Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.02.2021 20:34 - ИСТИНАТА ЗА ,,ЧЕ" ГЕВАРА
Автор: modernotorobstvo Категория: Политика   
Прочетен: 1172 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 imageimageimageimageimageimageimageimageimageimageimageimageimageimageimageimageimageimageimageПрез 2007 г. излезе най-новата книга на Издателска къща МаК “Истинският Че Гевара” на Умберто Фонтова. Тя представя международната икона на комунизма в съвсем различна от общоприетата светлина.В своята книга Умберто Фонтова, кубински емигрант, развенчава редица митове за „световния символ на революцията”. Заради кръвожадната му омраза към „капитализма” Фонтова нарича Че „кръстник на модерния тероризъм”. Гевара съвсем не е нежна душа и самоотвержен герой – той е яростен комунист, който не се колебае да разстреля бременна в шестия месец жена, чието единствено престъпление е, че семейството й му се противопоставя. Че също е самозван лекар, абсурдно некомпетентен партизанин и нещастен подлизурко. Обгражда се с невероятен лукс, докато се представя за „човек от народа”. Планира да хвърли атомна бомба върху Ню Йорк.
Дълго преди туристите с маркови дрехи от Челси, Манхатън и Малибу да пътешестват по пътя на Гевара в Боливия, боливийските селяни са по следите му, но не с туристически брошури за „пътеките на Че”, а с мачете, вили и въжета.
Шестстотин боливийски доброволци от селскостопанския окръг Cochabamba, създават селска милиция за борба с Гевара. Това са три пъти повече партизани, отколкото някога е имало във въстаническите отряди на Кастро и Гевара в Куба, и десет пъти повече, отколкото е съставът на боливийския отряд на Че в най-многобройния му период, включително подмамените миньори. И най-смешното от всичко е, че тези шестстотин души, които искали да сражават с Гевара, били селяни, не безработни адвокати, скучаещи студенти и уволнени преподаватели по философия.
…„Никак не е добре човек да се смее на каквото и да било свързано с Гевара, защото той изби толкова много хора- казва Феликс Родригес. Родригес, приятел на Pappy Шелтън, е офицер от ЦРУ от кубински произход, който играе ключова роля при залавянето на Гевара. „Но когато стане дума за партизанството на Че, просто не мога да не се смея. В Боливия той не успя да привлече нито един campesino в отряда си! Нито един! Бих се против Виетконг , против Освободителния фронт в Салвадор, против сандинистите и на страната на контрите в Никарагуа. Така че знам нещо за партизанската война. Всички тези движения масово набираха хора от селското население, особено контрите”.
„Че успя да привлече няколко боливийци, но с измама. Разпитах няколко от тях – продължава Родригес. Че им казал, че ако дойдат при него, после ще им уреди да заминат за Куба, Русия или Китай да учат в университети. Когато му припомнили за това, той се намръщил: ‘Куба? Русия? За какво говорите? Кой е казвал нещо такова?’ Взел автомата и рекъл: ‘Добре дошли! Вече сте партизани. И не се опитвайте да бягате, защото армията ще ви убие’. Затова имало много дезертьори в отряда. Добра работа ни свършиха те. Съобщаваха ни за местонахождението на лагера им. Считаха, че са били измамени. Възползвах се от това в разузнавателната си работа”.
В началото на май 1967 г. Гевара пише: „Селската база все още не е разработена, въпреки че е възможно чрез терор да неутрализираме някои от тях. Подкрепата им ще дойде по-късно”.
Подкрепа никога не дошла. Вместо това, самите campesinos информирали армията за координатите на отряда. Селяните били в добри отношения с боливийската армия поради очевидни причини – тя била съставена главно от campesinos, не от брадати чужденци, които им крадели добитъка. „Нямаме нито един боливиец в отряда” – написал Че Гевара, освободител на боливийските селяни.
Един месец след началото на божественото приключение, малцината боливийци в отряда на Че започват да бягат. Дезертьорите информират боливийската армия за местонахождението на лагера точно когато Таня пристига с Дебре и Бустос. Близо до град Камири тя изоставя джипа си, в който има документи, снимки, паспортът й, както и списък на псевдонимите, които използва. Джипът е открит от полицията, която го предава на разузнавателния отдел на боливийската армия. Военните разузнавачи проследили и арестували всички връзки на Че в Ла Пас (те не били много).
