От литературата, с която се запознах още като студент във Франция, а по-късно и в България, бях наясно, че за реализацията на идеите на марксизма-ленинзма и социализма е необходимо перманентно насилие. Само така, със стратегията на Ленин и неговия пророк Маркс, може да се стигнат сияйните върхове на комуниза. Това непременно щеше да доведе до нарушения на човешките права и до нуждата от организация, която би се обявила в защита на онеправданите. След 9 септември - дата, влязла трагично в историята на нашия народ, систематично започнаха да се ликвидират културни и хуманни придобвки, които българите след освобождението от турците с помощта на своите водаче и държавници бяха успяли да измоюват. Комунистите сметнаха, че подобно историческо наследство ще им пречи при нужното превъзпитание на младежта. Посегна се върху идеали, които бяха основни добродетели на нашия народ. Обаче се намериха хора, които искаха да напомнят, че за да се стигне до едно спокойно, укротено общество, са необходими промени. Сред тях бяхме аз, Димитър Додов, Никола Цунев, Петър Вътов и др. Основната ни грижа бе - как може да се спре откритото насилие? Заради това бяхме хвърлени в затвора. Серщу нас заведоха дело по чл.1, ал.2 от Закона за защита на народната власт с обвинение в конспирация и възстановяване на Съюза на българските легиони. На процеса Додов засегна македонския въпрос. Иван Донев защити своята националистическа теза, а аз бях предизвикан да направя анализ на четвъртия закон на диалектиката като чиста Сталинова измислица, която няма нищо общо с диалектиката на Хегел и обръща с главата надолу диалектическия материализъм на Маркс. В затвора, въпреки изолацията, стигнахме до общото мнение, че свободата на мисълта, словото и печата - като основни човешки права, не бива да бъде отнемана. Тези права трябва да имат не само формална, но и социална. Когато през 1980 г. излязохме, ние вече бяхме убедени, че самата управленска система поставя на дневен ред въпроса за създаване на дружество, защитавало човешките права. То щеше да е отначало малобройно, но трябваше да съдейства за разтопяване на ледовете, сковали нашето време. Няма какво да крием - усещахме, че непрекъснатият терор е парализирал гражданина, селянина, работника - изобщо целия народ. И така, през 1987 г. аз, Стефан Савовски, Едуард Генов, Григор Станков, Божидар и Минка Статеви образувахме една групичка, която написа писмо до Комисията за правата на човека от Виенската среща. Сочехме доказателства, достатъчно да убедят представителите на 33 държави, че правата на човека в България са сериозно нарушени. Българската секция към американската радиостанция Би Би Си спомена за приятната изненада, която е предизвикало нашето писание сред официални правителствени лица на САЩ. Те изказали подкрепа на нашите искания. Управниците в България не бивало да си правят илюзии, че въпросите около човешките права са ликвидирани.
Те тепърва ще излизат на преден план. Писмото раздразни силно ДС. Нахълтаха вкъщи, както бяха правили вече много пъти, но сега - с голяма злоба. Точно на Бъдни вечер! ,,Писал ли си нещо?" - не уточняват какво. Викам: ,,Нищо не съм писал." Те ,,Абе, ние, когато е имало нещо подобно, винаги сме намирали писания тук." Отговарям им, че може да е било така, но вече имам опит и не пиша нищо, защото ми го прибират. На другия ден ме дигат в София, на ,,Развигор" 1, Главно следствено управление. Началникът направо пита:
- Да си писал протест във връзка с правата на човека в България?
- Не, не съм писал такива работи. Предварително ви казвам - нищо не знам!
- Ти си извикал Григор Симов и си му дал инструкции при кои хора да иде.
- Не е точно така. Наистина, той беше у нас - казвам, - познаваме се от затвора. Поприказвахме на двора, но не имало писма, заговори и т.н.
И, нали ми е такъв табиетът, обявявам гладна стачка - по всички правила. Ден, два, десет, двадесет дни минават. Вика ме същият генерал:
- А бе, бай Илия, защо ще отричаш? Ето ги признанията на тоя и тоя - Показва ми ги.
- Това са ваши фалшификации - отговарям. Тези хора не биха писали такива работи!
И не подписвам никакъв протокол.
Два месеца по-късно изпратих протест във връзка с нашето задържане (бяха прибрали и другите от групата) като изтъкнах, че нашите действия са били изцяло в рамките на Хелзинкските и Виенските договорености. Признавам, че аз съм инициаторът и че лично съм пращал Симов и други по разни места - нещо, което не бях направил в Следствието. Целта ни е била да положим основите на Независимо дружество за защита правата на човека (НДЗПЧ), чието възникване е презвикано от насилническата ни система. Винаги съм казвал - комунистите са голями хитреци! Може за друго да не са кадърни, но да вземат страха на човека, да си менят цвета като хамелеони, представяйки се за миролюбци, християни, монархисти и не знам какви си - нямат равни! Автомобилите, с които кръстосваха около моя дом, нямаха никакви знаци, че са към МВР. Криеха ги понякога в близките шубраци. Ако мине дипломатическа кола да провери верни ли са слуховете около битието на Илия Минев, няма да улови нищо подозрително. Ще започнат да убеждават, че Минев има пълна свобода, но вече е стар, грохнал човек, на път да умре. Просто нямах ищах да излиза! А ония не ме пускат! Даже идват при мен да убиват времето. Цял ден си говорим разни глупости. На 5 декември 1987 г. имах много страни гости. Влизат у дома трима души - един носи карамфили, друг - нещо увито. Представиха се за големци от София. Единия го познавах - полковник от ДС в Пазарджик. И се обръщат към мен така, както го правят всички от техния бранш - от шефа им Григор Шопов до последния милиоценер: ,,бай Илия". Честитят ми седемдесетия рожден ден. Така и така, въпреки че сме политически противници, изпитваме чувство на уважение и специално идваме да те почетем. Поздравявам ги с ,,Добре дошли!", а те искат да им кажа нещо в този тържествен за мен ден. И аз почвам:
- Вие може да сте и генерали, а аз пък съм председател на Независимото дружество за правата на човека.
Те скочиха:
- Няма такова!
- А - казвам, - основахме го миналата година. Бяхте дошли на обиск. Взехте ми Наказателния кодекс, Административния - всички помагала. А ми казвате, че търсите някакво писмо. Аз пратих юни месец до главния прокурор оплакване във връзка с това. Така, че тогава го основахме. Ама не било узаконено! Не бойте се, и това ще стане. Но знаете, че нямам обичай с милиционери да говоря по въпроси от политиката, дори да са с най-висок чин!
- Ей, - отговарят, - пак почна старите истории...
Кажи, кажи още нещо!
- Ами предайте на Тодор Живков, че може да дойде време, когато СССР, с оглед на своите интереси, да ви изостави. Всеки народ си има своята съдба и в един момент остава сам със себе си. И Ленин го признава!

- Д-р Иван Гаджев - ,,Непримиримият Илия Минев."