,,Късно през нощта в малките часове, ходех да докладвам на Тодор Живков в щаба на НОВА, който се намирал в читалище „Славянска беседа" на ул. „Г.С. Раковски". Там се даваха разпоредбите и мунициите.
„Досегът ми с др. Живков беше много специален. Бяхме се разбрали да си съобщаваме с очи. Намигнеше ли ми, това означаваше да продължавам
с убийствата."

- Мирчо Спасов, комунистически убиец, бивш зам-министър на МВР И бивш първи зам-председател
на Комитета по
държавна сигурност.

Писмото на комунистическият убиец Георги Димитров до евреина и масов убиец Сталин относно извращенията на Червената армия в България (извадка) ***
Известни са редица случаи на насилие по отношение на местното население на завзетите територии от някои военнослужащи от тиловите части на Червената армия. Така например:
a/ произволно се отнемат от местното население работен добитък, каруци, хранителни продукти, без знанието на местната власт
и без да се оформи по съответен начин изземването
на животните и хранителните продукти.
6/ произволно се изземват държавните и частните граждански
превозни средства и смазочни масла. Това води до срив на есенната сеитба. в/ някои военнослужащи в пияно състояние нахлуват през нощта в частни домове в градовете и селата, грабят, а в някои случаи изнасилват жени и убиват мъже. В село Див Дядово, Шуменски район е убит заедно с други и член на Комунистическата партия. Доколко такива произволни действия внасят голям смут сред населението, което с неописуема радост и израз на дълбоко щастие среща братската Червена армия, и от друга страна се използват по злостен начин от враговете на българския народ и на Съветския съюз, молбата е
да са направи всичко възможно за тяхното прекратяване. ...из Писмо от Георги митров до И. В. Сталин
и В. М. Молотов. Москва, 22 септември 1944 г.

На датата „19 декември 1945 г. ,,сряда“, в своя дневник Неделчо Ганчовски, личният секретар на Георги Димитров, е записал как неговият господар попълнил някакъв въпросник.
Диктуваше отговорите си и те се нанасяха на машинка, после взе формуляра, прегледа написаното, сложи датата и се подписа. Ето въпросника с отговорите:
Трите имена — ГЕОРГИ МИХАЙЛОВ ДИМИТРОВ.
Образование — ВТОРИ КЛАС."

- Неделчо човски – „Дните на Димитров, каквито ги видях и записах“, Издателство „Захарий Стоянов“, София, 2002 г., стр. 11.

Правешкият диктатор Тодор Живков, който
за наш срам ни въртя
на кутрето си цели 35 лета,
заяви с цинизъм,
типичен за всички комунисти:

,,Политбюро твърдо застана на тая позиция: че ние имаме работа с недоразвито общество.. Социализъмът е едно недоносче. Ето това е самата истина недоносче."

„Сутрин в 5,00 ч., когато ставахме, веднага се чуваха виковете на бригадирите: "По-бързо! До три! Има ли още някой вътре?!" По 500 души се струпваха на вратата. Падаха и биваха сгазени от другите. Бригадирите стояха около вратата и удряха с дървета, който им падне. Излизахме и с ръце пазехме главите си,
но в тези мелета винаги имаше по някоя жертва.
Сутрешна доза бой за разсънване - така го наричаха. Охраната гледаше и се смееше, а ние умирахме. После измиване, "тоалет" и закуска до 6,00 ч., кратка проверка, строяване по бригади и указания за работата. Отиване на работа, а от 12 до 13 ч. обедна почивка. И пак работа, докато се стъмни, зависимост от сезона. Вечеря на плаца - прави или седнали по земята. След това започва страшната вечерна проверка, която понякога траеше до 2,00 часа след полунощ.
В дъжд и сняг всички лагеристи стояхме прави за да чакаме "представлението" изнасяно от Газдов, Горанов и Гогов. Най-често поредното убийство на някой от нас.

- Божидар Витанов, син на известен радиоговорител отпреди 9 септември 1944 г. Едва 18-годишен през 1960 г. и след като седем пъти е пребиван в мазетата на сградата на ул. "Московска" 5 той е изпратен на комунистическият концлагер
в Ловеч.