… Поведението му веднага след като е пленен е много показателно. „Как се казваш, младежо?” – запитал той един от войниците. „Какво красиво име за боливийски войник!” – избъбрал Че след като чул името. (30). Междувременно стрелбата продължавала. Хората му, за разлика от техния comandante, наистина се били до последния куршум. Скоро докарали ранен боливийски войник.
„Да се погрижа ли за него?” – запитал Гевара войниците, които го пленили.
„Защо? Да не си лекар?” – казал капитан Гари Прадо.
„Не, но имам някакви познания по медицина” – отговорил Че в жалък опит да спечели разположението на войниците, като признал най-сетне, че не е лекар.
„Какво ще правят с мен? – обърнал се Гевара отново към капитан Прадо. Предполагам, че няма да ме убиете. Със сигурност жив ще ви бъда по-полезен”.
Джулия Кортес, млада боливийска учителка от селото La Higuera занесла на Гевара храна в последния му ден. „Мислеше, че ще го оставят жив” – свидетелства тя. Казал й: „Ще ме отведат оттук. В техен интерес е да остана жив. За тях аз съм много ценен”.

Навсякъде се сблъскваме с образа на човека, обучил тайната полиция на Куба, да убива близките ни. Този човек, убил със собствените си ръце много от нашите роднини, е честван навсякъде, като символ на хуманността, прогреса и съчувствието. Този убиец се казва Ернесто “Че” Гевара !?
…………………
Осемгодишната ми сестра Патриция, петгодишният ми брат Рики и авторът на тази книга, тогава на седем години, гледаха как сърдитата милиционерка дърпа обиците от ушите на майка ми. “Това принадлежи на революцията!” – отсече жената. “Това също!” – и протегна ръка към малкото разпятие на Патриция. Естер, майка ми, с изненада примига, намръщи се, но замълча, защото от една година уреждаше документите ни, за да заминем на свобода, и не искаше да провали всичко.
Милиони кубинци считат, че да напуснат родината си без никакви пари, само с дрехите на гърба им, с несигурно бъдеще в чужда страна, и преди, и сега се равнява на шестица от тотото. Майка ми, университетски преподавател, понесе героично дребната кражба. Баща ми, по професия архитект, който беше до нея и току-що бе изпразнил джобовете си заради друг милиционер, придоби мрачен вид. Познавахме добре това изражение при Умберто-старши – предвещаваше непосредствено изригване. Внезапно мъже в униформа го заобиколиха. “Сеньор, идвате с нас!”
“Къде?” – извика майка ми.
“Ти! Затваряй си устата!” – тросна се милиционерката.
Умберто беше отведен.
“Тогава и ние оставаме!” – каза майка ми и се опита да тръгне след него. “Ако той не замине, и ние няма да заминем!” – изплака тя.
Баща ми спря, обърна се, а мъжете го държаха за ръцете:
“Вие ще заминете, каквото и да се случи с мен. Не искам децата ми да живеят в комунистическа страна!” Само след няколко седмици Кастро призна, че е марксист-ленинец. При думата “комунистическа” милиционерите около баща ми трепнаха и го задърпаха навън.
“Няма да заминем!” – извика отново майка ми.
“Ще заминете!” – изкрещя в отговор Умберто-старши през рамо и изчезна във вратата. Тя се затръшна и майка ми избухна в сълзи. Вдигна ръце, за да избърше лицето си, но бързо ги свали, защото ужасените й деца увиснаха на тях. Бързо се овладя.
“Татко ще се върне след минута” – усмихна се тя през сълзи. “Забравил да подпише някакви документи”.
След два часа всички се наредиха на опашка пред самолета за Маями, но баща ми не се появи. Лицето на майка ми се сгърчи от болка – трябваше да вземе решение. В онази година кубинските затвори бяха претъпкани, взводовете за разстрел работеха на три смени. Но съпругът й беше категоричен.
“Да вървим!” – каза тя. “Хайде, деца, време е за самолета. Татко ще дойде при нас по-късно…”. Майка ми изхлипа и раменете й затрепериха. Пребледнелите от ужас деца отново я хванаха за ръцете и се отправиха към голямата птица, Lockheed Constellation.
