Постинг
07.03.2022 01:34 -
ВЛАДИМИР ЛЕНИН - КОМУНИСТИЧЕСКИ МАСОВ УБИЕЦ, КОЙТО Е ИЗБИЛ МИЛИОНИ ХОРА, ПОЛУЕВРЕИН, ХОМОСЕКСУАЛИСТ И ЦИОНИСТКИ АГЕНТ, НО ЗА ЧАСТ ОТ РОБИТЕ ТОЗИ ДЕГЕНЕРАТ ПРОДЪ
От резолюцията, приета на заседанието на Съвета на народните комисари от 25 юли 1918 г.
... Съветът на народните комисари обявява антисемитското движение и погромите на евреите за смърт за каузата на работническо-селската революция и призовава трудещите се на социалистическа Русия да се борят с това зло с всички средства. .
... Съветът на народните комисари инструктира всички съвети на депутатите да предприемат решителни мерки за изкореняване на антисемитското движение ...
Председателят на Съвета на народните комисари
Вл. Улянов (Ленин)
Служители на Държавния исторически музей О. Абрамов, Т. Бородулина и Т. Колоскова подготвиха книгата „Между истината и истината. За историята на спекулациите около генеалогията на V.I. Ленин". Нашето списание вече засегна тази тема, представяйки на страниците си фрагменти от изследването на М. Щайн „Улянови и Ленини. Тайните на родословието и псевдонима” (№ 2(5), 1998 г.).
Този път предлагаме на читателите фрагменти от нова книга (глава „Нова книга за „Тайните на родословието на Ленин“), в която авторът спори с М. Щайн и въвежда в научно обращение нови исторически факти. Глава, написана от T.G. Колоскова, кандидат на философските науки, ръководител на клона на Държавния исторически музей (Музей на В. И. Ленин).
М.Г. Щайн, който е изпитал натиска на силите, които се опитват и все още, според него, се опитват по всякакъв начин да скрият истината за предците на Ленин, особено настоява, че „генеалогията е точна наука, тя не търпи манипулация“. В пълна солидарност с тази позиция, нека се спрем на отделни сюжети на книгата, където авторът, според нас, променя декларирания подход.
На първо място, това се отнася до характеристиките на прадядо на Владимир Илич по майчина линия, Мойша Ицкович Бланк. Набор от документи за него в момента се съхранява в архива на президента на Руската федерация. За първи път за широката публика те бяха коментирани от В.В. Цаплин, който участва в изземването на тези документи от архивите на Житомирска и Хмелницка област през 60-те години.
М.Г. Щайн не видял тези документи и смятал, че са били унищожени. След В.В. Цаплин обаче той със сигурност прие негативната му оценка за личността на Мойше Блан. За тези, които не са запознати с творчеството на Цаплин, нека припомним някои от обстоятелствата от живота на Бланките в Староконстантинов и Житомир, тъй като те хвърлят светлина върху атмосферата, в която са били личността и вярванията на дядото на Владимир Илич, н.е. образуван. Бланка.
В началото на 19-ти век търговецът Мойша Бланк е причислен към Старо-Константиновската еврейска общност, занимава се с шинкари - традиционният бизнес на еврейското население, което живее в бледата на заселването. В собствената му къща имаше питейно заведение, което му носеше 10 сребърни рубли чист доход всяка седмица. Освен това Бланк нае земя в района на Новоград-Волински (povet), като я зася с цикория сам. Той беше женен за жена на име Марем (Мариам), от която имаше двама сина: Авел и Срул.
Документи свидетелстват, че от 1803 г. Мойша Ицкович се намира в постоянен конфликт с кахала. И така, през 1803 г. той е обвинен в кражба на чуждо сено, през 1805 г. срещу M.I. Бланк и неговият зет Вигдор Фроимович бяха преследвани по обвинения в незаконна продажба на обикновена водка вместо плодова.
Скоро се случи инцидент, който стана обект на нов процес, заплашвайки самия Блан и най-големия му син Абел с изгнание в селище в Сибир. 18 ноември 1816 г. М. Бланк дойде в къщата на сина си, очевидно наскоро женен. Синът не бил вкъщи, а младата му съпруга Малка Потца започнала да иска от свекъра сумата, обещана за Авел като зестра. Спорът започна. Съседите се събраха при вика, някой удари Мойша Ицкович отзад. На въпроса на Блан кой го е ударил, гостуващият фактор Янкел Шиманович, който спря в къщата на сина му, посочи Абел. Мойше се обърна към градската полиция с молба да задържи сина му за неподчинение на родител и нанасяне на побой.
Абел е арестуван. Започна разследване. Единственият свидетел обаче, който провокира Мойше да подаде молба за задържането на сина му, изчезна от града. На 30 ноември М. Бланк подава молба, адресирана до гражданския управител, с молба да освободи сина си, пострадал от клеветата, и да остави предишната му молба без по-нататъшно производство, като го остави в забвение.
Гражданският управител възложи на градския магистрат да провери легитимността на молбите на Бланк, както и да обърне внимание на поведението на баща и син. На 31 декември 12 житомирски евреи бяха разпитани за поведението на Бланките и те го одобриха под клетва. Същото проучване е направено и в Староконстантинов, където са записани Формулярите според одита. Тук 12 староконстантиновски евреи под клетва заявяват, че „от самото начало на познаването им за Мошко Бланк този Бланк е най-лошото поведение според еврейския закон, многократно се излага на престъпления, вижда се в различни крадски дела и блудство“.
