Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.06.2021 01:08 - АЛЕКСАНДЪР СОЛЖЕНИЦИН: ,,ПРИ АЛЕКСАНДЪР II Е ПО-БЕЗОПАСНО ДА ДЪРЖИШ ДИНАМИТ, ОТКОЛКОТО ПРИ СТАЛИН ДА ПРИЮТИШ СИРАЧЕТО НА НАРОДНИЯ ВРАГ"
Автор: modernotorobstvo Категория: Политика   
Прочетен: 561 Коментари: 1 Гласове:
0


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 imageimageimageimageimageimageimageimageimageimageimageimageimageimageimageimageimageimageimageКакто читателят вече видя, нито 35-а, нито 37-а, нито 49-а година могат да изчерпят списъка на доставяните за Архипелага хора. Доставките никога не са били прекъсвани. Както няма минута, през която някой да не умира и да не се ражда, така няма и минута, през която да не се извършват арести. Понякога това дебне наблизо човека, понякога става някъде по-далеч, понякога човек се самозалъгва, че нищо не го заплашва, понякога той сам става палач и така заплахата отслабва, ала всеки възрастен жител на тази страна, от колхозника до члена на Политбюро, винаги е знаел: най-малката непредпазлива дума или движение — и безвъзвратно лети в бездната.
Както на Архипелага пред всеки нагаждач се разтваря пропастта (и гибелта) на общите работи, така и в страната пред всеки жител зее пропастта (и гибелта) на Архипелага. На пръв поглед страната е много по-голяма от своя Архипелаг, но цялата тя и всички нейни жители висят сякаш призрачно над разтворения му зев.
Страхът не е винаги страх от арест. Тук има и междинни степени: чистка, проверка, запълване на анкети — планомерно или извънредно, уволнение от работа, лишаване от жителство, интерниране или изгнание. Анкетите се съставят така подробно и изпитателно, че повече от половината жители се чувствуват виновни и постоянно се измъчват от приближаващите срокове за попълването им. Веднъж дали неверни сведения за своя живот, хората се мъчат след това да не оплетат конците. Но опасността може да избухне неочаквано: Игор, синът на кадийския Власов, постоянно пише, че баща му е умрял. Така успява да влезе дори във военно училище. Внезапно го извикват: до три дни да представи документ, че баща му е умрял. Ето ви и ситуация!
Съвкупният страх води до неминуемото съзнание за своето нищожество и липса на всякакви права. През ноември 1938 г. Наташа Аничкова узнава, че любимият й (неофициалният съпруг, с когото не е сключила брак) е арестуван в Орел. Заминава за там. Огромният площад пред затвора е задръстен от каруци, а в тях — жени с цървули и сукмани, които искат да предадат вързопчетата си, но не им ги приемат. Аничкова се навежда пред прозорчето в страшната тъмнична стена. Коя сте вие? — питат я строго. Изслушват я. Вижте какво, московчанката, ще ви дам един съвет: тръгвайте си обратно още днес, защото нощес ще дойдат да ви приберат! Чужденец не би разбрал нищо: защо вместо отговор по същество на зададения въпрос чекистът дава нежелани съвети? Какво право има да изисква от свободната гражданка да напусне незабавно града? И кой е този, който ще дойде при нея и защо? Но кой съветски гражданин ще си изкриви душата, че не разбира или че случаят е неправдоподобен за него? След подобен съвет доста ще се позамислиш дали да останеш в чуждия град.
Н. Я. Манделщам е права, когато пише: нашият живот до такава степен е взаимосвързан с тъмницата, че многозначните думи: „взет“, „вкаран“, „лежи“, „пуснат“ дори без текст всеки у нас ги разбира само в един смисъл!
Нашите граждани никога не са имали усещане за безгрижност.
Закрепеност. Ако бе възможно лесно да сменяш местожителството си, да заминаваш оттам, където става опасно за теб — и по този начин да се отърсиш от страха, да се ободриш! — хората щяха да бъдат по-смели, можеха и да рискуват. Но дълги десетилетия бяхме сковани от обстоятелството, че никой трудещ се не можеше самоволно да остави работата си. Освен това всички бяха закотвени по места чрез адресната регистрация. И чрез жилището си, което нямаш право нито да продадеш, нито да смениш, нито да наемеш. И затова беше безумна смелост да протестираш там, където живееш или работиш.