Никола Дафинов, лагерник в комунистическия концлагер
в Ловеч:

„Имаше 3 каменни кариери и работата беше убийствена – от 7 до 22,30 часа. Помещенията бяха с нарове на 4 етажа, пълни с грамадни дървеници. Спиш с „кофража“. Бяхме подложени на непрекъснат страхотен тормоз.
Особено от тези, които бяха от ДС. През цялото време бой с тояги. От тях ставаха гнойни рани. След толкова години
още имам белези по гърба. Всеки ден ставаха по няколко убийства. Даваха ни помия, разбира се, която и свине не биха яли. Въпреки това много от въдворените молеха за допълнително,
тъй като гладът беше ужасен.
Но след като станаха толкова убийства с тояги, защо да говорим каква храна са ни давали. Млади момчета си отиваха през ден. Някои още на втория ден ги пребиваха от бой и слагаха телата в чувал, който оставаше вързан по няколко дена в една тоалетна. Отначало бяхме 200 души, но броят на лагерниците нарасна на 2000 и повече, а тоалетната си беше същата. Труповете в чували, завързани с тел, ги складираха
в нея."

Ето как един комунист описа нищожна част от грабежа на българския народ: „Акцията с куфарчетата изплува като фотографски образ в легенче с проявител. Става ясно, че е осъществена от тандема БКП-ДС" и е преминала на три нива:
MECTHO в София и в окръжните градове. Правило: „На много хора по малко".
ЦЕНТРАЛНО — в София. Правило: ,,На малко хора по много.
ВИСШЕ по чужбина. Правило:,,На съвсем малко хора съвсем много." Тук сумите не са давани на ръка, а са внасяни по сметки в чужбина...
Но най-приближените [до клановете Живков и Луканов) са обезпечавали не само себе си, но и децата, и внуците, че и правнуците си. Една от съпругите на член на Политбюро и активен участник в свалянето
на Тодор Живков е питала някои от жените на високопоставените[комунистически] особи:
„А вие колко получихте?"

- Георги Тамбуев - ,,Власт, облечена в корупция."

„Др. Живков увери др. Андропов,
че Държавна сигурност на НРБ
е филиал на КГБ на
Съветския съюз."

- Министерство на вътрешните работи, Лично строго секретно! Информация № 724, Относно: Състоялите се разговори с пребивавалата у нас делегация на КГБ начело с др. Ю. Андропов, екз. № 7, София, 24
декември 1969 г.

Разказва д-р Михаил Владимиров Кръстев

„ По време на войната 1941-44-та, разказваше баба, в нашия дом бяха настанени двама немски офицери. Бяха чисти, любезни, приветливи хора. Всяка сутрин взимаха душ. Понаучиха български и питаха децата :”Как е училището?” Даваха им шоколадчета.
Немците се изтеглиха и на тяхно място дойдоха пияните руски орди. Настаниха 6-7 офицери червеноармейци с ординарците им у дома, нашето семейство сместиха в една стая на първия етаж. Първата вечер седнаха в хола на вечеря и като се напиха извадиха пистолетите и почнаха да стрелят по маслените портрети на стените, защото това били „фашисти”.
На втория или третия ден /12-13 септември/ семейството ни обядваше. В стаята връхлетя един майор червеноармеец и започна да крещи на дядо ти:
- Къде са ми картофите?
Произшествието е следното: бяха настанени на втория етаж и той изсипал в тоалетната чиния 2-3 кг картофи, дръпнал водата да се измият и те изчезнали. Дивотия! Дядо ти беше на първия етаж и той си помислил, че му ги краде. Дядо ти отиде на пазара, купи 5 кг картофи и му ги даде:
- Ето ти картофите!
Руснаците повръщаха пияни в леглата си, понякога така се напиваха, че се напикаваха и насираха.
На кристалните полилеи в къщата окачваха и деряха овце, задигнати от селата. Първите дни, докато научат кое какво е ми казваха:
- Хазяйка, това тука е много удобно за миене, но защо се направили така бързо да спира водата?
А те всички си миели лицата в тоалетната чиния. В Русия имали само нужници из дворовете. Жените им дойдоха в края на 1945 – та и стояха до 1947г. Взеха от гардеробите на богатите всичко, което им хареса. Разхождаха се из града по пеньоари. Обичайна гледка беше руски офицер да кара мотор, а зад него жена му с развят пеньоар.
През 1947г. след като създаде и закрепи престъпния комунистически режим, Червената армия се изтегли от България. Когато си тръгнаха от нас, руснаците натовариха на камионите радиото, грамофона, грамофонните плочи, порцелановите и кристалните сервизи, чаршафи, одеала, рокли, парфюми. И не само от нас – от всички богати къщи.”