Въпреки положителните отзиви от житомирските евреи, градският магистрат на Житомир, въз основа на показанията на евреите Старо-Константиновски, призна Мойша и Абел Бланкс за „неодобрени“, реши, за да се „въздържа от лоши дела в бъдеще, дайте ги на 6 житомирски заселени и по никакъв начин подозрителни жители на честния им живот отсега нататък под гаранция и в случай, че не бъдат взети под гаранция, според указа от 1763 г. на 10 февруари, изгонете тези Мойше и Абел Бланки в Сибир за селище.
Поради липса на доказателства за вина Абел беше освободен от ареста, а Мойше трябваше да плати петдесет рубли в банкноти за неоснователни петиции и да даде подпис, че няма да притеснява властите с подобни оплаквания в бъдеще. Изглежда, че този епизод от семейния живот на Бланките е още едно доказателство за конфликтния характер на Мойша Ицкович. Действията на странен свидетел, който наклевети сина му пред баща му, провокира Блан да се обърне към съда и изчезна в момента на разследването, дават основание да се предположи, че конфликтът е организиран.
И наистина, новият процес, който последва малко след призива на Бланк за подкрепа към императора, даде възможност на староконстантиновските евреи да го компрометират пред местните власти.
Обръщайки се към императора, М. И. Бланк заявява несъгласието си с религиозния фанатизъм на еврейското общество, придружен от нетърпимост към околните християни. Това било достатъчно за Кахал-равинската организация, за да го обяви за „престъпник на еврейския закон, потънал в блудство“.
Конфликтът на Бланк с кахала се случва през първата четвърт на 19 век, когато руското правителство се опитва да извърши културна реформа на еврейското общество, за да преодолее неговата религиозна и национална изолация. Тези опити намират подкрепа сред най-напредналата част от евреите, които разбират, че с преминаването към руско гражданство участието в общия граждански живот е невъзможно без културно сближаване с околното население.
Когато в края на 1917 г. известният революционер Г. Соломон (Исецки) се среща за първи път с Ленин, в чието семейство той е член от предреволюционните години, той е удивен от промяната, настъпила във Владимир Илич.
- Помнете: този Ленин, когото познавахте преди десет години, вече не съществува - каза Владимир Илич. - Той умря отдавна, новият Ленин ти говори... Ще бъда безмилостен към всичко, което мирише на контрареволюция!
„По думите му, в очите му“, спомня си Соломон, „почувствах и прочетох очевидната неприкрита заплаха на полулуд човек... В него тлееше някаква лудост“ ...
И тази лудост не забави да се прояви в най-ужасните форми през следващите три години. Ако човек погледне резолюциите, инструкциите, телеграмите на Ленин с непредубедено, незаслепено око, не може да не се ужаси от тяхната болезнена кръвожадност. „Позовавайте се на принудителния труд в мините“, „предизвикайте масов терор“, „заключвайте в концентрационни лагери“, „вземете целия хляб и обесете кулаците“, „без идиотска бюрокрация и без да питате ничие разрешение, стреляйте, стреляйте, стреляй." Стреляйте всички и за всичко - капиталисти за укриване на пари, кулаци за укриване на хляб, офицери за неявяване за регистрация, проститутки за запояване на войници, войници за неизлизане на колите, демобилизирани за съхраняване на пушка, селяни за нечистене на сняг.
И до това някакво неразбираемо съжаление: "12 френски военнопленници страдат от студ. Дрехи + храна." И през същата 1919 г. безпрецедентна по своята кръвожадност резолюция, която открих в едно никога не публикувано писмо от Дзержински до Ленин.
„В Ростов бяха пленени 300 000 казаци от армията на Донской“, пише Феликс Едмундович на 19 декември 1919 г. „Повече от 200 000 казаци от войските на Дон и Кубан са държани в плен в района на Новочеркаск. Повече от 500 000 казаци са държани в град Шахти, Каменск. За последно около милион казаци се предадоха навреме. Затворниците са разположени, както следва: в Геленджик - около 150 000 души, Краснодар - около 500 000 души, Белореченская - около 150 000 души, Майкоп - около 200 души, , Темрюк - около 50 000 души.санкции.
Председателят на В.Ч.К. Дзержински".
Резолюцията на Ленин върху писмото: "Разстреляйте всеки един. 30 декември 1919 г."
През май 1919 г. Пресовнаркомът Ленин намери време да напомни два пъти на железопътната ЧК в Жлобин за необходимостта да върне реквизирания велосипед на фармацевта Г. Рабкин. И през същия месец той подписа чудовищен документ, все още скрит от хората, който успях да намеря в архива:
Архивните находки на Герман Назаров поставят под съмнение хрониката на болестта на Ленин и последните дни. Официално се смята, че въпреки че краткотрайно замайване и дори затъмнение са се случили на В. И. Ленин преди, неговата мистериозна болест за първи път се проявява ясно в Горки на 25 май 1922 г.