Прикритост, недоверчивост. Тези чувства смениха предишното открито радушие, гостоприемството (все още проявяващи се и през 20-те години). Тези чувства са естествена защита за всяко семейство и за всеки човек особено защото никой никъде не може да напусне работа, да замине и всяка дреболия от живота ти е в полезрението на органите. Прикритостта на съветския човек не е ни най-малко излишна, тя е необходима, макар че за чужденеца може понякога да изглежда свръхчовешка. Бившият царски офицер К.У. успява да оцелее само защото никога не бил затварян и защото, когато се женил, не разказвал на жена си за своето минало. Арестуват брат му, Н.У. — и ето че жената на арестувания, възползувала се, че в момента на ареста си живели с мъжа си в различни градове, скрива от баща си и сестра си случилото се, да не би те да се изпуснат пред някого. Тя предпочита да им каже, а и на всички останали (и дълго след това да поддържа тази версия), че съпругът й я е изоставил. Това са тайните на едно семейство, разказани едва сега, след 30 години. А има ли градско семейство без подобни тайни?
През 1949 г. арестуват бащата на съученичката на студента В. И. В такива случаи всички се отдръпват и това се смята за естествено, а В.И. не се отстранява, открито изказва съчувствието си на девойката, гледа с нещо да помогне. Изплашена от такова необичайно поведение, тя отхвърля помощта и съучастието на В.И., излъгва го, че не вярва в невинността на арестувания си баща, навярно през целия си живот той е скривал своето престъпление от семейството. (Едва по хрушчовско време се изясняват нещата: тя била решила тогава, че В.И. е или доносник, или член на някоя антисъветска организация, която дебне за недоволни.)
Това всеобщо взаимно недоверие прави още по-дълбока братската могила на робството. Вземе ли някой да се изказва открито и смело, всички се отдръпват: „Провокация!“ Така е обречен на самота и отчуждение всеки обявен искрен протест.
Всеобщо незнание. Като се прикривахме един от друг и като не си вярвахме един на друг, ние самите помагахме да се внедри сред нас абсолютната негласност и абсолютната дезинформация, които са причина на причините за всичко извършено — и за милионите арести, и за тяхното масово одобряване. Без да си предаваме нищо един на друг, без да крещим и стенем, без да научаваме нищо един от друг, се доверявахме единствено на вестниците и на банално плещещите оратори. Всеки ден ни пробутваха по нещо възбудително от рода на някоя железопътна катастрофа (саботаж) някъде на 5 хиляди километра от нас. А което трябваше да знаем непременно, което се е случило днес на нашия етаж, това нямаше откъде да го научим.
Какъв гражданин можеш да бъдеш, след като не знаеш нищо за живота около теб? Едва след като самият ти попаднеш в капана, научаваш много нещо със закъснение.
Доносничество, развито до невероятни размери. Стотици хиляди оперативни работници и в своите явни кабинети, и в уж непорочните стаи на държавните учреждения, и в конспиративни квартири, без да щадят хартията и празното си време, неуморимо вербуват и повикват за предаване на доноси такова количество доносници, каквото не би могло да им е нужно за събирането на информация. Вербуват дори явно ненужни, неподходящи за целта хора, които с положителност няма да приемат — както е случаят с вярващата жена на умрелия в лагера баптистки пастор Никитин. По няколко часа я държат при разпитите на крака и ту я арестуват, ту я прехвърлят в завода на по-лоша работа. Една от целите на вербуването в такива огромни размери е очевидно да се направи така, че всеки поданик да усеща полъха на осведомителните канали. И във всяка компания, във всяка работна стая, във всяко жилище или да има доносник, или всички да живеят със страха, че има такъв между тях.
Без да твърдя въз основа на проверени данни, предполагам, че от четирима-петима градски жители на един поне веднъж в живота непременно са предлагали да стане доносник. Ако не и на повече. В най-ново време правих проверки и сред арестантските компании, и сред вечните волнонаемни: кого, кога и как са вербували. И винаги се оказваше, че от неколцината души на масата на всички е било предлагано това навремето!
