Сталин признава, че почти две трети от големите индустриални предприятия в СССР са построени с американски материали или техническо съдействие

- Андрю Бърнстийн

Откъс от книгата “Капитализъм без граници” от Андрю Бърстийн, Издателска къща “МаК” ООД, София, 2012

След като социалистическите принципи на Ленин докарват руската икономика до банкрут, през 1921 г. той въвежда Новата икономическа политика (НЕП). Тя временно отменя някои видове контрол, отново позволявайки частна собственост на малки компании за производство и за търговия на едро и дребно. (Комунистите обаче запазват контрола върху тези отрасли, които Ленин нарича „управляващите тежести“, като тежката индустрия, минното дело, транспорта и външната търговия). Относно провалилите се социалистически методи, Ленин отбелязва: „Нашата програма беше правилна на теория, но неприложима на практика“.
Затова Ленин се обръща към западния капитализъм за спасение.
Предлага на западни фирми щедри „концесии“ в замяна на бързата индустриализация на съветската икономика. Английски, германски, италиански, шведски, датски и американски компании се втурват да правят летища и железопътни линии – да разработват златни, медни и железни мини – да строят нефтени рафинерии – и много повече.
Но преди западната индустрия да успее да построи наново разбитата съветска икономика, смъртоносен глад връхлита страната, подтиквайки Запада да организира масова помощна кампания. Числата за цялата западна помощ са изгубени, но се знае, че само Америка дарява 700 000 тона хранителни запаси.
Брилянтният германски авиоинженер Хуго Юнкерс проектира самолети и фабрики за Съветския съюз; английската компания „Лена Голдфийлдс” създава невероятно съоръжение за добив на злато близо до Витимск; германски, английски, италиански, шведски и норвежки компании повишават производителността в множество сфери, сред които земеделие, производство на машинни части и построяване на китоловни кораби.
Но заслугата за индустриализирането – доколкото изобщо го има – на Съветския съюз, е основно на американците.
Примерите са много: компанията „Форд Мотор” предоставя проектите и скиците на моделите си; праща инженери в Русия, които да помагат; и праща персонал на обучение в завода на „Форд” в Диърборн, Мичиган. Още: компанията „Остин” от Ню Йорк и Охайо построява огромните фабрики, необходими за проекта на „Форд” в Горки.
Кливландската фирма на Артър МакКий предоставя оборудване и експертиза, нужни за да се изградят огромните стоманени заводи в Магнитогорск. По време на този проект американците преграждат река Урал, построяват мощни пещи, осигуряват обучителни курсове на място и изпращат на обучение в Америка най-обещаващите руски работници.
Превъзходният инженер Джон Калдър от Детройт помага да се построят и оборудват заводи за трактори първо в Сталинград, а след това и в Челябинск. Калдър и американският му персонал издигат съвременна фабрика в Сталинград, която може да произведе 50 000 трактора годишно, с идеята да се нахрани държава, благословена с плодородни земи, но засегната от изостанало земеделие.
Великото постижение на американския капитализъм се проявява по време на първия петгодишен план на Сталин:
построяването на гигантската водно-електрическа централа в Днепрострой. Язовирът и централата в Днепрострой – най-големите в света – се превръщат в символ на съветската пропаганда, целейки да покажат превъзходството на социализма. Размерът на централата е колосален, времето за построяването й е рекордно кратко, производителната й способност – огромна. Всички тези факти се изтъкват от руснаците. Има само един факт, който пропускат да споменат: тя е построена от американци.
Полковник Хю Копър, създател на огромния язовир „Уилсън” в Мъсъл Шоалс, Тенеси, проектира язовир с дължина над 1600 м и височина 61 м, за да прегради Днепър. Когато е завършен, язовирът на Купър генерира 2 500 000 киловата електричество, превръщайки язовира „Уилсън” с неговите 456 320 киловата, в джудже. Днепър увеличава производството на електричество в Съветския Съюз пет пъти.
Има и други примери – всъщност Сталин признава пред свой американски гост, Ерик Джонстън, че „почти две трети от големите индустриални предприятия в СССР са построени с американски материали или техническо съдействие“ – но досегашните примери стигат.
