Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.01 01:12 - КОМУНИСТИТЕ БЯХА СЪЮЗНИЦИ НА НАЦИСТИТЕ
Автор: modernotorobstvo Категория: Политика   
Прочетен: 189 Коментари: 0 Гласове:
1



 imageimageimageimageimageimageimageimageimageimageimageimageimageimageimageimageimageimageНа 23 август 1939 г. в Москва СССР и Германия подписват Договор за ненападение и взаимна помощ. Болшевиките и нацистите скрепяват старото си приятелство чрез автографите на своите външни министри Молотов и Рибентроп. Дотогава те винаги са вървели ръка за ръка. Нали са рожби на онзи таен интернационал, който върти света на пръста си. Самият „баща” на Червената армия Леон Троцки пише: „
Гледам фотографията, на която Сталин и Рибентроп си стискат ръцете. На лицето на Рибентроп има повече увереност. Зад усмивката на лицето на Сталин се крие неувереността и объркаността на провинциалиста, който не знае чужди езици и при среща с хора, на които не може да заповядва, направо се губи... Въобще Сталин е лишен от творческо въображение, от изобретателност, заобиколил се е с посредствени хора и явно подражава на Хитлер, който импонира със своята изобретателност и смелост.”
Едва ли някой ще обвини стария болшевик в привързаност към фюрера. Нито моя милост. Обратното. Родителите ми ненавиждаха Хитлер най-малкото за това, че според тях той бе докарал „другарчетата”. Всъщност те, комунистите
БЯХА СЪЮЗНИЦИ НА НАЦИСТИТЕ
И едните, и другите празнуваха 1 май – деня, в който през 1776 г. бившият юдейски йезуит Адам Вайсхаупт „Спартак” официално обявил основаването на Ордена на илюминатите. И в Москва, и в Берлин развяваха червени знамена. С договора „Рибентроп-Молотов” си поделяха огромни сфери на влияние. „Няма нищо чудно в това, че Рибентроп се завърнал от Москва с най-възторжени впечатления от Сталин, които не пропуснал да сподели със своите колеги от обкръжението на Хитлер.” Той разказвал: „... В Кремъл се чувствах съвсем като сред стари партийни другари”. „След възхитителните разкази на Рибентроп Розенберг записал в дневника си: „Време е болшевиките да съставят своя делегация за конгреса на [нацистката] партия в Нюрнберг.”” Пък и нали самият идеолог на Германската работническа националсоциалистическа партия Алфред Розенберг бил юдейски болшевик от Естония, проводен от Москва при фюрера...
По това време нашенските комунисти се кълнели във вярност към Сталин и болшевишката партия. По силата на формалната логика – и на Хитлер и нацистите. За всичко слушали гаулайтера на Комунистическия интернационал, техния „бащица” Георги Димитров. Той вече бил съветски, а не български гражданин. На 7 септември 1939 г. Йосиф Висарионович приел пречупения в кръста Димитров в присъствието на свидетелите Молотов и Жданов. Какви ли мисли са минавали през главата на „героя от Лайпциг”? Дали като на забързани кинокадри през въображението му не се превъртали епизодите около подпалването на Райхстага, последвалия затвор, съда...? Възможно ли е поне за миг да го е жегнал споменът за предадените от него в ръцете на зверовете от НКВД Благой Попов и Никола Танев или за хилядите комунисти от различни страни, които изпратил в лагерите? Можем само да гадаем. Но застанал в поза „пудел”, Димитров изслушал наставленията на „бащата на народите” и смирено кандисал на всичко. Дори „заповядал терминът „фашизъм”, използван спрямо Германия, да изчезне от документите на Коминтерна, както вече липсвал от страниците на съветските вестници”.
Няма да се спирам на подробностите около съюза между комунистите по целия свят и нацистите. Нашенският „ляв” печат също изведнъж заприличал на „десния” в Берлин. До 22 юни 1941 г. нито един комунист, роден в България, не бил антифашист – нито на думи, нито на дела. „Червените” възхвалявали Сталин и Хитлер. Другарят Добри Джуров си спомня как вече като войник в района на Любимец болшевиките в униформа започнали да тровят съзнанието на местните хора с приказки за СССР и за „осъществената мечта на работниците и селяните върху една шеста от земното кълбо. Разговорите за Съветския съюз, които само допреди няколко месеца можеха да доведат до арест и затвор, сега се водеха почти свободно. Сключеният пакт за ненападение между СССР и Германия внесе известно объркване сред фашистите. Само за няколко месеца в България бе устроена изложба на съветската книга, по будките се продаваха съветски вестници, дойдоха съветски футболисти и пред петнадесетхилядна публика, станала на крака, полицейската „музика” изсвири Интернационалът.”