Този ден, след вечеря, той почувствува киселини, а преди лягане слабост в дясната ръка: на сутринта избухна силно главоболие, имаше повръщане. Имаше затруднения в общуването с околните; не можеше да чете; Опитах се да пиша, но успях да отпечатам само буквата "м"; отслабена дясна ръка и крак. Час по-късно дискомфортът отмина и лекарите ги приписаха на гастрит. Но вечерта на 27 май последва втори, по-силен удар и професор Кремер за първи път заподозря, че Ленин има мозъчно заболяване, чиято природа обаче изглеждаше на лекарите много мистериозна.
За разлика от обикновената атеросклероза, при която има непрекъснато прогресивно нарастване на веднъж появилите се болестни процеси, след доста чести инсулти, състоянието на Владимир Илич се подобрява с възстановяването на професионалната интелигентност. Това обстоятелство принуди лекарите да предположат, че болестта на Ленин е резултат от сифилитична промяна в съдовете на мозъка. Решиха, че ако е сифилис, значи има надежда за оздравяване! И въпреки че изследването на фундуса на окото не потвърди това предположение, за всеки случай те започнаха да лекуват Ленин с инжекции с арсен.
Самият Владимир Илич оцени състоянието си доста мрачно. Казват, че на 30 май 1922 г. той дори поканил Сталин у него и го помолил да донесе цианид калий, за да се самоубие, ако нещо се случи. Но след това той изостави тази мисъл.
Въпреки че през цялото лято на 1922 г. "кондрашката", както казва самият Владимир Илич, го грабва от време на време, като цяло състоянието му постепенно се подобрява и лекарите му позволяват да започне работа от 1 октомври. Той с удоволствие се потопи в работа: председателства Съвета на народните комисари, заседава на пленума на ЦК, Политбюро и Съвета по труда и отбраната и дори говори на сесия на Всеруския централен изпълнителен комитет и на IV конгрес на Коминтерна. Но той, по собствено признание, уви, вече няма предишната работоспособност.
На 13 декември в Горки той е застигнат от нов силен удар, на 15 и 16 декември състоянието му рязко се влошава и лекарски съвет убеждава Ленин временно напълно да се откаже от работата. На 18 декември Политбюро поставя на Сталин отговорност за спазването на режима, установен от лекарите за Ленин. И изведнъж Сталин открива, че въпреки забраната Владимир Илич продължава да се меси в политическия живот и че на 21 декември Крупская предаде някакво писмо от Ленин на Троцки. На 22 декември вбесеният Йосиф Висарионович казал на Надежда Константиновна нещо по телефона, което според сестрата на Ленин Мария Илинична „я направило напълно различна от себе си, хлипала, търкаляла се по пода и т.н.“. А през нощта на 23 декември Ленин е парализиран от дясната страна на тялото си.
Очевидно този инцидент е подтикнал Сталин да събере лекарите, лекували Ленин, и на 24 декември 1922 г., в присъствието на Каменев и Бухарин, да проведе събрание, на което е взето решение: „Владимир Илич получава правото да диктува ежедневно за 5-10 минути, но това не трябва да е от естеството на кореспонденция и Владимир Илич не трябва да чака отговор на тези бележки. Срещите са забранени. Нито приятелите, нито семейството трябва да казват на Владимир Илич нищо от политическия живот, за да не дават материал за размисъл и вълнение.
Съдейки по текста на това решение, политическите проблеми изиграха не по-малка роля в болестта на Ленин, отколкото медицинските. И наистина, точно по времето, когато неговите бойни другари разработваха процедура за политическата му изолация, самият Владимир Илич „диктува“ един след друг най-важните политически документи, включително прословутото „завещание“, в което той предлага, че 12-ият конгрес обмисля как би било по-умно да отстранят Сталин от поста генерален секретар. Тези мистериозни диктовки са прекратени на 10 март 1923 г., след което Ленин става истински инвалид: той изрича не повече от дузина думи („за малко“, „върви“, „вземи“, „води“, „ала -la" и по някаква причина - тогава "gut morgen"), загубил способността си да пише, можел да се движи само в инвалидна количка.
На 21 януари 1924 г. последният удар постига Ленин. Гърдите му загърмяха, погледът му изпадна в безсъзнание. На моменти стенеше приглушено, конвулсии пробягаха по тялото му. Лекарите му инжектираха камфор, направиха му изкуствено дишане. Но всичко беше напразно. Той почина в 18:50 ч.
Като всички останали вярвах на официалната версия до момента, в който попаднах на непубликуван досега документ в архивите. Това беше писмо от Ленин до Дзержински. В кореспонденцията си със своите сътрудници Ленин често използва заглавието „Строго секретно“. Този път не пропусна да прибегне до него. Под заглавието "Строго секретно" той написа:
„Скъпи Феликс!!! Всичко, което ми се случи, струва ми се, е дело на Сталин и тези, които са с него. Ужасно е. Всъщност бях изолиран от партията и обществото. Вчера охраната беше удвоена. Сега те наброяват около стотина човека.Взеха ми дори пътеки,по които трябва да вървя вижте.Просто не е позволено по други пътеки!!!Както ви харесва.Нормално ли е това отношение,когато някой червеноперец от В.Ч. .К. или не знам кой твърди, че има специални инструкции: не ми говори, не приемай поща от мен, не ми казвай нищо и т. н. Какво е това? Ти, другарю Калинин, Влад Бонч-Бруевич, Каменев, да не говорим за онези, които просто бих искал да видя.
