срещу предприетото нашествие в
Ирак... Това вършат активните хора - занимават се с решаването на различни въпроси, докато постигнат някаква промяна.
След 11 септември прекрасните идеи, издигнати от
активистите през 60-те години, са напълно помрачени с
налагането на Патриотичния акт. Действието му напълно
отменя утвърдени от 50 години граждански права. Сега,
когато се използва нашата трагедия, нашето отчаяние, за
да се наложи тази политика срещу хората - тук, в Америка, и по света, аз чувствам мой морален дълг да направя нещо и да разкажа какво се е случило.
В онзи ден закъснях за работа - беше 8,30 ч. Ако бях
дошъл малко по-рано - в 8,00 ч., щях да се окажа на последните етаж и на Прозореца на света и сега да съм мъртъв. Ето защо пак ще повторя - имах усещането, че Господ ми е
поверил мисия. Намирах се в подземията на сградата, които бяха на ш ест нива: Bl, В2, ВЗ и така до шест. На ниво
В1 бяха разположени всички фирми за логистична подкрепа, които обслужваха Световния търговски център, фирмата, в която бях служител - Ей Би Ем, имаше сключени договори за техническа помощ, бояджийски услуги и др. Го-
ворех си с шефа, когато в 8,46 ч. най-неочаквано чухме едно
Бум. Толкова силна експлозия, която направо ни подхвърли
нагоре. Нагоре! Работех от 20 години в сградата - запомнете добре това! Експлозията идваше от сутерена между ниво В2 и ВЗ. В този момент си помислих, че става дума за
залата с машини, където се намират всички помпи и генератори; помислих, че може да е гръмнал генератор в подземията. Разбира се, че можех да разпозная откъде идват експлозиите - отдолу или отгоре. В този момент всички за почнаха да крещят, взривът бе толкова мощен, че стените се напукаха и парчета от мазилката на тавана започнаха да
паднат по главите ни. Задейства се и противопожарната
система. Тъкмо щях да извикам Това е генераторът! и чухме отново Бум. Самолетът се бе врязал в едната страна на сградата. Но ударът нямаше нищо общо с експлозиите.
После мислех, че от разследванията ще стане видно,
че взривът е трябвало да отслаби основата на сградата и
да бъде синхронизиран с удара на самолета в горната част,
така че автоматически да рухне, но не се случи така. Сега,
след случилото се... от всички страни се чуваха крясъци...
един човек тичешком нахлу в офиса и започна да вика: Експлозия, експлозия! Ръцете му бяха обгорели, а обелилата се
кожа - увиснала надолу. В първия момент не можех да разбера за какво става дума - помислих, че е парче от дрехата
му. После си дадох сметка, че това е кожата му и извиках:
Какво се е случило? Какво се е случило?... А когато го погле-
днах в лицето, видях, че е обезобразено...
фелипе Дейвид - цветнокож от Хондурас, когото не
познавах, работеше в Арамарк - компания за поддръжка и
презареждане на автоматите. Намирал се на ниво В2 и за
да се предпази от пламъците, закривал лицето си с ръце.
Така ръцете му обгарят. Ето това е фелипе Дейвид (показ-
ва негова снимка). Виждате ли, цялата тази част висеше.
Беше целия обгорял и от другата страна, но на снимката
не се вижда. Точно се запътихме към медицинския пункт,
който се намираше в сграда 2, Ю жната кула. Сградата 1 и
2 бяха свързани чрез подземията... и дочух друга експлозия.
И тя бе още по-мощна. Хората помислиха, че става земетресение и изтичаха да се скрият под касите на вратите.