- Надежда Любенова(членка на БКП, правеща се сега на антикомунистка) „В съда влизат убитите” стр. 21-22.

Колю Кондов („Белене“):
На 5-ти септември 1951 г. 35 млади български патриоти са разстреляни в Старозагорския затвор. По същото време и в Сли­венския затвор са екзекутирани двама легионери.
По-горе споменах името на директора на Пазарджишкия затвор – Георги Попов. Ден-два преди събитията, започнали на 24-ти април 1952 г. и преди пребиваването ми в директорската стая, бях в карцера. По това време бяха убили един младеж -учител от Хасково. Трупът му беше хвърлен върху въглищата срещу карцера. Късно вечерта през решетките на карцера видях, че дойде директорът изверг. Пиян и псувайки ни, отиде до трупа на убития учител и уринира в отворената уста на жертвата. Жес­токи дни на побоища и убийства!… “
„Много често охраната извикваше някой от нас и му нареж­даше да отиде (отвъд колчетата с надписи „Стрелба без предуп­реждение!“) и да им отреже пръчка от върбата. Ние знаехме, че този нещастник ще бъде убит… “
„По време на брането на слънчоглед в късното лято на 1952 г. млад 17-годишен затворник заспал на обекта. Събуждайки се, разбрал, че е сам. Започва да тича и да моли за прошка, стре­мейки се да ни застигне и да се прибере с нас на Първи обект. Милиционерите се върнаха, пресрещнаха го и го убиха с брадви. Този младеж беше от Свищовско…„Д-р Никола Грозев беше отговорник на лазарета. Той е нео­бикновен човек – легионер. Много често го вкарваха в карцера, за­щото отказваше да подпише някой смъртен акт на убит затворник. Имаше случаи, когато престояваше в карцера и 9 месеца…“
„Един ден, работейки на дигата, беше застрелян Драган Ко­лев, защото беше посегнал да откъсне (от глад!) стрък лапад. Уби го милиционер – негов съселянин. Пред всички ни, хвана го за краката и го завлече в шубрака, казвайки, че искал да бяга. Убийствата бяха почти ежедневни и безпричинни. Никой от нас не знаеше дали ще доживее утрешния ден… “
„На 6 март 1953 г. бяха удавени няколко затворници, които с лодка преминаваха от остров Голяма бързина за остров Пер-син. Лодката имала пробойна, запушена с парцал. Последният изпаднал и лодката започнала да се пълни с вода. Настава сума­тоха и боричкане и всички потъват във водата. Само двама от тях успяват да се спасят с плуване… “
Същия ден, когато умря бай Христо Мутафов, умряха още 20 възрастни лагеристи от азиатски грип. Началникът на лагера, полковник Иван Тричков – брат на небезизвестният комунисти­чески герой Владо Тричков, пристигна и каза: „Малко са умре­лите! Искам трупове, трупове!… “

Д-р Найден Найденов („Белене“):
„… Понякога постоянният вятър на острова (остров Пер-син в „Белене“, наричан от лагеристите „Моргата“) донасяше провлачена тъжна песен, която напомняше ридание над гроба на скъп човек. Много пъти се чуваше: „Помощ, на… му стана лошо, припадна“. А веднага след това стоящият за охрана ми­лиционер циганин подвикваше: „Не викайте, ба! Голяма работа, жа умре една гад…“