Н. Я. Манделщам правилно заключава: освен да се отслаби връзката между хората, тук има и друго съображение — поддалите се на вербуването в страха си от обществено разобличаване ще са заинтересовани в непоклатимостта на режима.
Прикритостта е простряла студените си пипала сред целия народ — тя е проникнала между колегите в службата, между старите приятели, между студентите, между войниците, между съседите, между подрастващите деца и дори в приемната на НКВД между съпругите, носещи продукти и вещи на мъжете си.
Предателството като форма на съществуване. При наличието на дългогодишен постоянен страх за себе си и своето семейство човек става подвластен на страха, негов подчинен. И постоянното предателство се оказва най-малко опасната форма за съществуване.
Най-невинното, но затова пък и най-разпространеното предателство е да не вършиш директно нищо лошо, но да не забелязваш загиващия до теб, да не му помогнеш, да му обърнеш гръб, да се сгушиш. Арестуват например съседа, колегата и дори твой близък приятел. А ти мълчиш, правиш се, че не си забелязал (не можеш да си позволиш да загубиш днешната си работа!). Или на общо събрание се обявява, че изчезналият вчера е заклет народен враг. И ти, който цели двадесет години си се прегърбвал над една и съща маса с него, този път с благородното си мълчание (че дори с осъдително изказване) трябва да докажеш колко нищо общо нямаш с неговите престъпления (за своето скъпоценно семейство, за своите близки си задължен да принесеш тази жертва! На какво основание ще дръзнеш да не мислиш за тях!). Но арестуваният е оставил жена, майка, деца, може би ще трябва на тях да им се помогне? Не, не, опасно е: ами че това е съпруга на враг, майка на враг, това са деца на враг (а твоите ще трябва още дълго да учат, докато си стъпят на краката)!
Когато арестуват инженер Палчински, жена му Нина пише до вдовицата на Кропоткин: „Останах без никакви средства, никой не ми помогна, всички ме избягват, страхуват се. Едва сега разбрах какво са приятелите. Изключенията са много редки.“
Укривателят е също враг! Помагащият е също враг. Продължаващият приятелството е също враг. И телефонът на прокълнатото семейство замлъква. Почти се прекъсва. На улицата не ги познават, не ги поздравяват, не им кимат. Още по-малко пък да ги канят на гости. Или пък да им предлагат пари. В кипежа на големия град хората се оказват като в пустиня.
А на Сталин тъкмо това му трябва! Той се подсмива под мустаците си!
Академик Сергей Вавилов става след разправата над великия му брат лакейски президент на Академията на науките. (Мустакатият шегобиец прави това за подигравка, проверява човешкото сърце.) А. Н. Толстой, съветският граф, не смее не само да посещава, но дори и да подпомага с пари семейството на пострадалия си брат. Леонид Леонов забранява на жена си, по баща Сабашникова, да посещава семейството на арестувания й брат С. М. Сабашников. Легендарният Димитров, този ревящ лъв на лайпцигския процес, се отрича и не спасява, а предава приятелите си Попов и Танев, когато след освобождаването от фашисткия съд им тръсват на съветска земя по 15 години „за покушение срещу другаря Димитров“ (и двамата отбиват присъдите си в Краслаг).
Знае се какво е положението на семействата, в които има арестуван. В. Я. Кавешан от Калуга си спомня: „След арестуването на баща ми всички се пръснаха от нас като от прокажени, бях принуден да напусна училище — децата страшно ме тормозеха (израстват като предатели, израстват като палачи!), а майка ми я уволниха от работа. Принудени бяхме да се препитаваме от просия.“
Милиционерите откарват на гарата семейството на някакъв арестуван през 1937 г. московчанин — майка с децата й, — за да бъдат интернирани. И внезапно, когато влакът тръгва, откриват, че момченцето (8-годишно) е изчезнало. Милиционерите се пребиват да го търсят, но напразно. Интернират семейството без него. Оказва се, че то се било пъхнало под червения плат, обвиващ поставката под бюста на Сталин, и дочакало там да мине опасността. След това се връща вкъщи, но жилището е запечатано. Обажда се на съседите, на познати, на приятелите на тате и мама — и не само никой не го прибира в семейството си, но не го оставят дори да пренощува! И детето се оставя да го приберат в интернат… Съвременници! Съотечественици! Разпознавате ли зурлите си?