Как СССР плаща за всичко това? Комунистите ограбват и продават превъзходни произведения на изкуството на чужди музеи – и отнемат на Православната църква историческите й съкровища (убивайки хиляди свещеници, монаси и монахини в същото време). ГПУ – тайната полиция – измъчва много руснаци, подозирани, че притежават ценности. Хора с роднини в САЩ са принудени да изпращат писма, молейки за долари, които държавата отнема в момента, в който пристигат в Съветския съюз. Като част от тяхната перманентна класова война, болшевиките екзекутират милиони за престъплението, че са „буржоа“ и открадват всяка лична собственост до последното пени.
При Ленин и Сталин съветският режим позорно следва политиката „Гладувай, но изнасяй“:
СССР изнася жито от „черната земя на Украйна“ – най-плодородната почва за зърнени храни – и причинява гладната смърт на милиони руснаци. В „Черната книга на комунизма” Никола Верт пише1: „Въпреки мащабния международен опит за помощ, поне пет милиона руснаци умират от глад през 1921г. и 1922 г.“. Често правителството разваля договори и не плаща на изпълнителите.
Последна е американската програма от Втората световна война „Заем-наем“. Германският историк Върнър Келър пише, че при тази политика „огромният индустриален потенциал на САЩ е предоставен безплатно на разположение на СССР“. По време на войната, по вода или въздух, към Съветска Русия се изпращат зашеметяващи количества стоки: суровини, съоръжения, инструменти, машини, резервни части, облекло, текстил, консервирана храна, брашно, както и огромно количество оръжия.
„Заем-наем” е безлихвен заем. Нито едно пени не се изплаща обратно. Излиза като
подарък от капитализма за социализма – подарък за 10 милиарда и 800 милиона долара
– всъщност много повече, имайки предвид по-голямата стойност на долара през 40-те години на миналия век.

И вярно ли е, че Студената война наистина се водеше? Ако това е така, защо през цялото време конвергенцията (сливането) между двете системи в области, от които елитите им имаха полза, бе пълна? Как така едната страна постоянно финансираше своите врагове? Най-крупните капиталисти даваха пари на онези, които се заканваха да из изкопаят гроба? Защото паричният поток във вид на кредити от Запада към Изтока никога не спря да тече. През осемдесетте години на м.в. ставаше все по-пълноводен, превърна се в огромна река. Да не би капиталистите да са мазохистични благородници със суицидален комплекс? Нищо подобно! Просто е известно, че диктаторите – до един манипулирани от същите архикапиталисти, са най-добрите платци и винаги се издължават. Разбира се, на гърба на народите. Освен белезите от политическите безчинства, по гърбовете ни все още личат следите и от този финансов камшик. Те няма да бъдат заличени и през идните поколения. Както посочва британският дипломат Брентън, за мнозинството хора на Изток това своеобразно робство продължава. Проучване на Евробарометър, проведено през септември 2009 г., показва: 92 на сто от запитаните българи се възприемат като бедни. В това отношение ни изпреварват само унгарците – 96 на сто. Докато средният дял на бедните в Европейския съюз е 16 на сто. Което въобще не е малко.
Няма да забравя сияещите лица на германските банкери и индустриалци от оскъдните видео кадри, с които през 1988 г. единствената тогава телевизия отрази посещението на Тодор Живков във Федерална република Германия. Нито конфузно усмихнатата физиономия на бившия канцлер Хелмут Кол – обединителя на двете Германии. Както и изглеждащите странно в онези години тъй близки контакти между баварския ястреб, еврейския министър-председател на провинция Бавария и бивш външен министър на ФРГ Франц Йозеф Щраус и Тато. Странно, понеже министър-председателят на споменатата немска провинция бе членувал в NSDStB– Германската националсоциалистическа студентска лига. През Втората световна война, като офицер от германския Wehrmacht, се бе сражавал срещу Съветския съюз. Докато Живков бе представян като високопоставен член на Българската работническа партия (комунисти) и му бяха изградили биографична легенда на един от ръководителите на нищожната по участие и обхват антихитлеристка – всъщност просъветска, съпротива у нас. Предлагам да се запознаете със забележително свидетелство от онова време. Ще се убедите, че когато опре до пари, западните демократи настръхват като таралежи и се затварят в черупките си.
Фридрих-Вилхелм Ротенпилер е бил в делегацията на тогавашния баварски лидер Франц Йозеф Щраус, посетил за пореден път България в късното лято на 1988 година, само седмица преди смъртта си. На какво се дължат специалните връзки между Бавария и тогавашна комунистическа България?