Вътре, в големия излитащ самолет, сред рева на двигателите, забравих за миг баща си.
Volveremos! – извика един човек пред мен. Другите подеха същия призив. Известното обещание на Дъглас Макартър “Ще се върна!” беше повторено от кубинците, но в множествено число. Южна Флорида беше пълна с имигрантски полувоенни групи, и никой не мислеше, че в разгара на Студената война Америка ще позволи съществуването на съветски сателит на 90 мили от границата. Човекът, извикал първи, беше сигурен, че скоро ще се върне с карабина в ръка.
Но в големия самолет имаше повече жени и деца, чиито въздишки, хълцания и ридания заглушиха виковете и двигателите.
Кацнахме в Маями и някак намерихме пътя до малкия апартамент на братовчед ми. Роднините ни бяха напуснали Куба преди няколко месеца. От претъпканата с хора малка кухня майка ми обади по телефона на баба, която беше в Куба и веднага я запита за баща ми. Последва пауза, майка ми се напрегна, после изпусна слушалката и се свлече на пода .
Изплашените деца се спуснаха към нея.
“Какво става?” – изпищя Патриция. Майка ни остана неподвижна. Една от лелите я взе в ръцете си, друга пое слушалката и сред хаоса в кухнята с мъка се опита да чуе отсрещната страна. Леля Нена кимна, притисна телефона до главата си и извика:
“О, не, не, не!”
Майка ми беше припаднала. Леля Нена почти припадна, когато чу същото – баща ми беше затворен в килия на EI G-2 в Хавана, централата на военната полиция. Затворниците бяха отвеждани за “разпит” там. После повечето ги изпращаха в La Cabana, затворът-крепост, център на “революционното правосъдие”. Много обаче не издържаха на “разпитите”. Проектът “Кубински архиви” документира стотици смъртни случаи в килиите на G-2. Днешната левица определя авторите на този процес като “отряди на смъртта” навсякъде в Латинска Америка, само не и в Куба.
След минути майка ми се свести, но не мога да кажа, че се съживи. Без пари и приятели в странна, чужда държава, с три деца, на които трябваше да даде образование, да храни и облича, Естер Мария Фонтова Пелаез се считаше за вдовица.
След няколко месеца се преместихме в Ню Орлийнс, където също имахме роднини. Там разполагахме с малко повече място – в апартамента живееха само три семейства, имигранти от Куба.
В това малко жилище телефонът един ден иззвъня. Писъкът на майка ми накара и тримата – Патриция, Рики и аз, да се втурнем в кухнята. Но това беше вик на радост. На телефона беше татко, обаждаше се от Маями! Беше успял да се измъкне.
До днес помня този писък, както и радостният й вик на другия ден, когато баща ми се появи на входа на самолета на международното летище на Ню Орлийнс. Никога няма да забравя майка ми, побягнала по пистата, баща ми, втурнал се към нея, и прегръдката им.
Днес баща ми лови риба и ходи на екскурзии с децата и внуците си през почивните дни. Нашата история имаше щастлив край. Но хиляди и хиляди кубински семейства не бяха толкова щастливи. Едно от тях е семейството на братовчед ми Педро.
В същата онази 1961 г., Педро беше крехък, тих юноша, който преподаваше вероучение в църквата на квартал La Vibora в Хавана. Винаги се прибираше в къщи за обяд и вечеря. Една вечер не се прибра и майка му се разтревожи. След няколко безрезултатни телефонни разговора безпокойството й се превърна в паника. Тогава в цяла Куба много хора изчезваха безследно. Тя се обади на местния свещеник и той се присъедини към издирването. Отец Веласкес бе стар приятел на Педро, в чиято енория моят братовчед преподаваше вероучение. Отецът веднага разбра, че случаят е сериозен, защото безпричинното отсъствие не бе типично за братовчед ми.
Свещеникът се обади в Бърза помощ. Казаха му, че тялото на висок, строен младеж, отговарящ на описанието за Педро, е било докарано същата вечер. Отецът се втурна към болницата и най-тежките му опасения се потвърдиха. Веднага се обади с лошата вест на леля ми. Все още чувам пълните с ужас викове на роднините ми. Само майката на Педро остана безмълвна, безпаметна при новината за смъртта на сина й.
Беше вдовица, затова брат й отиде да вземе тялото.