Владимир Свинтила („Богданов дол“):
„… Почват първите инквизиции. Те се правят показно – то­ва е „приемът“. С един удар е повален някакъв студент – фракту­ра на черепа, менингит и екзитус (смъртен изход)! Но има и по-страшно. Възстановени са забравените отпреди реформите на Александър II шпицунтери (бой под шпалир). Но това не са шпи-цунтерите, рисувани от Шевченко. Там те удрят един път и ти продължаваш. Тук върху ти се изсипва град от удари. Но има по-страшно: убийството с удар на тояга в соларния плексус. И тогава хвърлят трупа на свинете… “
„… Не ги гледай никога в очите. Свеждай очи. Правият пог­лед се наказва със смърт.
Един бе погледнал Остап Гершанов право в очите. И бе повален – беше му счупен гръбнакът. Въпреки това стоя още една година. И когато излизаше от лагера, излизах и аз и го ви­дях, ходеше на четири крака, влачеше се по корем, Гершанов* му четеше някакви наставления от висотата на ръста си. А бед­ната човешка жаба гледаше нагоре с разбита уста (Гершанов го бе ритнал в устата!). Бедната човешка жаба… “

Димитър Сираков („Белене“):
„… На този остров (остров Персин в „Белене“) човекът бе извън закрилата на всеки закон и всеки момент можеше да бъде застрелян с повод или без повод. Хиляди намериха своята смърт. И когато прасетата започнаха да изравят труповете, трябваше да се закрие свинефермата… В деня, в който беше заклано едно куче и вече имаше 60 случая на умрели от глад, на острова прис­тигна някаква комисия от добре охранени хора от София и със собствените си очи видяха как черния дроб на кучето се обръ­щаше във врящата тенекия.. “

Асен Рашев („Белене“):
„…Отивайки към тоалетната, на 10 крачки от пътеката ви­дях един лагерист, който държеше в дясната си ръка котленка (котленките, които ползвахме за събиране на убитите жаби, змии, и варяхме от ярмата качамак). Беше се хванал за дебелия кавак, а срещу него милиционер с насочен шмайзер викаше и псуваше. Лагеристът с ужас в очите се молеше: „Не ме убивай, не ме уби­вай!“ Недоизрекъл молбата си за трети път – откос от шмайзе­ра, и жертвата се строполи на земята. Милиционерът, може би стъписай, изчезна, вероятно да докладва.
Връщайки се обратно, видях жертвата с лице, обляно в кръв. В дясната ръка стискаше котленката, чието съдържание – царе­вична ярма, се беше изсипало върху тялото му. Явно бе тръгнал към огнището да си вари качамак… “
„… Бай Иван Йондев – анархокомунист от Кюстендил, бе­ше също мой приятел. Добър човек и веселяк беше. Една сут­рин, когато колоната се движеше към обекта, той се отклони десетина метра встрани, за да убие с пръчка една жаба (за хра­на). Изведнъж се чуха изстрели и бай Иван се строполи с лице върху земята. Всичко свърши. Той беше мъртъв… “

Иван Делийски („Белене“):
„… Върбите са нещо като гранични стълбове, очертават гра-
ницата между лагера и…. България. Минеш ли тази линия, Вът-
решните войски стрелят без предупреждение. Да, ама като ра-
ботиш, де ще я видиш върбата и въображаемата линия… По ед-
но време чуваме: пак-пак! так-так! Стрелба, ама не от шмайзер.
Дотичва през ливадите и върбалаците Минчо Панов и се бухва в нас. Какво става, бе? Убиха ги, двамата ги убиха! Ония, с които
той косил, навлезли, както косят, в „българско“ и ги убили на
място…“
„… Докато лежах в лазарета, 11 души умряха от глад. Пог­ребваха ги на съседния остров, на запад е от нас – остров Мага-рец. Няма една тревка там, няма едно храстче. Пясък само. Там са зарити най-малко хиляда трупа, и от Ловеч докарваха мъртви там… “

Теодора П. Калайджиева; Янко К. Кожухаров:
„На 20 април 1990 г. по Радио София бе съобщено за колек­тивен гроб край Благоевград, също създаден в есенните дни на 1944 г., а имаше сведение за жестоко погребение и край Перник, пак по същото време. Там изчезнали адвокатът Владо Йонов от Радомир, председателят на кооперация „Съгласие“ в Перник -Тачо Пеев; Цеко Марков, Иван Петров Комитов и много други.
Без съд и присъда, тези хора са били хвърлени живи в 300-мет-рова шахта… “