И всичко това е само най-слабата степен на предателството — отдръпване. А колко още примамливи стъпала има и какъв огромен брой хора все по-низко падат по тях. Тези, които уволняват майка Кавешан от работа, не се отдръпват, а внасят своята лепта, нали? Или тези, послушни на оперативника по телефона, които изпращат Никитина на черна работа, за да стане по-бързо доносница? А и тези редактори, които нетърпеливо зачеркват имената на арестувания едва предишния ден писател?
Символът на тази епоха е маршал Блюхер: седи като бухал в президиума на съда и съди Тухачевски (впрочем и Тухачевски би вършил същото). Разстрелват Тухачевски — същото сполетява и Блюхер. Или прославените професори по медицина Виноградов и Шерешевски. Помним как паднаха жертва на злодейско оклеветяване през 1952 г., но не по малко злодейски оклеветяват и те събратята си Плетньов и Левин през 1936 г. (Венценосецът тренира и в сюжетите за душите…)
Хората живеят в полето на предателствата и в негова подкрепа се използуват най-извисени аргументи. През 1937 г. една съпружеска двойка очаква арест, затова че съпругата е пристигнала от Полша. И се договарят така: да не изчакват ареста, а съпругът да иде и да съобщи за жена си! Нея я арестуват, а той остава „чист“ в очите на НКВД и запазва свободата си. През същата тази забележителна година старият политически каторжник Адолф Добро-волски предава на своята единствена любима дъщеря Изабела, преди да иде в затвора: „Ние отдадохме живота си за съветската власт и нека никой не се възползува от твоето нещастие. Влез в Комсомола!“ Присъдата на Доброволски не предполага забрана на кореспонденцията, но Комсомолът изисква от дъщеря му да няма такава с баща си и в духа на бащиното напътствие дъщерята се отрича от баща си.
А и малко ли са случаите на такова отричане?! Ту публично, ту чрез пресата: „Аз, еди кой си, считано от еди кога си, се отричам от баща си и майка си като от врагове на съветския народ.“ И запазваш живота си срещу тази цена.
За онези, които не познават това време (или не живеят сега в Китай), е почти невъзможно да го разберат и да простят. В нормалните човешки общества човек достига своите 60 години, без никога да попадне в клещите на подобен избор; и сам той е убеден в своята добропорядъчност, и тези, които държат реч на гроба му. И човекът си отива от живота, без да разбере в какъв кладенец на злото е могъл да пропадне.
Масовата проказа на душите не заразява мигновено обществото. През цялото време на 20-те години и в началото на 30-те мнозина хора у нас още запазват душевната си нравственост и представите си от предишното общество: да помагаш при нужда, да закриляш изпадналите в беда. През 1933 г. Николай Вавилов и Мейстер още се застъпват открито за всички арестувани ВИРовци. Трябва да се изчака един минимално необходим срок за нравственото разложение, преди който великият Апарат не може да се справи с народа. Срокът се удължава и от възрастта на още неостарелите вироглавци. За Русия се оказват необходими 20 години. Когато масовите арести връхлетяват през 1949 г. Прибалтика — за тяхното разлагане са изминали само 5-6 години, недостатъчно пострадалите от властите семейства срещат от всички страни подкрепа. (Впрочем има и допълнителна причина, укрепваща съпротивата на прибалтийските народи: социалните преследвания се възприемат като национален гнет, а в този случай хората винаги проявяват по-голяма неотстъпчивост.)
Когато правехме оценка на 1937 г. за Архипелага, ние не я удостоихме с висшата корона. Но тук, по отношение на живота на свобода, ще трябва вече да я увенчаем с тази корозионна корона на предателството: може да признаем, че именно тази е годината, която сломява душата на нашето свободолюбив и го залива с масово разложение.
