Не че не знаех, че Любен Гоцев е елитен гей, все пак ми беше цял живот съсед от квартала. Още като ученик често с мои приятели го засичахме в гората около Парк-хотел „Москва“. Макар че изглеждаше мълчалив и благ старец с вид на конте, винаги ни заприказваше. Години по-късно, когато разбрах, че е известен разузнавач, ми стана ясно защо всеки път разказваше различни истории, които приличаха по-скоро на приключенията на Барон фон Мюнхаузен. Веднъж беше летец с хиляди часове, прекарани във въздуха, втори път — морски капитан. До една историите му бяха свързани със САЩ, мистериозна страна, дотогава непозната за нас. Често разказваше, че там се подвизавал като цирков актьор и че притежавал най-богатата колекция клоунски маски.
Сега вече разбирах какво е имал предвид, щом през последните 15 години успяваше да се показва с различни лица. По онова време присядаше до нас на някоя пейка, с маниер кръстосваше крака и докато ни забавляваше с поредната си увлекателна история, често слагаше ръка на коляното на най-близкостоящия до него и леко започваше да го масажира с костеливите си пръсти.
Това ме подсети откъде Маджо бе усвоил този маниер да масажира рамото ми.
Гоцев си падаше по руси, със сини очи, дребнички, но добре сложени момчета, тип гъзарчета. Той беше щедър благодетел и се отплащаше както подобава за подарените му удоволствия. Всички набедени гаменчета, с които пробваше ласки, скоро завършваха с отличие училище, след което се вливаха в редиците на МВР, като задължително минаваха през школата в Симеоново. Един от тях — Пепи Русия, явно и до ден-днешен поддържаше контакт с него. Никога не бе работил нищо, но разполагаше с много пари, които редовно пилееше из заведенията в квартала. Спортните коли му бяха страст и можеше да си ги позволи.
Самият Любен Гоцев имаше „Ауди A4“, което Пепи всекидневно лъскаше, макар че собственикът му ходеше пеш. Много рядко ги засичах по центъра с колата, но когато бяха с нея, Пепи шофираше, а Гоцев се возеше на задната седалка. Русия гонеше четирийсетте и нямаше момиче в квартала, което да не си пада по него, но така и си остана стар ерген. Твърде вероятно начинът на живот на Гоцев като агент на службите го бе научил, че вербуваш ли някого — то е до гроб.
Това, че бяха любовници с Маджо, го бях чувал много пъти, но по-скоро го приемах като злобна клюка. Не че не бях сигурен, че Маджо е обратен, но все пак като шеф на най-могъщата групировка и като лице и емблема на престъпността у нас, не си го представях да задоволява години наред прищевките на стареца.
Когато изразих съмнението си пред Димата, той побесня. Хвана ме под мишница и ме поведе по улицата. Отново бе изпаднал в нещо като транс.
Все така с чашата в ръка, пресякохме булеварда и се отправихме към „Дианабад“. Беше късно и малкото хора, които засичахме по улиците, и минаващите коли ни оглеждаха учудено. Вероятно ни мислеха за пияници или педали. Димата се бе прилепил плътно към мен. Нямах намерение да му развалям хатъра. Тепърва щях да извличам дивиденти от него. Стигнахме до самия басейн „Диана“. Димата заобиколи оградата, наведе се над някакъв полуотворен капак, който прикриваше минаващи тръби за парно, и започна да подсвирква:
— Енчо, Енчо! — помислих, че съвсем е превъртял и подвиква на някакво куче. Но когато се показа голяма рошава глава и един мъж се опита да промъкне едрото си туловище през тясната дупка, разбрах за какво става въпрос. Това беше Енчо Колев — бивш световен шампион по борба за младежи. В началото на 90-те години, едва двайсетгодишен, беше един от първите бригадири на Маджо. По-скоро Младен го използваше като бияч. Енчо и Киро Барбута, който пък бе еврошампион по борба и световен шампион по самбо, бяха лявата и дясната ръка на търсещия по онова време място под слънцето Маджо. Добиха особена популярност покрай една история, която описаха всички вестници. И може би именно тази случка предизвика престрелката в ж.к. „Дружба“ и нахлуването в „Дескрим“.
Слави Бинев и хората му бяха хванали Маджо, Енчо и Киро. Завели ги на басейна „Мария Луиза“, където по това време бе щабът на каратистите. Затворили Енчо и Барбута в някакво мазе и започнали да ги бият. А с Маджо само преговаряли да се отдръпне от охранителния бизнес или поне той така разказа пред репортер на в. „168 часа“ и заведе двамата си приятели, за да снимат нараняванията им. В интерес на истината, беше странно, че на него нищо му нямаше.
— Разказвай, Енчо! — измъкна ме от мислите ми Димата.
— Какво бе, бате Димчо? — измуча борецът.
— Това, което си ми разказвал преди — срита го нетърпеливо Димата.
Енчо беше преживял голяма лична трагедия. След като Маджо стана бос, реши да му се отблагодари за вярната служба. Енчо не ставаше за никаква работа. По цял ден ядеше и пиеше и дори заживя в къщата на Младен.