Румен Пенков („Кофалджа“ – „Мъртвата долина“):
„… На ръце лагеристите донесоха един човек. Оказа се, че е Христо Генов, народен представител на БЗНС „Никола Петков“ от Чирпан. Той беше излязъл от болница с кръвоизлив от язва на стомаха. Към обяд пристигна комендантът Стефан Китов, об­лечен със сталински мундир, и отиде при бай Христо, който ле­жеше на земята под една круша. Започна да го рита с подкова­ните ботуши. Бях на стотина метра и виждах как човекът умира. След това лагеристи го донесоха на ръце в лагера, но казаха, че вече бил мъртъв. Не знам дори дали е погребан… “

Дончо Стоянов („Белене“):
„… Началникът ни – Стефан Китов, беше садист и убиец. Веднъж, помня, влезе в помещението и се заяде ей тъй без при­чина с анархиста Иван Йондев: „Ти какъв си, бе?“ Онзи мълчи, „Човек“, казва. „Знаем, че си човек, избухна началникът, но аз съм комунист, а ти какъв си?“ Не му изтраяха нервите на нашия и си позволи да отвърне: „Аз за разлика от Вас съм просто чо­век“. На другия ден охраната го застреля. Бяхме на работа на „Носа“. Който от лагерниците минаваше покрай мястото, оца­пано с кръв, оставяше по шепа лайкучки… Не се церемоняха и със своите хора. Информаторите си сред лагерниците най-често убиваха. Никой не знае къде и как… “

Христо Пеев („Белене“):
„… Понтонът „Ужас“ – това име ще му остане в епопеята на „Белене“. Тридесет и пет младежи, предимно от забранения Зе-меделчески младежки съюз, трябва да изтърпят наказание, кое­то трудно би хрумнало на самия Берия. В началото на януари при минус 10-20-градусов студ те престояват 14 денонощия под открито небе, брулени от вятъра, без да могат да седнат или да излязат от водата, която през нощта замръзва, а през деня едва-едва се размразява. Трудно е за нечие въображение да си предс­тави по-голям кошмар. Малцина остават живи, но осакатяват за цял живот с ампутирани от измръзването крайници… “

Димитър Куманов (Кюстендилски затвор):
„… Системата на безогледен терор беше повсеместна. Тя не отминаваше и затвора-болница – Кюстендилския затвор. В него бяха събрани при сравнително по-лек режим предимно туберку­лозни затворници. Един от тях бе Петър Гюров, висок, хубав мъж на около 40 години, приветлив и сериозен човек. Земеделец по убеждения. За негово нещастие управата реши да го вербува за доносник. Гюров възмутен отказал, при което изтървал и някоя по-силна дума. Грабнаха го нанякъде. След няколко седмици вър­наха на одеяло една жалка човешка сянка, обезкървена и измъ­чена до неузнаваемост. Говореше с върховно усилие с много тих и бавен шепот. Почина… “

Христо Николов („Белене“):
„… Между лагеристите имаше и хулигани (криминални ре­цидивисти). Иван Кантов ми казваше кой от хулиганите е бил натоварен от управата да извършва убийства в лагера на беля­зани хора. Иван беше на същата длъжност и по-късно, когато идваше молотовката от Ловеч с трупове. Поемаше чувалите (с убитите) и ги товареше на понтона, а после ги откарваха на ост­ров Предел, където ги закопаваха в шанци, дълбоки 40 – 50 см. Разправяше ми, че свинете от свинарника на острова ги изравя­ли и разкъсвали…
Иван Кантов спеше при нас, в монтажната работилница… Оставаха му пет дни до излизането му от затвора. Започна да си подарява дрехите на нас, които оставахме. Беше лежал вече над 15 г. Но той не излезе. Това, което зная е, че полковник Т го е застрелял с пушка от прозореца на щаба. Премахнаха го, за да заличат част от следите!… “

Христо Рангелов Матев („Слънчев бряг“):
„… Ще споделя само, че бях с вързани ръце и когато казаха „Слизай!“, аз не можах да скоча от камиона. „Помогна“ ми един изверг с приклад в тила и аз се проснах долу. Биха ме до обезу-мяване…
За да бъда кратък, ще ви кажа само, че нас ни биеха на ста­ване, при строяването, при тръгване за кариерите, при връщане от работа, при проверките и нощем дори… Така много момчета не издържаха и си отидоха… Над 300 души… (1954 г.)“