А аз отякох: Не! За мен това е бомба! Казах го автоматично, защото бях един от оцелелите след взрива от 1993 г. Тогава останах блокиран в асансьора цели 4 часа. Трябваше
да съборят стена, за да ни извадят. Наредих: Трябва да излизаме! Поведох онези 15 души с Фелипе Дейвид на гърба си
към товарния асансьор и ги изведох навън... Зърнах линейка и качих фелипе, който изпадна в кома. До мен имаше служител по сигурността, който държеше радиостанция, от
която се чуваше: Самолет удари сградата! Самолет удари сградата! Тогава се обърнах. П редставяте ли си какво
е усещането да се намираш в основата на сграда, а да не
виждаш върха й...
Точно това се случи. Видях дупката, пламъците, пушека и най-неочаквано си дадох сметка, че не виждам антената на върха на сградата. Боже Господи, Прозорецът
на света — ресторантът на 106-ия етаж.... Всяка сутрин
закусвам с персонала. Винаги започвам да чистя стълбите
отгоре надолу. С тези хора всеки божи ден разговарям. Познавах всички до един о т 76-имата, загинали там . При мисълта какво се случва горе, извиках:
- Трябва да се върнем обратно, трябва да се върнем обратно!
Никой не си го и помисляше... А шефът на м оята фирма
нареди:
- Не, Родригес! Оставаш тук! - беше три пъти по-едър
от мен, щангист, а ми дава акъл да не мърдам от мястото
си.
- Трябва да се върнем обратно, трябва да помогнем на
онези хора!
- Не! Ти сега ще останеш тук! - отсече той.
Грабнах радиостанцията от ръката на охранителя и се
втурнах в сградата, минавайки през подземията. Върнах се
отново в Северната кула. Всичко бе залято с вода от противопожарната система. Но защо ли се е задействала в сутерена, след като самолетът се бе ударил в горната част на Кулата? Мислите ли, че има някакъв смисъл в това?
Не! Навсякъде бе плувнало във вода. Изтичах към Южната
кула, където се намираше Оперативният контролен център. Бяха изразходвани 155 милиона долара, за да се преустрои и укрепи сградата след атентата от 1993 г. Изгради
се и нова охранителна система с Контролен център. Когато стигнах там и почуках на прозореца, отвътре никой не отговори. Нямаше никого при всичките камери и записи...
Там срещнах Джими Барет, идващ от другата сграда и още
не разбрал какво става. Изкрещях му:
- Трябва да излезеш навън! Трябва да излезеш!
М ожете ли да си представите колко хора са загинали в
другата кула, без дори да разберат какво се е случва... там ,
долу, в подземията...
След поредната експлозия бях горе, където видях служителка от хотел Мариот. Стоеше близо до някаква масичка на служебния вход. Всичко беше чула. Извиках й:
- Какво правите тук, веднага излизайте!
И знаете ли какво ми отговори:
- Не мога, аз съм нова, страхувам се да не ме уволнят!
Избутах я навън, а после се върнах. Срещнах човек, който работеше към фирма за рециклиране на отпадъци, който каза:
- Чувам писъци!
В комплекса на Световния търговски център има 150
асансьора. Допрях ухо до един от тях и дочух как двама
души викат за помощ: Потъваме! Не, по-скоро викаха: Ще
потънем! Не разбирах съвсем смисъла на думите им. Мислех
си... какво ли става? Асансьорът бе заседнал между ниво В2
и ВЗ, а водата о т противопожарната система се стичаше
и стигаше до кръста им. И в този момент... О ставете ме
да ви кажа нещо. Аз никога не съм бил вярващ. Аз съм агностик. В нищо не вярвах. Но тогава казах:
- Господи, помогни ми!