Вече три месеца не пускат никого. Пълна изолация. Телефонът е изключен. Младата дама от гарата казва, че няма връзка с Москва. Каква бъркотия, Бог да благослови. Започнах да се чувствам много по-добре. Имам чувството, че ще бъда отровен или убит. Пазачът ще убие. Лекарите отровят. Какво трябва да направя? Бягам? Невъзможен. Гледайки всяка стъпка. Казват, че всичко е по основателни причини. Не вярвам. Разбирам, че всичко ще свърши скоро. Който би знаел, не би повярвал. Лекарите ме гледат и ми говорят, сякаш съм луда, сякаш съм бебе, глупаво малко бебе. Това е конспирация. Това ще доведе до диктатура на една група в партията над всички и всичко ще завърши с много кръв.
Не разбирам, ако сега имам тежест в правителството, какво ще кажете за офиса ми в Кремъл? Защо съм изключен? Не разбирам нищо. Аз съм първият човек в държавата, никой не ме отстранява от задълженията ми. Болестта ми просто се превърна в изолация. Бях излекуван и изолиран. Няма друг начин да го наречем. Ако може да се предприемат някакви действия??? Например, прехвърлете ме в първия град, в Москва. Вече не мога да живея в гората.
Бавно си губя ума.
Имам чувството, че искат да ми направят нещо. Никой не ми вярва, всички следват едни и същи инструкции. Тези, които намират общ език с мен, са премахнати и вече не виждам тези прекрасни хора. Къде отидоха, например: Шишкин, Лазарев, Апаев. Къде са те? Живи ли са или са отстранени? (Тук Ленин вмъква: „Необходимо е да се извърши проверка, да се разбере къде наистина се намират тези хора. Ако бъдат отстранени, това ще бъде основата за привличане на отговорност на Сталин и други.” - G.N.)
Трябва да свикам Политбюро. Вече адресирах отворено писмо до другарите си, но Сталин се ухили.
Нарече Надя ДЕГЕНЕРАТ И ПРОСТИТУТКА!!!! (Ленин наблегна на последните две думи. - Г.Н.).
Харесва ли Ви! И най-важното, след като поискахме извинение, връзката между нас стана просто непоносима. Станах негов личен враг. Но той има кавказки темперамент.
Феликс, Наденка казва, че до нея е достигнала информация, че СТАЛИН ИЗКАЗА ФРАЗАТА СЯКАК СЕ СВЪРШВА КРАЯТА НА МЪГЛИНИТЕ В КРЕМЪЛ. РАЗБИРАЕ СЕ, ТОВА СЕ ИЗРАЗИ ПО-ГРУБО И ОБРУДНО, НО КАКТО ИЗКЛЮЧИХ, ТОВА Е ПРЯКО СВЪРЗАНО ЗА МЕН И МОИТЕ ДРУГАРИ. (Сталин, преглеждайки това писмо, подчерта този параграф с червен молив и написа: „Илич е напълно трогнат“ - G.N.)
Имам информация, че се извършват пренареждания без мое знание. И го слага навсякъде. Одобрен от ЦК. Какво става в ЦК??? Чета вестниците и всичко изглежда нормално на пръв поглед. Така че пресата е в неговите ръце. Това е краят. Проклет да е денят, в който дадох съгласието си за стационарно лечение в Горки. По дяволите всичко. Няма нищо по-отвратително от тази симулирана изолация. Стотици идиоти от В.Ч.К., такива яки. Трудно ми е да говоря с тях. Постоянно трябва да държите главата си вдигната. Настоявам за намаляване на сигурността. Защо толкова много. Можете да се разминете с по-малък брой.
Тогава на приземния етаж имаше няколко комисари. Какво правят, идея си нямам. На въпросите не се отговаря. Казват, че са ми назначени, за да се възстановя бързо.
Моля ви, вземете мерки, заведете ме в Москва. Искам да отида в столицата. Отдавна не съм разговарял с работниците. Започнах да изоставам от живота.
Прегръщам горещо вашия Улянов (Ленин). 20.12.1921 г."
Най-зашеметяващото нещо в това писмо е датата! Оказва се, че Ленин вече е бил изолиран през 1921 г., когато широките маси никога не са чували за някоя от неговите болести! Официалната версия е изместена от някого цяла година!
Започнах внимателно да преглеждам биографичните материали на Ленин и в мемоарите на М. И. Улянова намерих потвърждение на казаното в писмото. И така, тежки главоболия, виене на свят и безсъние започнаха да измъчват Владимир Илич още през януари-февруари 1921 г. В края на лятото той е прегледан от главния лекар на Боткинската болница Ф. Готие, който констатира леко разширение на сърцето му и го посъветва да отиде в Горки за две седмици. И тези „две седмици“ наистина се разтеглиха цели три месеца – до края на декември 1921 г.! Мислехме, че Ленин почива в Горки, а се оказва, че там е почти арестуван!
Но какво да кажем за Дзержински? Как реагира той на вика на душата на Ленин?
В архивната папка е запазен и „отговорът“ на Феликс Едмундович: на следващия ден той препраща писмото на Ленин до Сталин с малка бележка.