Като всеки комунист Джуров лъже. Още след Деветнадесетомайския преврат през 1934 г. управляващите масони, до един агенти на чужди шпионски служби, установяват дипломатически отношения със СССР. Пак те основават дружество за българо-съветска дружба. Всичко това оцелява, докато на 5 септември 1944 г. Съветският съюз обявява война на България. Днес комунистите се пишат „антифашисти”, а бяха съюзници и приятели на нацистите в Германия. Правят го преди всичко за пари. Освен това зад тази измама прикриват своята собствена принадлежност към фашизма. Защото, следвайки дефинициите, всеки нормално мислещ човек разбира: у нас е имало фашизъм само след 9 септември 1944 г. И особено по време на поредицата от т. нар. Възродителни процеси.
Дали следните слова не принадлежат на някой „национален предател”, както са свикнали да се изразяват болшевиките, понастоящем наметнали разноцветни политически мантии? Не, ще цитирам част от завета на Дякон Игнатий: „За тези, които насаждат омраза между хората, живеещи в нашето мило Отечество, било на етническа или верска основа, с цел докато се избивате помежду си, те да трупат богатства, наказанието е Смърт, смърт и пак смърт. За тези, които обещават много, само и само да ги изберете да ви управляват, а после се отметнат от думите си, като кажат, че времената били трудни и те, видите ли не предполагали, че такова е положението, наказанието е конфискуване на имуществото и изгнание извън пределите на Отечеството ни. За тези, които под булото на родолюбието, градят закони, а самите те не ги спазват или пък ги използват с цел своето облагодетелстване, наказанието е Смърт, смърт и пак смърт.”
Това – за сведение на пръкналите се от мазетата на Държавна сигурност пробългарски, протурски, процигански и проеврейски „националисти” и на техните болшевишки господари. За мен едно е сигурно: Не бива да има давност за престъпленията срещу човечеството и човечността, извършени от комунистите през наложеното от тях на народа фашистко робство, довело и до насилственото унищожаване на повече от 222000 българи!
БЛАГОДАРНОСТ ПО ДЖУРОВСКИ
В своето „безсмъртно” произведение „Мургаш” Добри Джуров без свян, дори с гордост разказва:
„В края на 1944 година в Окръжното управление на МВР в София се получи телеграма:
„Нанко Перпелиев, бивш полицейски началник в Плевен, е избягал в Югославия, където има роднини по женска линия. Същият е осъден от Народния съд на смърт. Вземете мерки да бъде издирен и върнат в България.
ОУ – милиция – Плевен.”
Две седмици по-късно дежурният въведе при мене един небръснат, мръсен, смачкан мъж, с глава, впита между раменете, и очи, които не се откъснаха от земята.
– Другарю началник, Нанко Перпелиев!
Трепнах. Нима наистина това беше моят съученик? Нима това е онзи жизнерадостен младеж, който участваше във всичките ни диспути и пръв запяваше песните вечер?
Не, това не беше той. Пред мене седеше просто полицай, потиснат престъпленията, които бе извършил, смазан от наказанието, което го очакваше.
Появилото се в миг поле на бръшляница, училищният салон и седенките изведнъж потънаха в миналото. Погледите ни се срещнаха и той се прегърби още повече.
– Добри... Господин началник...
Правилно, Перпелиев, тук ти нямаш съученик, съселянин, другар от детските дни. И за какво ли всъщност можем да приказваме с тебе? За вината ти? Тя е доказана. За престъпленията ти? Те са разкрити. Може би за някои от твоите съученици, които са успели да се скрият, дори да наметнат плащеницата на „наши”. Да, това си струва времето, прекарано с тебе. – Седнете! Слушам ви!
– Господин началник, аз съм оклеветен... Нищо, което разправят за мене, не е вярно... Аз просто изпълнявах добросъвестно службата си... Вярно, сбърках, като постъпих в полицията, това беше огромна, фатална грешка, обаче... Добри, ти сам знаеш... Нали помниш, през 1939 г. ние се срещнахме с тебе... тогава аз знаех, че си комунист, можех да те арестувам, а те пуснах. Каже, помниш ли?...