Огледах се наоколо и открих метална тръба на място,
което все още не бе изчистено от отпадъчни строителни
материали. Поставих я между вратите на асансьора и с
помощта на Барет ги отворихме. Беше товарен асансьор
и така успяхме да го отворим. Когато долната врата се
удари в пода, водата, която се стичаше от моята страна,
нахлу вътре с все сила. Отвътре се чуха още по силни викове. Най-неочаквано си спомних, че тук някъде трябва да
има контейнери за отпадъци. Електротехниците използват стълби, за да сменят крушките и кабелите и винаги ги
държат, вързани с вериги за платформата за разтоварване
и товарене на боклука. Тогава си помислих: Господи, помогни
ми да намеря поне една стълба, само една! Госпожи и господа, имаше само една, която не бе вързана и бе най-голямата
от всичките. Бе истинско чудо. Стоеше там и чакаше да
бъде използвана. Спуснах я, отворих решетката и извадих
отвътре тези двама души - Салваторе Джамбанко, бояджия от Порт Оторити, и другия - някакъв куриер. Разказаха, че е станал пожар и за да се спасят от пламъците, са
влезли в асансьора. Когато започнал да слиза надолу, токът
прекъснал и спрял.
Изведох ги извън сградата, оставих ги в линейка и отново се върнах обратно. Всички ми викаха:
- Не се връщай обратно! Ти луд ли си?
А аз отговарях:
- Не разбирам! Не разбирам!
В подземието срещнах Дейвид Лим - офицер от полицията, натоварен от Порт Оторити със спасителните
операции. Попита:
- Уили, имаш ли ключ? - имаше предвид главния ключ.
Отговорих утвърдително. В целия комплекс имаше
само пет ключа. В Порт Оторити държаха останалите
четири. Нейните служители бяха обучени да реагират при
създала се паника, евакуации, оказване на първа помощ, спасителни акции, а на практика първи бяха избягали. Това е
главният ключ, госпожи и господа. Ние го наричаме ключа
на надеждата, защото вдъхна надежда на много хора. Казах:
- Да тръгваме!
Минахме през подземията и се запътихме към изхода,
а когато стигнахме там , видяхме пожарникарите, които
държаха в ръце ключ за достъп до асансьорите в случай на
пожар. Пошегувах се:
- Асансьор ли чакате? Скоро няма да дойде! Тръгвайте
след мен! Познавам най-прекия път догоре.Трудно преодоляваха стълбите, защото носеха на раменете си между 32 и 56 килограма! По пътя ни избутваха хора, панически втурнали се надолу. А стълбите не са достатъчно широки. Дочухме малки експлозии, идващи от
различни посоки. Попитах огнеборците:
- Какво е това?
Един от тях ми отговори:
- Мисля, че са бутилките с газ от кухненските помещения.
Това, разбира се, не беше вярно, защото сградата бе от
клас А и всички печки бяха електрически. Откъде ли идваха
тези експлозии?
Сега да ви кажа нещо за главния ключ. Защо е толкова
важен? Защото в небостъргачите от клас А в Ню Йорк от четири врати на асансьора се отваря само една. Три не се отварят. Задачата ни бе да отворим точно тези. През
1993 г. пожарникарите изгубиха много време, докато разбият врати те на асансьорите, за да излязат на стълбите.
Е то защо този ключ е толкова важен. А ето и как аз се
сдобих с него. През 1996 г. паднах по стълбите, без да мога
да получа помощ. В продължение на 3-4 часа не можаха да
ме открият. Заведох дело срещу Порт Оторити, като поисках и аз да разполагам с главен ключ. И го получих. Това
бе и първият ми придобит опит във водене на дела... А със
следващите трупах все по-голям опит... и ставах все по-добър...
Сърцето ми се свиваше о т болка, долавяйки писъците
на хората, затворени в асансьорите и на които не можехме
за помогнем. Ще ме попитате кой е най-големият ми кошмар? Имам два, а сцената със затворените в асансьорите
хора не ми излиза от главата. Всеки път, когато вляза в
асансьор, нахлуват спомени с хора, викащи за помощ. Продължихме да изкачваме стълбите нагоре, когато някой каза:
- Има човек в количка, който се нуждае от помощ.