„Строго секретно. Кореспонденцията от Ленин продължава да пристига от Горки. Както и преди, писмата на Илич говорят за предстоящ заговор срещу него. От една страна, медицинският персонал, от друга, охраната. Предложени мерки:
1. Посетете Ленин с делегация от десет души. Разсейте идеята му за подготвян заговор. Направете приятелско посещение. (Близо до това предложение на Дзержински Сталин отбелязва: „Възможно е!“ – Г.Н.)
2. Разрешете да използвате връзката. Свържете го със същите абонати, които трябва да бъдат инструктирани предварително. Контролни обаждания.
3. Препоръчително е да се разгледа въпросът за прехвърлянето на Ленин в първата градска клиника. (До тези две изречения Сталин подчерта с червен молив: „Невъзможно е!“ – Г.Н.) Прев. В.Ч.К. Дзержински".
Точно под подписа на Дзержински следваше резолюцията на Сталин: "Сменете охраната, сменете готвачите! Всички! И. Сталин. 30.12."
Знаем, че по-късно, във връзка с временно подобрение на здравословното му състояние, Ленин получава възможност да говори на Втория партиен конгрес, проведен от 27 март до 2 април 1922 г., и тази реч показва, че лидерът изпитва затруднения да поддържа последователност. реч. Той дори не успя да участва в дебата по доклада си. И на 3 април Сталин е избран за генерален секретар на партията.
От писмото на Ленин до Дзержински, публикувано за първи път у нас, следва сензационен извод, който ни принуждава да ревизираме коренно цялата официална версия. В крайна сметка от него следва: Владимир Илич прекратява дейността си като ръководител на партията и държавата през декември 1922 г., а не през декември 1921 г.; и всичко, което се съобщаваше официално за по-късния му живот, беше само прикритие за една страшна тайна – дългогодишната му политическа изолация.
- Григорий Климов - ,,Червената кабала."
,,Дядото на Ленин по бащина линия. Николай Василиевич Улянов се оженил за собствената си дъщеря Александра, родила се,
когато той бил на 25? От този брак между баща и щерка се пръкнал Иля Улянов - Лениновият баща."
- Владимир Солоухин При свете дня",Издательство „Москва", Москва, 1992 г.
Джовани Папини
“Селяните са най – големият враг на революцията”, твърдеше вождът
Едно интервю на Джовани Папини
Мъчих се цял месец, но накрая успях. Пристигнах в Русия само за да се запозная с този легендарен мъж, и не исках да се върна в Италия, преди да съм го видял и чул отблизо. Бях убеден, че той е сред малцината на този свят, които заслужават да бъдат видени и чути. Разбира се, за да стигна до него, трябваше да похарча цяло състояние – почти двадесет хиляди долара – подаръци за съпругите на комисарите, бакшиши за безброй чиновници и дарения за няколко сиропиталища за “деца на революцията”. Не съжалявам сега за тези пари…
Казаха ми, че Владимир Илич е доста болен и уморен – и че не е в състояние да приеме никого, освен своите приближени. Вече не живеел в Москва, а в някакво село, в околностите на столицата, в бивше господарско имение.
В петък вечерта, когато всички формалности и пречки отпаднаха, телефонът извести, че ще мога да бъда приет в неделя. Бяха съобщили на Ленин, че съм помогнал финансово на НЕП-а, и той благоволи да ме види.
Прие ме неговата съпруга – дребна, пълна, мълчалива и доста грозна жена, която ме погледна, както болничните сестри гледат всеки нежелан посетител на тяхна територия.
Заварих Ленин на малък балкон, седнал до голяма маса, покрита с листове, изпъстрени с рисунки. Приличаше на осъден, на когото остава твърде малко живот, комуто са разрешили да си губи времето и дори да се занимава с глупости. Лицето му приличаше на бучка старо сирене – на пръво поглед твърдо, а всъщност полуразвалено и трошливо. Неприятните му устни стискаха два реда едри и жълти зъби. Продълговатият му череп беше съвсем оплешивял. Хищните му азиатски очи се криеха под набръчкани като стар пергамент клепачи. Въртеше някакъв сребърен молив между пръстите си: ръцете му бяха едри и груби – лапи на мужик, но веднага се виждаше, че са ръце на човек, близо до смъртта. Никога няма да забравя ушите му, напомнящи излъскана слонова кост, които потрепваха от напрежението му да улови всяка дума…
Първите три минути от нашия разговор бяха доста тежки. Ленин се оптиваше да ме прецени, макар да си придаваше определено разсеян, незаинтересован вид. А аз, уморен и малко притеснен, нямах смелостта да му задам въпросите, заради които всъщност бях дошъл чак до тук, в Съветска Русия, тази полудива, полуазиатска страна.
И все пак, избрах нещо – в смисъл, че е направил много за “нова Русия”. Тогава полумъртвото лице се оживи, по- точно се изкриви в саркастична усмивка:
Всичко беше направено – възкликна Ленин – да, всичко беше направено, преди да дойдем ние! Чужденците и глупаците вярват, че сме постигнали нещо ново. Велика заблуда! Болшевиките само се префасонираха, промениха външно стария царски режим, който е единствено възможен за страна като Русия. Защото как по друг начин могат да се управляват повече от сто и петдесет милиона прости хора – без бой, без шпиони, без тайна полиция, терор, затвори и бесилки? Ние сменихме само класата – базата на нашата власт. Старият режим се държеше на 60 000 помешчици и около 40 000 чиновници – общо около 100 000, докато сега са близо 2 000 000 пролетарии и комунисти. В този смисъл това е прогрес, да, голям прогрес, защото привилегированите се много повече. Но все пак, деветдесет на сто от населението, дори повече, не получи нищо съществено от тази промяна.