„Поради географското си положение Бавария по традиция винаги е поддържала много добри отношения със средно- и югоизточноевропейските държави. В този смисъл и България десетилетия наред е наш много добър партньор. Франц Йозеф Щраус много се интересуваше от политическата проблематика на конфликта Запад–Изток по време на тогавашната Студена война. Той много искаше да се преодолее този конфликт, да се преодолее и разделението на Европа като резултат от този конфликт. В интерес на истината тъкмо в това отношение разказва Фридрих-Вилхелм Ротенпилер. Неговият тогавашен шеф Франц Йозеф Щраус, една от най-ярките фигури в западногерманската политика, поддържа добри лични контакти с българския лидер Живков и също особено залага на икономическите връзки.
„Още тогава съществуваха икономически връзки, макар и в скромен обем. За Щраус икономическите и политическите отношения не бяха в противоречие, той гледаше на икономиката като средство за придвижване напред в политиката. По онова време България беше ключова страна за отношенията на Бавария с югоизточноевропейското пространство.”
И все пак, разговорите са между държавен глава на комунистическа страна, която се смята за най-верния съюзник на СССР, и един западен политик, когото московската пропаганда обявява за опасен ястреб. Попитахме министър Ротенпилер за тона на тези разговори.
„Много вежливи бяха тези отношения, макар че Щраус винаги ясно и недвусмислено изказваше мнението си за комунистическата система по принцип и за комунистическата система под ръководството на Живков в България – в частност. Нека го кажа пак: по-недвусмислено не можеше. В последния им разговор към края на лятото [на] 1988 година, малко преди смъртта си, Щраус каза на Живков право в очите, че комунизмът не подлежи на реформиране, че само смяна на системата може да отвори нови пътища към бъдещето. За огромна наша изненада Живков не отхвърли тази критика, а каза, че наистина трябва да се поеме по нови пътища. Върхът на всичко беше, когато Тодор Живков попита Франц Йозеф Щраус: „Какво трябва да направи моята страна, за да влезе в ЕС?” През 1988 година това беше направо революционен въпрос в устата на един лидер от Източния блок. Щраус първоначално помисли, че има грешка в превода и попита: „Имате предвид по-тясно сътрудничество, така ли?” Тодор Живков ясно му отговори:
„Моята страна трябва да стане член на ЕС.”
По онова време, още преди политическите сътресения и промените в Германия и в цяла Средна Европа, това си беше направо революционно изявление. След това двамата започнаха да размишляват над немислимото: как може да изглежда пътят на една комунистическа страна, напускаща комунизма и отправяща се към ЕС. Но от тези размишления не последва никакъв политически резултат, защото седмица по-късно Щраус почина.”
По онова време в СССР е в ход перестройката, докато Живков се „снишава”. Какво са очаквали политици като Щраус от българския лидер? Дали са били подготвени за някакъв рязък политически обрат? Фридрих-Вилхелм Ротенпилер си спомня:
„Това изречение на Тодор Живков ни изненада. За нас то беше изненадващо, не зная дали други са били по-добре информирани от нас. Анализът, че с икономическата система на комунизма не може да се върви към бъдещето – той за нас беше очевиден. Голямата изненада за нас обаче беше фактът, че комунистически лидер е готов да върви към смяна на системата.”
В края на разговора попитахме министъра дали знае подробности за кредитите, които през 80-те години България получи от ФРГ и за предполагаемото участие на неговия тогавашен шеф Франц Йозеф Щраус в договарянето им. Отговорът беше лаконичен:
„По въпроса не мога нищо да кажа.” (Д. Попова-Вицел, А. Андреев - „Тодор Живков искал да смени системата”, Deutsche Welle, dw-world.de, Берлин, 5 септември 2008 г., online: http://www.dw-world.de/dw/article/0,,3613412,00.html).

Винаги е така, щом стане дума за пари и задкулисие. Агентът на Моссад и КГБ, крупният английски бизнесмен, роденият в Чехия евреин Робърт Максуел, също не обичаше да говори за пари. Кротко издаваше трудовете на Тодор Живков на английски в Лондон. Разбира се, средствата, потрошени за тази предварително обречена акция, надули неговата банкова сметка, бяха български. След промените никой не си направи труда да проследи този канал за източване на нашето, на народното богатство. Както и онази линия към Бавария, по която в касите на семейство Щраус се изсипаха десетки или дори стотици милиони долари. Наследникът на Франц Йозеф не завърши добре. През 2004 г. синът на бившия министър-председател на Бавария - Макс Щраус, бе осъден на 3 години и 3 месеца затвор по обвинение за укриване на доходи, съобщи АП. Става дума за 3,3 млн. долара, които Щраус е получил от Карлхайнц Шрайбер, търговец на оръжие от немски произход, живеещ в Канада. Тези пари са получени от комисиони при продажби на самолети за Канада и Тайланд и бронетранспортьори за Саудитска Арабия. Синът на Франц Йозеф Щраус, който е в болница в Мюнхен с тежка депресия, отрича обвиненията. Има ли дял фамилията Живкови в богатството на Щраусови и на колко възлиза? Какво стана и с парите, управлявани от вече покойния женевски адвокат Петър Циклунов – Пиер Сиклунов? Гробът няма как да проговори. А Жени, Владко, Батето и Тошко мълчат като прословутия герой от одата за арестувания шумкар.