Казах на пожарникарите, че се връщам да помогна. Нямах огнеустойчива жилетка и никаква екипировка, но бяхфизически no-издръжлив, защото бях свикнал да се качвам
и да слизам всеки божи ден. Това ми е работата в крайна
сметка. Когато заслизах надолу, един от пожарникарите
отсече:
- Няма смисъл! Инвалидите с колички ги оставяме за
най-накрая, за да не задръстваме пътя на останалите.
Продължихме нататък и когато стигнахме до 27-ия
етаж, целият екип се свлече на земята в коридора. Толкова
бяха изтощени, че не бяха в състояние да продължат нататък. Свалиха екипировката, предпазните жилетки, ботушите и рухнаха безпомощни. Това бе наистина един шокиращ момент за мен и пророних:
- Боже Господи, сега сам трябва да вървя нагоре!
Дейвид Дим попита:
- Уили, познаваш ли този етаж ?
- Да, познавам го.
- Откъде можем да вземем вода?
- От другата страна има автом ат.
- Да вървим! - счупи автом ата и започнахме да носим
бутилки с вода на пожарникарите.
Помня, че се обадих на майка си в Пуерто Рико, от телефон, който все още работеше в офиса. Исках да й съобщя
за инцидента, в случай че чуе нещо по новините, и да й кажа,
че съм добре. Когато вдигна слушалката, я чух да казва:
- Ти какво правиш още там ? - всички по света вече
знаеха какво се е случило, освен нас. - Веднага излизай!
- Не мога! Помагам на тези хора. Те не познават сградата... Но не се притеснявай! Ще стигна донякъде, но няма да ходя в района на пожара.
В действителност я излъгах - истинското ми намерение бе да стигна до Прозореца на света, за да помогна на
приятелите си. Всъщност това ми даваше сила да вървя
напред и да стигна догоре. Защото знаех, че те стояха там
блокирани и безпомощни.
По радиостанцията се разнесе гласът на шефа:
- Родригес, напусни веднага сградата!He мога! Помагам на пожарникарите.
- Веднага излез! Това не т и е работата!
Изключих радиостанцията и продължих да се качвам
нагоре... Разтварях широко вратите, за да могат да минават хората, докато най-сетне стигнах до 33-тия етаж. Там имах шкафче, където държах мои неща. На всеки шестнайсет етаж а си имах шкафче с лични принадлежности.
От там исках да взема маски, които да раздам на хората,
защото наоколо бе много задимено. Пушекът беше задушлив, с остра миризма на амоняк. Усещаш как ти реже гърлото и не можеш да преглъщаш. По повод това говорих с професор Джоунс. Говорих и с други експерти. Казаха, че по
всяка вероятност е амониев нитрат. Отидох до мястото,
където се намираше мостът, който свързва Северната
кула със Световния търговски център, която рухна над камионите на огнеборците. Слязох долу и видях два ботуша.
Когато ги вдигнах, забелязах, че от тях се подават крака.
Започнах да викам и останалите пожарникари дотичаха да
помагат на пострадалия си колега.
Останах на място то цели три часа. Излязох само за
малко, за да пия вода. Точно в този момент чух новините
- същите тези новини, които хората навън вече слушаха и
бяха разпространени по цял свят. Втурнаха се да взимат
интервю та от мен, а аз започнах да разказвам за експлозиите , които бях чул, за човека на количка, за всичко, за всичко...
Онзи ден не успях да заспя. На другия ден също. Непрекъснато ми се обаждаха от цял свят. Проблемът бе, че някаква
служителка от бразилския Глобал Вшкън бе разпространила
съобщение с телефонния ми номер. С телефонния ми номер! И така започнаха да ми се обаждат от Монтевидео,
Аржентина, Кувейт, от всяко кътче на света!
Започнах да организирам семействата на жертвите
и създадох Групата на испаноговорящите, защото забелязах, че те не получават средства от учредените фондове
за подпомагане на жертвите. Отидох в Конгреса заедно
с част от семействата на пострадали, за да поискаме дабъде учредена комисия за разследване на събитията от 11
септември. А там , помните, президентът ни отговори:
- Не е необходима никаква комисия, ние знаем кой е извършителят! И дума да не става!