Тогава какво ще кажете за Маркс, за неговите идеи за прогреса?
Ленин ме погледна доста учуден:
Вие сте учен мъж и европеец и аз мога да ви кажа сега всичко направо. Остана ми малко време, така че мога да си го позволя. Нали сам Маркс ни учеше, че теориите имат само фиктивна стойност, че са инструмент. Той беше един обикновен, дребен буржоа, при това евреин, възседнал английската сатистика, таен почитател на индустриалната революция. Липсваха му твърде много неща. Мозъкът му се бе промил от бирата и хегелианството, но понякога неговият приятел Енгелс го инжектираше с гениални идеи, освен, че го издържаше през целия му живот, защото Маркс всъщност живя като паразит. Руската революция е всъщност пълно опровержение на пророчествата на Маркс. Комунизмът възтържествува в страна, където почти нямаше буржоазия и истински развит капитализъм…
Хората, господин Папини, са всъщност страхливи животни, които се нуждаят от управлението на силни господари без скрупули. Всичко друго са празни приказки, литература, философия. И след като повечето са престъпници, държавата лесно може да се превърне в затвор, каторга. Старата каторга от царско време е всъщност последната дума на истинската вътрешна политика. Ако се замислите, ще разберете, че животът в затвора е подходящ за повечето от хората на този свят. Само когато не са свободни, каквито всъщност са повечето хора, те могат да живеят спокойно, без да вършат престъпления. Тогава и за властта ще е по-добре. В затвора човек живее много по- добре и по-спокойно, няма никакви мисли и грижи, тялото си почива, духът също. Знае, че има осигурена храна, и подслон, дори ако не работи и е болен. Докато свободните хора трябва да мислят за насъщния всеки божи ден. Мисля, че за нащата Русия е много по- добре да не бъде свободна страна… Свободата и демокрацията са за висококултурните, развитите страни… Не мислите, че казвам всичко това от егоизъм. В система като нашата най-зле са пазителите на реда и управляващите!
Ленин замълча и започна да попълва с цветен молив лисунка, която, доколкото разбрах, изобразяваше висока кула с много прозорци.
А селяните, господин Улянов ?
Ще бъда откровен и ще ви призная, че мразя селяните – отговори Владимир Илич с нескрито отвращение.- Мразя руския мужик, идеализиран от този глупав западняк Тургенев и от лицемерния сатир граф Толстой. Селяните са точно това, което презирам най-много: миналото, вярата, ересите, християнската църква, религиозните обреди, ръчния труд, газената лампа! Пронуден съм да ги толерирам сега, да ги култивирам, но признавам: мразя ги! Бих искал изобщо да ги няма, да изчезнат като класа! До последния! За мен един електротехник струва колкото хиляда мужици! А знаете, че електрификацията е основата на прогреса! Нашият лозунт е: «Съветска власт плюс електрификация!» Мисля, че ще дойде времето, в което ще започнем да се храним с продукти, произведени по химически път в нашите лаборатории, и тогава селяните като класа ще станат напълно излишни. Мужиците ще се превърнат в работници, а селото постепенно ще замре и изчезне…
Помислете си, господине, болшевизмът е всъщност тройна война: на неграмотните варвари срещу корумпираните интелектуалци, на Изтока срещу Запада, на града срещу селото. В тази война отделният индивид ще бъде ликвидиран, защото отделната личност всъщност няма особена стойност…
Не, не мислете, че съм толкова жесток. Екзекуциите ме отвращават. Но съм принуден от обстоятелствата да ги разрешавам. Странно е да разполагаш със съдбите на хората. Аз съм нещо като местен полубог в една държава между Изтока и Запада. Но все пак мога да си позволя някои капризи. Жертвоприношенията, които знаем от езическите времена, са имали своя висок смисъл. Били са и залог за успеха на празника… А сега, вместо химна на вярващите, аз чувам виковете на затворниците и на осъдените на смърт. И ви уверявам, господине, че те звучат като ода, възвестяваща бъдещото ни блаженство…
Стори ми се, че Ленин изведнъж се затвори в себе си, за да чуе още веднъж тази «музика», достъпна само за неговия слух…
След малко се появи другарката Крупская и ме предупреди, че съпругът й е уморен и много болен.
Изхарчих двадесет хиляди долара, за да видя жив този легендарен мъж, и мисля, че не сгреших…
Преведе от италиански: ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ
из сб. «Разговорите на Гог»,
Милано, 1936.