“Починал е от сърдечен удар” – казали му милиционерите-убийци, обучени от героя на тази книга. Чичо ми успял да се овладее, не отговорил. Тялото на Педро било покрито с подутини и ужасни разкъсвания. Може би технически милиционерите били прави. Сърцето на братовчед ми не издържало, което е нормално при разпитите в кубинската милиция. Педро, който бе запален католически активист, не се колебаеше да говори срещу режима в уроците по вероучение. Контрареволюционните му изказвания скоро станаха известни на властите и те отговориха по обичайния начин.
До смъртта си през 1993 г. леля ми не се възстанови. Веднъж на студентска манифестация в Ню Йорк тази свята жена, католически социален работник в Куба, беше заклеймена като gusana от студентите, повтарящи папагалски речника на комунистите.
Ако някой американец от кубински произход ви се стори твърде разпален, повече от обикновеното, дори малко луд, трябва да знаете, че има причина за това. На практика всеки ден, когато включим телевизора или излезем на улицата, ние се сблъскваме с образа на човека, обучил тайната полиция да убива близките ни – хиляди мъже, жени и деца. Този човек уби със собствените си ръце много от нашите роднини. И ние го гледаме, честван навсякъде, като символ на хуманността, прогреса и съчувствието.
Този човек, този убиец се казва Ернесто “Че” Гевара.
Превод: Огнян Дъскарев
Издателство МАК, 2007 г.

,,Касапинът от палестинските бежански лагери Шабра и Шатила Ариел Шарон е първи братовчед на комунистическия садист Ернесто „Че“ Гевара. Неговият баща бил брат на майката на латиноамериканския сатрап, който е получавал наставления от Адолф Хитлер. Колко невероятно, нали? Но е факт. Вж. напр. “Negado parentesco entre Ariel Sharon e Che Guevara”, “O Globo”, Rio de Janeiro, Brazil, 3 Agosto 2007 г.. online: http://oglobo.globo.com/mundo/mat/2007/08/03/297098227.asp; “їEl Che Guevara, primo de Ariel Sharon?”, http://xn--clarn-gye.com/, Buenos Aires, Argentina, 2004 г., online: http://www.clarin.com/diario/2007/08/04/elmundo/i-04001.htm; “El Che Guevara era primo de Ariel Sharon, segun diario israeli”, derkeiler.com, Saturday, August 4, 2007 г., online: http://newsgroups.derkeiler.com/Archive/Soc/soc.culture.argentina/2007-08/msg00214.html (Забележка: Всички публикации в израелския печат изчезнаха от интернет.) Цялата история в: Георги Ифандиев – „Името на звяра: Продължение на „Чудовището“, ИК „Огледало“, София, 2010 г., стр. 34-35; също в: : Георги Ифандиев – „Хитлер в Патагония“, ИК „Огледало“, София, 2011 г., стр. 108-109. Koй е Eрнесто Гевара де ла Серна ?
Всичко започва от днешна Белорусия/Беларусь, където Екатерина II провежда „черта оседласти“. Tя решава да концентрира евреите в гето (гето в превод е еврейски квартал), зад чийто предели те нямали право да се движат.Положението им се влошава и много от тях емигрират в нови страни. Селия Де Ла Серна се ражда през 1908г в Буенос Айрес. Нейните родители са крайно религиозни евреи дошли от Белорусия.През 1928г Селия ражда бъдещия Че, което автоматично значело, че Ернесто е еврейн. Майка му често наричали Соня, в чест на бащината сестра, загинала при погром над гетото. Соня се жени на 18 години за аржентинеца Ернесто Гевара Линч, като умело криела еврейското си потекло.Тя ражда 4 деца и през май 1965г умира, но предчуствайки смъртта си, разкрива на Че какъв е той по майчина кръв. Това кара Че да предприеме пътешествие на изток. Той пристига в Египет, прехвърля се в Кипър и тайно идва в Израел през пристанище Хайфа. Търси помощ в емигрантски служби, за да узнае нещо за дядо си. В отговор научава, че има първи братовчед по име Ариел Шарон. През 1965г Шарон е глава на отдела по бойна подготовка към Генщаба на Израел, а срещата се провежда в Тел Авив, където Че отказва оферта за държавен служител.