Иван Иванов („Слънчев бряг“):
„… Според мен убийствата ставаха нощем… опъваха маса и шефовете се настаняваха за поредния запой: майор Гогов – на­чалник на лагера, капитан Баев – началник на милиционерската група, майор Газдов – началник на ДС, и Червения майор (Пет­ров) – най-големия гад и убиец, който после умря като куче. До­макинът на служебния стол – затворникът Дако от Угърчин, ми разправяше, че поглъщали неимоверни количества храна и ал­кохол. После, пияни-заляни, карали да им водят лагерници да ги мъчат или жени да се гаврят с тях.
Сутрин, когато идвах на работа, съм виждал огромни лок­ви кръв – сякаш са клали добитък! Питал съм, но не са ми отго­варяли.
Между жените имаше и красиви, макар че не може да се определи със сигурност – толкова отчайващо запуснати и мръс­ни бяха, че на човек му се повдигаше, като ги доближи. Милици­онерите обаче редовно ги изнасилваха!… “

Васил Вълков („Слънчев бряг“):
„… Най-големите масови убийства ставаха точно тук. Без куршум, без нож, без брадва – само с тояги с железен край. В чувалите някои трупове бяха без мозъци… Ако някой дивак (ка­нибал) хване човек, той ще го изяде, а тук прасетата ни изяжда­ха…“

Божидар Петров („Слънчев бряг“):
„… След това казаха на един от нас, мъж около петдесетте, че не трябвало да го докарват тук, а още на място да го ликвиди­рат. Той мълчеше (спомням си само, че беше от Пловдив).
Накараха го да легне по очи на снега и започнаха да го уд­рят с бастуните (сопите). Жертвата им крещеше и молеше за милост, а те удряха по целия гръб и краката, докато в един мо­мент престана да вика. Видях по врата му кръв, някой не беше насочил правилно удара, пък и той се гърчеше и местеше по земята… Някой донесе един чувал, палачите го сложиха вътре, натиснаха краката му и когато се скри целият, вързаха чувала с тел. Един милиционер доведе двама души с дрехи на райета, те взеха чувала и го понесоха някъде…“
„… Виждал съм чувалите с жертвите, понякога над 15 на ден, оставени до сградата зад тоалетната. Към 2 часа след полу­нощ идваше кола и ги закарваха нанякъде. Между нас се чуваше, че ги заравяли в „Белене“, но това знаят най-добре палачите и техните ръководители. Различни бяха причините и прийомите да се убие някой. Но основната причина беше нечовешката ра­бота…
Един младеж на около 25 години се хвърли под влака на Голямата кариера, когато правеше маневра. Колелетата му от­рязаха и двата крака, но той беше жив. Старшината от охраната попита звеневия Левордашки какво става. Левордашки взе един боен чук, изтеглиха го от релсите и го удари в гърдите. Жертва­та издъхна, а старшината одобрително кимна на убиеца. Вечер­та на проверката Газдов и Горанов държаха заплашителна реч никой да не смее да се самоубива. Те не искаха да изпуснат удо­волствието да ни лишават от живот собственоръчно. Те бяха съ­дии и палачи… “