Но дори това не поставя край на нашето общество! (Както ще видим сега, краят изобщо никога не е настъпвал — живата нишка на Русия оцелява, дочаква по-добри времена, проточва се до подобри времена, до 1956 г., а сега вече толкова повече няма да умре.) Съпротивата не се проявява открито, тя не смекчава епохата на всеобщото падение, но пулсира, пулсира, пулсира с невидимите си топли жилчици.
В това страшно време, когато в обърканото си усамотение хората изгарят скъпите на сърцето им фотографии, писма и дневници, когато всяка пожълтяла хартийка в семейната библиотека изведнъж разцъфва като огнена папрат на гибелта и самата тя бърза да се хвърли в печката, се изисква доста мъжество, за да не изгориш и да запазиш архивите на осъдените (като Флоренски) или на явно нарочените (като философа Фьодоров) в продължение на хиляди и хиляди нощи! А каква конспиративна антисъветска ужасна измяна трябва да изглежда повестта на Лидия Чуковска „София Петровна“. Нея я съхранява Исидор Гликин. В блокадния Ленинград, усетил приближаването на смъртта, той тръгва и прекосява целия град, за да отнесе повестта на сестра си и така да я спаси.
Всяка постъпка на противопоставяне на властта изисква мъжество, несъразмерно с величината на постъпката. При Александър II е по-безопасно да държиш динамит, отколкото при Сталин да приютиш сирачето на народния враг — и все пак колко, такива деца са били прибрани и спасени (нека самите деца разкажат!). А и тайно подпомагане на семействата е имало. И се е намирал някой да смени жената на арестувания в безнадеждната тридневна опашка, за да може тя да се сгрее и поспи. И все някой с туптящо сърце е отивал да предупреди, че жилището е в засада и не трябва да се завръщате в него. И все някой е приютявал избягалата, макар самият той да не е могъл да спи през тази нощ.
Вече споменахме за тези, които се осмеляват да не гласуват за екзекутирането на подсъдимите по делото на Промпартията. А има и такива, които са пратени на Архипелага заради това, че са се изказали в защита на свои незнайни колеги. Синът не пада по-долу от бащата: Иван, синът на Рожански, пострадва също заради това, че е защитил колегата си Копелев. На партийно събрание в ленинградското детско държавно издателство (Детгиз) става М. М. Майснер и се изказва в защита на „вредителите в детската литература“, незабавно го изключват и арестуват. Не може да не е знаел какво рискува. Във военната пък цензура (Рязан, 1941 г.) една девойка цензорка накъсва криминалното писмо на неизвестен й фронтовак, но забелязват как изхвърля накъсаното в кошчето, наставят хартийките и арестуват самата нея. Принася в жертва себе си заради някакъв далечен неизвестен човек! (Аз пък научих това само защото се беше случило в Рязан. А малко ли такива неизвестни случаи има?…)
Сега често ще чуете (Еренбург), че арестуването било лотария. Лотарията си е лотария, но някои и други номерца са предварително белязани. Е, да, има такива налудничави кампании, когато арестуват по предварително определена бройка, да, но вече всеки изказал се публично е прибиран в същия миг! И фактически имаме налице душевен подбор, а не лотария! Смелчаците попадат под сатъра, отправят ги на Архипелага и се разстила безоблачната картина на еднообразно-покорния останал живот на свобода. Нито един малко по-чист, по-добър човек не може да принадлежи на това общество, а без такива хора то става все по-никакво. Тяхното тихо напускане става почти незабелязано, но всъщност това е умиране на народната душа.

- Александър Солженицин - ,,Архипелаг ГУЛАГ." image



Гласувай:
1



1. tota - За голямо съжаление,
15.06.2021 12:36
Няма създадена съвършена обществена политическа организация, която да осигури сигурност и качество на живота на хората. Както и да се нарича, тя е в полза само на шепа хора, политическата класа и нейните слуги.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: modernotorobstvo
Категория: Политика
Прочетен: 899134
Постинги: 953
Коментари: 345
Гласове: 711
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031