И аз си спомних...
Беше в края на март 1939 г.
У мене вече бе се изработил рефлексът не да виждам, не да забелязвам, а просто да усещам приближаването на полицая или агента. Но дали защото пролетта вече бе настъпили или защото бързах да се срещна с Лена, не чух твърдите стъпки, които ме настигнаха, и когато една ръка легна тежко върху рамото ми, изненадан се обърнах.
Пред мене стоеше полицейски офицер с акселбанти и тънка, леко закривена сабя. Лачените му ботуши блестяха, а фуражката му бе леко килната встрани.
– Върви пред мене! И само ако посмееш да побегнеш...
Разкопча многозначително кобура на пистолета си.
– Че защо ще бягам?
– Ти си знаеш.
Беше Нанко. Не бях го виждал доста години, но знаех, че е инструктор в софийската полицейска школа....
Той вървеше на две крачки от мене и рязко командваше.
– Вляво, сложи ръцете отзад, не се оглеждай. Направо!...
Когато влязохме в участъка, възрастен мустакат полицай се затича напред и разтвори пред нас една врата. Нанко седна зад бюрото, а аз застанах прав, като мислех бързо за какво ли мога да бъда арестуван.
По лицето на полицейския инструктор бе плъзнала доволна усмивка. Той запрелиства някаква папка, после я бутна встрани.
– Откога те търсим ние...
– Никой нищо не ми е казвал.
– Защото си забравил да си оставиш адреса...
Изглежда, сам се възхити на духовитостта си и като не преставаше да се усмихва, продължи:
– Това ви е лошото на вас нелегалните, че забравяте да си оставяте адреса в полицията. Но ние ви намираме и без адресни карти. Нищо не може да се укрие от нас. Нали разбра вече...
Аз разбрах, че е станало наистина някакво недоразумение.
– Защо? Аз имам и адрес, и адресна карта. Може би вие не знаете това. Проверете. Живея на улица...
– Я не се прави на занесен!
– Попитайте по телефона в Пети участък!
– Ще попитам! Ама ако си ме излъгал...
Натисна звънеца и след миг полицаят чукна токове:
– Запейте, гос’ин началник.
– В дежурната. Арестуван е.
След три часа отново ме въведоха при Нанко. Той бе ядосан и в ръка държеше някаква зелена хартия.
– Ти защо се отклоняваш от военна служба?
Събрах всичката си воля да изглеждам малко смутен и объркан.
– Няма такова нещо...
– Хората го търсят из цялата страна, а той... „няма такова нещо”. За самоотлъчка подлежиш на военен съд, разбираш ли?
– Не съм получавал повиквателна...
– Ето ти я! И още утре да тръгваш, че иначе...
Подаде ми листчето, което държеше, и ме накара да се разпиша, че съм получил повиквателната.
– Веднага отиваш в казармата и да знаеш: досиетото ти е вече там. За една дума ще идеш отново в затвора.
После със злорадство добави:
– Там не е като при нас. Хората пипат с желязна ръкавица. Така да знаеш. Свободен си!
Тази история искаше да си спомня бившият полицейски инструктор, бившият плевенски околийски началник Нанко Перпелиев и аз и досега не мога да си обясня дали наистина е мислил, че тя с нещо би могла да му помогне...”[11]
Колко ли мръсници, прочели горните редове, сега се усмихват доволно и потриват ръце. Дланите ги сърбят за убийства. Точно така постъпил другарят Добри Джуров със своя съученик Нанко Перпелиев, който му спасил живота. От „благодарност” го ликвидирал. „Моралът” на комунистите се съдържа в следните разсъждения на престъпника с шумкарски псевдоним Лазар: „Перпелиев, тук ти нямаш съученик, съселянин, другар от детските дни. И за какво ли всъщност можем да приказваме с тебе? За вината ти? Тя е доказана. За престъпленията ти? Те са разкрити. Може би за някои от твоите съученици, които са успели да се скрият, дори да наметнат плащеницата на „наши”.”
А наистина доста продадоха душите и станаха „техни”.

- https://diagnosa.net/ image



Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: modernotorobstvo
Категория: Политика
Прочетен: 329107
Постинги: 600
Коментари: 221
Гласове: 493
Архив
Календар
«  Март, 2021  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031