Впрочем още през 1983 г. минаващият за крайно десен Франц Йозеф Щраус посети ГДР. И не можеше да се нахвали от сърдечното посрещане. Съдбата на Максуел бе още по-жестока от тази на Щраусовия наследник. Когато се наложи, Ян Лудвик Хох, каквото бе рожденото му име, получи инфаркт на яхтата си в открито море и за по-сигурно падна във водата. Там го намериха. Стотици хиляди англичани изгоряха след фалита на пенсионните фонове, носещи името Максуел. Безславно приключи и неговата гордост, първият в света цветен вестник, седмичникът Юропиън. Същата участ сполетя и останалите му медийни проекти (сред тях таблоидът Дейли Мирър). Самият Франц Йозеф Щраус премина в отвъдното малко след поредната си среща с правешкия каскет (на 3 октомври 1988 г.). По-рано той бе един от най-яростните критици на Вили-Брандовата Ostpolitik. Въпреки че още през 1975 г. се прегърна с Мао Дзе Дун в Пекин... Морал!
В Протоколите на ционските мъдреци е записано: Така ще постъпим и с тези гои от масоните, които знаят твърде много.... Вярвате ли или не, няма значение. Както е заявил Хенри Форд: Съществуването на Протоколите е факт, а продължителното им появяване е предизвикателство за ума. Обикновено чистите лъжи нямат дълъг живот. Обаче Протоколите са по-живи от когато и да било... Те представляват една Световна програма и никой вече не съмнява в това... Самият документ е относително маловажен, обаче обстоятелствата, към които той насочва вниманието, са от особено важно значение... Единственото заявление, което се чувствам задължен да направя във връзка с Протоколите, е, че те пасват идеално на всичко, което става наоколо.
Щраус и Максуел ги няма, но наследниците на нашенския диктатор са в отлично здраве и битуват в охолство, даже във фантастично излишество. Навярно ръководят сериозна част от икономиката и политиката. Никой не ги докосна. Световната революция продължава. Както примирително заключава Игор Бунич: Но едно е хубаво — повече никой няма да строи комунизъм.
 
Кадифени революции в холивудски стил

Направи ли ви впечатление Живковата прозорливост? Моята страна трябва да стане член на ЕС – заявил диктаторът. Откъде година и половина преди промените е знаел, че това предстои да се случи някой ден? Дали това не се дължи на високото му образование и на някаква пророческа дарба? Знайно е, че дават на Тато диплома, когато е прехвърлил трийсетте! Другата – за висше образование, така и не бе намерена. Макар при всяко разкопаване на столичните улици зевзеците да си намигаха – търсят дипломата на генералния секретар. Явно някой му е суфлирал. Затова все по онова време взе да обявява социализЪма за... недоносче. Той, който цял живот бе градил тази несъстоятелна и жестока система, даже с цената на десетки хиляди отнети живота и на стотици хиляди прекършени съдби!
Имам свидетели, че през лятото на 1986 г. самият аз прогнозирах падането на другарите. През 1984 г. в САЩ се появява книгата на избралия свободата офицер от КГБ Анатоий Голицин. Не, не съм я притежавал тогава, но я имам сега. Просто през онова лято бях командирован на Игрите на добра воля, проведени в съветската столица с парите на... американския капиталист, основателя на CNN Тед Търнър, по онова време прясно женен за Джейн Фонда. Е, това вече бе прекалено. Една седмица ми бе достатъчна, за да се уверя: Горбачов бе загърбил социализЪма на предшествениците си и водеше страната към пълен упадък. Това особено силно личеше в похабения морал на възторжените някога строители на социализма. Умишленият почерк личеше и за мислещите хора не означаваше нищо друго, освен: предстои нещо друго, различно. СоциализЪмът с човешко лице бе изпробван в Чехословакия, но Братството не допусна да се провали, съсипа го, направо го смаза. Значи ни очакваше нещо ново...