По онова време бе симпатично момче. Запозна се с дъщерята на Венци Стефанов и набързо се ожени за нея. Бъдещият футболен бос вече развиваше проспериращ бизнес. Енчо смяташе, че с благодетели като него и Младен цял живот ще си развява байрака. По-нататък историята бе досущ като в „Кръстникът“ (любимата книга на Младен, с която лягаше и ставаше).
Енчо си беше прост селяк, който знаеше едно — жените трябва да слушат. И сега, когато някаква градска мадама се опитваше да му се качи на главата, смяташе, че е нормално да я по-наплясква. Тя обаче, като всяка глезена щерка, се бе оплакала на баща си. А той — на Младен. В типичния си поучителен стил Маджо отдели доста време да обяснява, че така не се постъпва. Но той се пъчеше, че е световен шампион и никой не може да му нарежда какво да прави.
Месец по-късно отново бе шамаросал жена си, но този път бе уцелил лош момент. Явно Маджо, препрочитайки любимата си книга, бе достигнал до тази част, в която дон Корлеоне раздава справедливост. Без да се замисли, беше пратил всичките си хора да натрошат бившия си колега. А те, в старанието си да изпълнят задачата, го бяха били с железа по главата. Енчо лудна напълно. Не смееше да се прибере в родния Сливен, а и не се знаеше дали има и при кого. Може би само инстинктът му бе подсказал да стигне до мястото, където беше израснал — хотел „Диана“, бившето училище „Олимпийски надежди“ и залата, в която тренираше. Оттам нататък заживя като куче. Лятото спеше на тревата или на пейките на басейна, ядеше останките от стола, ако някой го съжалеше и го нахранеше. Чистеше едно кафене, където понякога му даваха кафе или чай да се стопли.
Някогашната легенда в борбата и един от основателите на групировките се бе превърнал в обикновен клошар.
— Колко пъти ще ме караш, бе? — озъби се Енчо.
— Енчо… — ядоса се не на шега Димата, — Младен ти увреди главата, която и без това не ти беше нужна. Аз ще пратя да ти начупят краката… да те видя тогава какво ще правиш? При т’ва знаеш — развихри се отново Димата, — че аз първи те усетих, че се преструваш на луд, за да не те наказва още Маджо. Тарикат ще излезеш ти, Енчо! Успя да го заблудиш, че си си получил заслуженото, даже го накара да има и угризения.
— Открай време си такъв, Дима — надигна се Енчо и започна да обикаля нервно около нас.
— Ще те сплескам, боклук! Да не си посмял да ми налетиш!
— Нема, бе, нема… Просто съм зле. Може да не съм луд, ама главата постоянно ме боли — стана по-словоохотлив той.
— Айде, разказвай тогава…
— Ти не можеш ли да му го разкажеш — хвърли поглед към мен. Познавахме се от години, но нямахме никакъв контакт.
— Искам да го чуе от твойта уста! — беше непреклонен Димата.
— Еми, става въпрос за едно време, кога ни пребиха на „Мария Луиза“ — втренчи поглед той. — Мен и Кирето ни затвориха в подземията и ни предложиха, ако им направим по една свирка, да не ни бият. И двамата отказахме и затова ни пребиха от бой. Аз се опитах да се бия с тях, но бяха много… Премазаха ме. После ме качиха да ми покажат какво прави Младен — сниши глас Енчо. — Качиха ме на едно столче, да гледам през прозореца. Маджо беше клекнал на колене и обслужваше оня — Цецо Божков-Животното, дето после го раниха в „Дружба“ и умря в болницата — последните думи ги изстреля нечленоразделно, повишавайки тон, сякаш искаше да ги изхвърли от мислите си. — Няма ли да ми дадеш някой лев, бате Димчо? — на мига забрави за мен и се обърна към Димата.
— Ето ти малко студено кафе — подаде му чашата си, хвана ме под ръка и обърнахме гръб на отчаяния Енчо.
Димата открай време си беше такъв. Имаше си изградени правила. Смяташе, че лудите и сакатите са наказани лично от Господ, затова не проявяваше никаква милост към тях. Случваше се да взема стотинките на слепци и просяци и се оправдаваше: „Защо, след като Господ веднъж ги е наказал, аз да не ги донакажа?“ Въпреки че споменаваше името на Господ, не вярваше в него. Някога ограбваше храмове. Дори си позволяваше, влизайки в църква, най-безцеремонно да взема от даренията, смяташе, че това ще му донесе късмет.
Бяхме се отдалечили на около десетина метра, когато изненадващо чухме тежки стъпки. Енчо приближаваше към нас.
— Ако ти разкажа още нещо, ще ми дадеш ли някакви пари? — с надежда погледна Димата.
— Абе, аз колко пъти съм ти казвал да не се ебаваш с мен? — заби юмрук в челюстта му Руснака.
Енчо се свлече и започна да бърше кръвта от разкървавените си устни.