Така и не пожелаха да изпълнят желанието ни.
После създадохме Комитет на семействата на жертвите и зададохме на Конгреса 167 въпроса. Отговориха
само на 27. Какво стана с другите? Аз бях сред последните, който трябваше да даде показания, но поискаха да
свидетелствам при затворени врати. Всички разказваха за
11 септември пред камерите на националната телевизия.
Помните ли тези предавания? И аз разказах за това, което бях видял. Когато излъчиха репортажа, останах много
изненадан!.. Моето изказване го нямаше, макар и с мен да
се бяха отнесли много любезно. Двайсет и двама човека,
които бяха преживели същото, което и аз бях, сред които
пожарникари, жертви и оцелели и които аз представих, за
да им разкажат за случилото се, так а и не бяха поканени.
Госпожи и господа, ето какво разказва Хосе Санчес:
- Почиствахме в подземията на Кула 1 на Световния
търговски център. Чухме шум като от избухване на бомба. После спря токът. Близо до вратата прехвърча огнена
топка, която ни повали на земята. Стаята се изпълни със
задушлив дим. Казах на колегата си: Кино, да се махаме! А
той ми отговори: Не мога! Кракът ми е ранен! Чух, че има
експлозия. Горещият въздух ми обгори косите.
И Хосе Санчес искаше да свидетелства, защото и той
е бил в подземията, но така и не го извикаха. И Кино не
извикаха като свидетел, фелипе Дейвид оцеля, но остана
в кома в продължение на 13 седмици. Даде интервю на националната телевизия и историята му бе разпространена
по цял свят, но на испански. Салваторе Джамбанко бе сред
оцелелите. Неговата история така и не бе разказана, макар
че и той бе интервюиран от националната телевизия. Полицаят Дейвид Лим също е сред оцелелите.
Това е причината, поради която правим всичко това. Дължим истината на ж ертвите, на оцелелите и на всички
онези, които са засегнати от 11 септември. Причината, заради която правя всичко това, е, че изгубих 200 приятели.
Двеста човека, които не могат да търсят истината. Нямат глас. Аз по чудо оживях. Бях изпратен в правителствения институт, който оглавява политическите постове.
Когато започнах да задавам въпроси, изцяло си промениха
отношението към мен. Разбирате ли, съвсем се дръпнаха
от мен. Тогава... започнаха да ме мотивират, да опитват
да ме привлекат по някакъв начин... да предизвикат ентусиазма ми... Нищо, ама нищо не ме интересува. Искам истината! Какво ли не ми предложиха, както вече казах. Да
участвам в телевизионно шоу, да участвам във филм, да
напишат за мен книга и още какво ли не, а аз им отговорих:
- Не! Забравете за това!
Не исках пари. Макар че нямах и дом. А ако не вярвате,
влезте в интернет и сами потърсете информация. Там ще
намерите всичко. Направих публични съобщения, за да събера средства. Никога не получих и едно пени. Имаше дни, когато съм спял под мостовете. Не се заблуждавайте! Това
е костю мът, с който бях и вчера, сменил съм само вратовръзката си. Всичко то ва правя благодарение на даренията.
Пътувам из цял свят.
Трябва да открием истината! Моля ви, говорете, за да
бъдете чути, задавайте въпроси, за да получите верните
отговори, за да постигнем промяна! Необходими са действия и по-голяма активност. Необходимо е желание и добра воля. Вие трябва да попитате управляващите какво наистина се е случило. Те им ат своя план. Те използваха нашата
трагедия, за да организират тази война срещу тероризма,
която е само илюзия. Който и да било в света е по-подготвен и има повече информация от нас, американците, за
11 септември. Така че, ако обичате, информирайте се! И
Господ да ви благослови!

- Марко Пицути - ,,Търговия с душите ни."