В споменатата книга авторът твърди, че либерализацията в Чехословакия от 1967-1968 година е била ръководена от шефа на КГБ Юрий Андропов. Както и последвалите подобни събития в Полша. Тъкмо опитът му в тази област наклонил везните за избора на Юрий Владимирович на най-високия пост в СССР и в целия социалистически свят – генерален секретар на ЦК на КПСС. Когато ние още сме опипвали пътя си в живота в мрака на тоталитарната държава, авторът на Нови лъжи на стар глас: комунистическата стратегия на измамата и дезинформацията е забелязал факти, изплъзнали се от нашето потиснато внимание. Като например съвпадението през 1983 г. на необяснимото с логиката на другарите освобождаване на лидера на полския профсъюз Солидарност от затвора с издигането на Андропов и с посещението на папа Йоан Павел ІІ в родината му по покана на… комунистическия лидер Войчех Ярузелски. В това Голицин е съзрял предстоящи промени в Източна Европа.
Днес вече знаем много неща, като например историята на агента на комунистическите тайни служби в Полша с псевдоним Болек – лидера на Солидарност Лех Валенса. Както и ченгесарския произход на почти всички нашенски опозиционери.
Като прави преглед на други подобни събития Голицин стига до заключението, че всичко ще тръгне от самия Съветски съюз. Съединените щати ще започнат да притискат Кремъл по линията на разоръжаването и мирното съвместно съществуване. По същото време в Москва ще има боричкания за властта. Тъй като вярвам в Бог, а не в земни пророци, подчертавам: Офицерът от КГБ е бил чудесно осведомен. Ала няма как да се отрече, че и умът му е щракал, та е свързвал две с две. Той пише: … Андропов ще бъде заменен от по-млад лидер с по-либерални схващания, който ще продължи по-интензивно т. нар. либерализация.
Голицин предвижда разпускането на Варшавския договор и греши, като смята, че същата съдба очаква НАТО. Прогнозира финландизацията на Европа – подчинението на малките страни на по-големите и оформянето на единен властови център на Стария континент – колективна сигурност. Според автора всичко това ще доведе до обединение на Германия, докато Югославия и Румъния ще изостанат от процеса.
Преди всичко западните съюзници ще възкресят усещането си за общи цели, общи интереси и обща отговорност – посочва Голицин. – Основните причини за вътрешните противоречия между тях ще бъдат премахнати или модифицирани. Те са: национални съперничества, заложени далеч назад в историята; липсата на доверие в това, че американският консерватизъм и европейският демократичен социализъм държат един на друг; нарастващата неприязън между консерватори и социалисти в самата Западна Европа. И се спира подробно на методите за отстраняване на посочените пречки.
На кое от тези неща не станахме свидетели? За да стигнем до положението, че идеологиите, партиите, партийният живот и политическите борби постепенно остават в миналото. Нима Германия и Австрия не бяха управлявани от до неотдавна невъзможните коалиции между консерватори и социалисти? Забравяме ли нашенската тройна коалиция от 1990-1991 г., съставена от комунисти, седесари (десни, макар в СДС да участваха две социалдемократически партии, както и две зелени) и един земеделец? Както и втората – 2005-2009 г. - от социалисти и либерали. Вярно, навсякъде елитът произлиза от един и същ център и е отглеждан в лабораториите на тайното световно правителство. Превърналата се в сакрална дата 10 ноември 1989 г. завари бившия идеолог на БКП и по онова време все още бъдещ стратег на БСП Александър Лилов на подготовка в Лондон. Там, при един от протагонистите на капитализма поне на витрина – Робърт Максуел, отиде на работа бившият член на Политбюро на ЦК на БКП 
Огнян Дойнов. Пак в английската столица тренираха сина на някогашния секретар на ЦК и кандидат-член на Политбюро Димитър Станишев – Сергей. И дори му довериха ръководството на един от доминионите на финансовия Интернационал, наречен България. Все в главния град на Албиона намери пристан за семейството и парите, които завлече от нас, друг от Политбюро – Стоян Марков-Стенмарк. По-късно неговият сват, братът на зет му, младият другар Милен Велчев се издигна до заместник-министър председател в кабинет, оглавен от бивш цар социалист?! Нима това не е нагледен пример за кръговрата на общонародната собственост, накрая пак останала в ръцете на номенклатурата?

- https://diagnosa.net/