След тази среща той корено променя мирогледа си, което обяснява позицията му към СССР, поддържащ Египет и Сирия срещу еврейската държава. Кремъл приема новата му позиция с оскърбление. Фидел Кастро също му дава гръб и слага черта на тяхните отношения. Че реагира остро и се отказва от кубинско гражданство. Заминава в Африка – Белгисйко Конго, но не се задържа, поради неуспешен опит за сваляне на правителството. Веднага след това се завръща на исконната си родина Израел и се заселва в Ерусалим. Под ръководството на равин Елияу Шаар Ишув Коен, Че започва да изучава тора (една от свещените еврейски книги), а още се заселва трайно в яшива (квартал на ултра религиозни евреи) „Ешиват Мерказ (х)арав“ (централен квартал на равините). Дългите коси и брада са атрибут на осъзналия се еврейн. Вследствие на всичко това, Че прокламира, че латиноамериканските индиянци са с евреиски корени на колената Реувен и Леви. За Че това става фикс идея и нов стимул – да осъзнае индиянците, че са евреи и да ги накара да се завърнат в Израел, която остро се нуждаела от мъже, заради надвисналата опасност от араби-съседи и политиката на СССР спрямо Израел. Изучаването на тора на староивирит се оказало мудно дело за него и Че заминава в Боливия през ноември 1966г. Негова спътница била последната му любов Таня-Партизанка (Аиде Тамара Бунке Биде – еврейка с немски корени). Старите му боливийски приятели недоумявали промяната в Че. Той отказал месото и не снемал баретата си, което било резултат на равинското възпитание. Узнали намеренията на Че, идеологическите врагове на времето САЩ и СССР с верно куче Куба, си поставят една и съща цел, превръщайки Че в пушечно месо. Първи пада в засада отряда на Таня и всички са избити. Сломен от смъртта на любимата си на 8 октомври Че бива заловен и на другия ден разстрелян. С трупа му се изгаврят, като му отрязват ръцете, за да могат да сравнят отпечатъците из разните архиви. Дните преди смъртта си, Че е бил в връзка с братовчед си Шарон, който бил възглавил бронетанково поделение и се биел срещу Египет в „Шестдневната война“. Шарон печели Синай и прозвище „Булдозера“, защото не преговарял с араби. В деня на изпълнение на присъдата, Че се молел на иврит и последни протоколирани негови думи са „Че Исраел“.
Братята Кастро са евреи. Смятат ги за мараноси – покръстени евреи, пришълци от Испания. Информацията е от официален сайт на Държавния департамент на САЩ. Същото е тиражирано и от „Еврейската виртуална библиотека“, създадена и поддържана от една от мощните ционистки агенции, Американско-израелското съвместно предприятие. Нейните информации са ползвани от най-известни медии и институции, като CNN, “The New York Times”, BBC, CBS News, Fox News, “The Los Angeles Times”, “USA Today”, “Business Week”, “Bloomberg, Държавния университет на Пенсилвания, Мичиганския държавен университет, Университета на Вашингтон, лондонския Кралски колеж, Университета на Делауер и т.н., сведенията са достоверни.
В тази медия Фидел е поставен сред „най-успелите еврейски професионалисти“. Едно от имената им е Рус, Русо, и се явяват някакви роднини на американските президенти Рузвелт. Даже преди почти две години настоящият израелски министър-председател, „десният“ Бенямин Нетаняху, най-сърдечно поздрави Фидел Кастро за неговото прекрасно отношение към ционистката държава. Готвещият се да се нахвърли върху Иран премиер заявил, че „Кастро демонстрира своето задълбочено разбиране на историята на еврейския народ и на държавата Израел“. И президентът Шимон Перес не закъсня да поздрави окървавения до уши бивш кубински комунистически диктатор.
Малко преди изригването на този най-мощен израелски вулкан от възторзи, другарят Фидел беше размахал театрално пръст към друг евреин – президента на Иран Махмуд Ахмадинеджад,„да престане да обижда евреите“ и „да отрича холокоста“!
разбирате, братята Фидел и Раул Кастро–Рус са евреи по майчина линия – тоест – пълноценни евреи, точно както изисква Халака.“

- https://diagnosa.net/ image



Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: modernotorobstvo
Категория: Политика
Прочетен: 901307
Постинги: 953
Коментари: 345
Гласове: 711
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031