— Разказвай, боклук! — ритна го силно в ребрата Димата.
Енчо се разтресе от страх, определено бе наплашен от бой.
— Ше разкажа… — изхлипа той — Навремето Младен ме води няколко пъти от другата страна на линията — посочи с ръка, говореше за квартал „Изгрев“.
— Е и, какво правехте там? — наведе се любопитно над него Димата.
— Ходехме при онзи, стареца… неговия приятел… генерала…
— Разказвай, де! — задъха се в напрегнато очакване.
— Ми к’во да разказвам… Оня дъртият… ни прави френска.
— И к’во друго? — в странна еуфория Димата бе зяпнал и попиваше всяка дума от странните бръщолевения на шантавия Енчо.
— После дъртият поиска да го…
— Е, и к’во?
— Ми… направих го. Младен преди това ми беше казал, че ще се издигнем много, ако свърша тая работа… Дааа, ама нали ме знаеш, аз съм свикнал само да ги лашкам и на оня нещо не му хареса… Както го бях така обърнал на задна гума, тоя бръкна в шкафчето, извади пистолета и ми го тикна в устата. Младен едва ме спаси да не ме гръмне. Оня само едно знаеше и питаше: дали го имам за няк’ва курва, че постъпвам така с него. Маджо оправи нещата. Прегърна го, започна да го целува по гърдите, а после се замляскаха — направи отвратена физиономия Енчо.
— Значи е искал нежност бе, Енчо! — прихна най-сетне Димата.
— Сигурно…
— Нямам пари… излезнал съм така от нас бе, глупак! — ядоса се отново Руснака. Замисли се и се обърна към мен: — Жоро, дай му някакви пари на тоя нещастник.
Имах около хиляда лева в мен, извадих ги и му ги подадох всичките.
— Абе, ти луд ли си? — дръпна ги от ръката ми Димата, отдели десет лева, подаде ги на Енчо, а останалите ми ги върна. — Мотай се наоколо! — нареди му той. — Скоро ще те потърся отново. Разбра ли сега, Жоро — след дълго мълчание се обърна към мен Димата: — Излезе, че сексът е създал СИК…

Бях сигурен за какво на Младен му е нужна бълха като Славчо. Макар и върл Костовист, превърнал се в последните години в най-големия спонсор на СДС, след появата на Симеон Втори бе един от първите, които си уредиха среща с него. Според разказа на Крейзи, Славчо и Симеон Сакскобургготски прекарали заедно девет часа на Боровец. Сашко дори се кълнеше, че той и част от охраната три пъти слизали до банката, която тогава все още била собственост на Славчо (СИБанк), и донесли четири различни по големина куфара. Последният, според думите на Крейзи, бил с най-големи размери. За радост на цялата охрана, която измръзнала в джиповете, чакайки приключването на проточилата се среща, скоро след това си тръгнали.
С приповдигнато настроение Славчо, който не пропускаше да се похвали, обяснил, че дори СДС да си замине, имат нов съюзник в лицето на Царя, който обещал, че няма да им търси сметка за изминалите години.
По-късно съвсем естествено Славчо загуби банката, но отношенията им със Симеон продължаваха да бъдат добри. Дори никой не му потърси сметка за приватизацията на РМД „Златни пясъци“.
Крейзи още тогава твърдеше, че срещата с Негово величество я е уредил Маджо през генерал Любен Гоцев. Доста по-късно Славчо бе разбрал, че е изиграл ролята на преебаното другарче, защото, освен че е инвестирал в собственото си бъдеще, той е платил и за Маджо.
В цялата тази схема най-много спечели Любен Гоцев. Заради ласките, които Маджо му даряваше, той му се отблагодаряваше с бизнес. Хитрият старец бе намерил тарикатски начин любовта на Маджо да му излезе безплатна, като използваше новото си протеже Симеон. Убеждаваше Младен, че трябва да платят на царя, за да се възползват от протекциите му и да не изпаднат от играта. В последствие двамата с Кобурга разделяха парите. И така намаляваше разходите по любовника си.
Сега Славчо не съжаляваше, че е преебан. Както е известно, благодарен цар няма, а Симеон бе изиграл всички. Впоследствие отказа да свърши каквито и да е било услуги на Любен Гоцев, дори не си направи труда да помогне на Маджо да запази 40-те декара, които бе закупил на безценица в Южния парк, след като опозицията се бе противопоставила на фалшивата сделка.
Самият Славчо имаше далеч по-малко претенции към Величеството и за разлика от Маджо, който се бе дискредитирал, бе запазил добрите си отношения с него.
Но докато Маджо имаше своите блянове на власт да дойдат неговите хора — комунистите все още разчиташе да има полза, пък макар и дребна, от добрите отношения между Симеон и Славчо.
А самият той вече бе подготвил почвата на БСП, на която чрез приятеля си Младен Мутафчийски, оръжейния магнат, бе подарил 50% от активите на банката си.

- Георги Стоев - ,,Любен Гоцев - истинският Кръстник." 

Едвам го изчетох без да повърна.

вярно е.