Иван Желев Кисьов („Слънчев бряг“):
„… Този боклук от Бургас знае да плямпа на осем езика и е адвокатско синче – извика Газдов и си плю на ръцете. – И вмес­то да си гледа езиците, ходел в пристанището и предупреждавал чуждестранните моряци кои чейнчаджии били сътрудници на ми­лицията.
Той замахна, че въздухът изпищя, бастунът (сопата) описа дъга и прасна човека в главата. Кръвта рукна като гейзер. Бри­гадирите се нахвърлиха връз него и тоягите им зачаткаха сякаш трошаха орехи. Прожекторът беше насочен към тила му и свет­лината струеше към мен, та главата му изглеждаше черна и кръвта шуртеше като мастилена струя. Биха го петнадесетина минути, той спря да мърда. Донесоха чувал и го натъпкаха вътре. На сут­решната проверка кръгът стоеше очертан от вечерта. В него бе­ше засъхнало ръждиво петно…
Край лагера растяха някакви жилави храсти – дрян ли бе­ше, друго ли – не знам. Но бяха жилави и след като ги обгаряха на огън, много трудно се чупеха. При силен удар тоягите пукаха черепите като зрели дини. Имало е случаи да влезе някой в кръ­га и Газдов да замахне по-тежко… по лицата и дрехите ни пръс­каше червено-бяло пюре от кръв и мозък: когато беше студено, кръвта димеше като сярна киселина… Убиваха дневно от пет до седем души, а понякога и повече. В началото бяхме 180 лагерис-ти; за един месец стигнахме до 1000, а към края на първата годи­на чух, че сме били заедно с женския лагер между 1500 и 2000 души. Материал да убиват и милиционерите, и бригадирите има­ше в излишък. Камионите непрекъснато докарваха нови и нови хора без присъди, защото нищо не бяха извършили, а отнасяха трупове… “
„… Докараха веднъж един военен, беше полковник. Страш­ни бяха вечерните проверки, тогава ставаха и най-големите из­девателства над лагерниците. С полковника се заяде Горанов, заместник-началникът. В продължение на десет дни го би до при­падък всяка вечер, охраната на каменоломната също не го оста­вяше. Ей, така, профилактично. На десетия ден, по-точно вечер­та, го изкара пред строя и каза „Полковник! Ти ще умреш тук, в кръга, още сега. Утре ще докарат сина ти и той също ще умре в кръга!“
Оня нещо му каза и Горанов го уби с един удар. Сложиха го в чувала. Кръвта беше толкова много, че му нахлузиха втори чувал, но и той протече. Синът му дойде на другия ден – снажен, красив мъж, бил артист. На втория ден гърбът му стана кървава каша от бой… Старшина Йозов видя, че артистът не е добре и го задебна. Щом се люшна от мястото си, удари го с тояга и той падна като отсечен. Покрихме го с шинел, но аз видях, че още е жив. Отваря­ше си устата като риба на сухо. Нямаше да го бъде… Четният Димитър Цветков го видя на плаца и се засили да го удари в гър­лото. Артистът или това, което беше останало от него, направи инстинктивно движение, случайно омекоти с ръка удара. Обаче вторият замах му омля гръкляна, обърна очи и умря… “
Описанията на очевидци от концлагерите могат да продъл­жат до безкрайност, но не е нужно; достатъчни са и тези, за да се вдъхне ужасяващата и зловеща атмосфера на комунистическите лагери на смъртта, където са избити без съд и присъда хиляди човешки същества, чиято вина е била, че са били високообразо­вани, интелигентни, произхождали от аристократични семейст­ва и не симпатизирали на просташкия и кървав
комунистически режим.

,,Без декомунизация, съдържаща лустрация и конфискация с последваща справедлива приватизация, този театър ще продължи докато шаваме... Друг начин няма.
Всичко останало
увековечава властта
на номенклатурата."

- Георги Ифандиев 

И след 10-ти ноември, настъпи разгул на фашисткото тържество.

Преди 9-ти септември има
- Убийството на 7 деца от село Ястребино. Най-малкото, на 7 години, казало преди разстрела "Чичко, не ме убивайте, аз съм малък". Убийците НЕ СА СЪДЕНИ преди 9-ти.
- Обявяване война на САЩ и Англия, довело бомбардировките с хиляди загинали, и деца между тях, и разрушена София. Плюс ИЗБУХВАЩИ детски играчки хвърлени от самолетите.
- Палене къщи на партизани и ятаци.
- Безброй инквизирани от полицията, между тях и партизанина Антон, с когото до днес СЕ ПОДИГРАВАТ сините, и шоуто на Слави между тях.
- Клане на законният премиер Стамболийски, язден и пребит преди клането.
- Потопяване в Дунава на шлепове с арестувани земеделци и комунисти. ЖИВИ.
- Рязане на партизански глави, увековечено от палачите със снимка.
- Плащане на награда от 50 000 лв "за главата" на нелегален, жив или мъртъв.
!!! Никое от тия зверства не е прилагано от комунистите!!!