„Материали от личния архив на Григорий Зиновиев, член на Политбюро ЦК ВКП (б), първи секретар на Ленинградския обком на партията: писмо на Ленин до Григорий Зиновиев, 1 юли 1917 г.: „Григорий! Така се стекоха обстоятелствата, че незабавно трябва да се скрия в Петроград. Не мога да замина далече, работата не позволява. Другарите предлагат едно място, за което казват, че е напълно безопасно. Но е толкова скучно да бъда сам, особено в такова време… Идвай при мен и двамата ще прекараме чудесни дни далече от всичко… Ако можеш да се уединиш с мен, телефонирай ми бързо – ще дам нареждане да приготвят там за двама души.“
Това писмо е написано през юли 1917 година, когато Ленин се готвел да напусне Петроград и да се засели със Зиновиев в Разлива, в станалата след това прочута колиба. Именно там взаимоотношенията на Ленин със Зиновиев получили своето развитие. Те прекарали много време там и очевидно това окончателно главозамаяло Зиновиев. Защото през септември той пише от Петроград на Ленин във Финландия:
„Драги Вова, няма да повярваш колко ми е тъжно без теб, как ми липсвате ти и нашите ласки с теб… Няма да повярваш, но оттогава, откакто замина, не съм докосвал никого. Можеш да бъдеш напълно уверен в моето чувство към теб и във верността ми. Повярвай, не съм се докосвал нито до мъж, нито до жена, и няма да го сторя. Само ти – моят близък човек… Идвай, не се бой, ще подредя всичко по най-добрия начин.
Помниш ли, още в Женева, когато ни се налагаше да се скриваме от тази жена… Никой няма да ни разбере, нашето чувство, взаимната ни привързаност… Идвай по-скоро, чакам те, цвете мое. Твой Хершел.“
В края на октомври другарите по партийна борба най-сетне се срещнали. Станал октомврийският преврат и Ленин се върнал в Петроград. По това време Зиновиев заминал за Москва, за да ръководи приключването на преврата в града. От там пише на Ленин: „Илич, каквото ми поръча, го изпълних. А каквото непременно ще го направя… Тук е много тежко и сложно, но ме стопля мисълта, че само след няколко дни ще те видя и ще те прегърна в обятията си. Ти пазиш ли нашето гнезденце? Не водиш ли други в него? Тук преживявам много неща и само надеждата за твоята вярност ме сгрява. Целувам те по твоето марксистко дупенце. Твой Хершел.“
Докато четях тези писма у мен възникнаха два въпроса. Първият – коя е била онази жена, от която в Женева Ленин и Зиновиев се криели? И вторият въпрос – кой е бил активният любовник, и кой пасивният?
Скоро стана ясно, коя била тази жена. През 1918 година Зиновиев пише вече по-конкретно:
„Вова! Всеки път, когато се оказвам далече от теб, се измъчвам ужасно. През цялото време ми се струва, че седя тук, тъгувам по теб, а ти тъкмо в тази минута ми изневеряваш. Явно си голям коцкар, знам това… Не винаги може да ти се устои, особено при раздялата с любимия. Но аз се държа и не си позволявам нищо. Докато при теб положението е по-гадно – необходимо е винаги да бъдеш с Надя. Разбирам те, всичко разбирам…“
Сега стана малко по-леко – не е необходимо да криеш нищо от нея. Не заради това, че тогава в Женева, когато тя за първи път ни хвана.“
Трябва да се разбира, че тогава в Женева, когато Зиновиев и Ленин за първи път се сношили в постелята, ги заварила Надежда Крупска – гражданската жена на Улянов. А след това, после, Ленин вече й се разкрил и тя се примирила с неговите наклонности, и не възпрепятствала бурно текущия му роман със Зиновиев. [Лесбийството на Крупска било притча во езицах.]
Сетне се появи отговорът на втория въпрос. В следващо писмо до Ленин от фронта Зиновиев шеговито пита:
„Вова! Да не ти зарасна дупето през времето на нашата раздяла? Не залиня ли то вече през това време?… Скоро ще дойда, веднага щом се оправя с тукашните работи, и ще се заемем с прочистването на твоето мило дупенце.“
Значи Ленин е бил пасивният, а Зиновиев – активният любовник. И това се потвърждава от следващото писмо. То е написано някъде около Нарва през пролетта на 1918 година, когато Юденич бил разгромен. Червената армия спряла до естонската граница и Зиновиев се готвел да се върне в Петроград като победител. Той ликува и съвсем губи предпазливостта си в изразите.
„Вова, скоро ще дойда и повече няма да те пусна да излезеш от моите обятия, каквото и да говори онази дъртофелница! По целия фронт врагът бяга и мисля, че няма да се промъкне от тази страна. Така че ме чакай и бързай да се подмиваш. Скоро си идвам.“
Обаче не минали и няколко месеца и в отношенията между любовниците назрява разрив. Както винаги в такива случаи, той е свързан с ревност. Научаваме за това от писмо на самия Ленин, което е написал на Зиновиев, намиращ се по това време в Северен Кавказ. Неизвестно защо, Ленин му пише на немски.
„Мили, Хершеле! Изобщо не бива да ми се обиждаш. Чувствам, че преднамерено продължаваш своето пребиваване в Кавказ, макар обстановката изобщо да не изисква това. Вероятно ми се сърдиш. Но не съм виновен за това. Всичко това са твоите глупави подозрения. Що се отнася до Лейба и мен – то беше само еднократно и повече няма да се повтори… Чакам те и ще се сдобрим в нашето чудесно гнезденце.“
„Илич“, – следва незабавният отговор на Зиновиев от Владикавказ. – „Това изобщо не са глупави подозрения по отношение на теб и Лейба. Кой не е виждал как напоследък се увърташе около него? Във всеки случай аз имам очи и те познавам достатъчно дълго, за да отсъдя… Аз ли не знам как се разпалват очичките ти, когато видиш мъж с голямо оръдие? Ти сам винаги си казвал, че мъжете с малки фигури имат великолепни оръдия… Не съм сляп и видях прекрасно, че си готов да забравиш нашата любов заради романчето с Лейба.
Разбира се, сега той е до теб и му е лесно да те съблазни. Или пък ти си го изкушил?“ Действително в онова време Лейба Троцки – наркомвоенмор на Републиката – бил дълго време до Ленин в Москва. И трябва да предполагаме, че между двамата вождове е възникнало взаимно чувство.
Лейба Троцки, мъжественият нарком на отбраната, пламенният трибун и оратор, заел мястото на Зиновиев в Лениновия креват. Ленин продължил да се оправдава пред Григорий. Навярно е чувствал, че връзката му с Троцки ще бъде недълга и скоро Лев Давидович ще го зареже, увличайки се по поредната жена.
Все пак Троцки имал по-голяма склонност към жени, отколкото към своите другари в революционната борба. Навярно, той направил изключение само за Ленин, уважил го. И ето Ленин пише на Зиновиев в Кавказ:
„Не се обиждай, Хершеле. Ти си прав, наистина не успях да устоя. Лейба е такъв брутален мъж. Той просто ме пленява със своите ласки. А аз толкова се нуждая от тях, особено в такъв напрегнат политически момент. Много ми е трудно без ласки, а ти замина, негоднико. Ето, че не издържах.“ – Гелий Клеймёнов – „Правда и неправда о семье Ульяновых“, Издательство „Самиздат“, 2012 г.
„Жестокостта и омразата ще бъдат най-ценните ни добродетели, защото болшевизмът не е пансион за благородни девици. Децата трябва да присъстват на екзекуциите и да се радват на смъртта на неприятелите
на пролетариата."
- Владимир Ленин
... Съветът на народните комисари обявява антисемитското движение и погромите на евреите за смърт за каузата на работническо-селската революция и призовава трудещите се на социалистическа Русия да се борят с това зло с всички средства. .
... Съветът на народните комисари инструктира всички съвети на депутатите да предприемат решителни мерки за изкореняване на антисемитското движение ...
Председателят на Съвета на народните комисари
Вл. Улянов (Ленин)
Служители на Държавния исторически музей О. Абрамов, Т. Бородулина и Т. Колоскова подготвиха книгата „Между истината и истината. За историята на спекулациите около генеалогията на V.I. Ленин". Нашето списание вече засегна тази тема, представяйки на страниците си фрагменти от изследването на М. Щайн „Улянови и Ленини. Тайните на родословието и псевдонима” (№ 2(5), 1998 г.).
Този път предлагаме на читателите фрагменти от нова книга (глава „Нова книга за „Тайните на родословието на Ленин“), в която авторът спори с М. Щайн и въвежда в научно обращение нови исторически факти. Глава, написана от T.G. Колоскова, кандидат на философските науки, ръководител на клона на Държавния исторически музей (Музей на В. И. Ленин).
М.Г. Щайн, който е изпитал натиска на силите, които се опитват и все още, според него, се опитват по всякакъв начин да скрият истината за предците на Ленин, особено настоява, че „генеалогията е точна наука, тя не търпи манипулация“. В пълна солидарност с тази позиция, нека се спрем на отделни сюжети на книгата, където авторът, според нас, променя декларирания подход.
На първо място, това се отнася до характеристиките на прадядо на Владимир Илич по майчина линия, Мойша Ицкович Бланк. Набор от документи за него в момента се съхранява в архива на президента на Руската федерация. За първи път за широката публика те бяха коментирани от В.В. Цаплин, който участва в изземването на тези документи от архивите на Житомирска и Хмелницка област през 60-те години.
М.Г. Щайн не видял тези документи и смятал, че са били унищожени. След В.В. Цаплин обаче той със сигурност прие негативната му оценка за личността на Мойше Блан. За тези, които не са запознати с творчеството на Цаплин, нека припомним някои от обстоятелствата от живота на Бланките в Староконстантинов и Житомир, тъй като те хвърлят светлина върху атмосферата, в която са били личността и вярванията на дядото на Владимир Илич, н.е. образуван. Бланка.
В началото на 19-ти век търговецът Мойша Бланк е причислен към Старо-Константиновската еврейска общност, занимава се с шинкари - традиционният бизнес на еврейското население, което живее в бледата на заселването. В собствената му къща имаше питейно заведение, което му носеше 10 сребърни рубли чист доход всяка седмица. Освен това Бланк нае земя в района на Новоград-Волински (povet), като я зася с цикория сам. Той беше женен за жена на име Марем (Мариам), от която имаше двама сина: Авел и Срул.
Документи свидетелстват, че от 1803 г. Мойша Ицкович се намира в постоянен конфликт с кахала. И така, през 1803 г. той е обвинен в кражба на чуждо сено, през 1805 г. срещу M.I. Бланк и неговият зет Вигдор Фроимович бяха преследвани по обвинения в незаконна продажба на обикновена водка вместо плодова.
Скоро се случи инцидент, който стана обект на нов процес, заплашвайки самия Блан и най-големия му син Абел с изгнание в селище в Сибир. 18 ноември 1816 г. М. Бланк дойде в къщата на сина си, очевидно наскоро женен. Синът не бил вкъщи, а младата му съпруга Малка Потца започнала да иска от свекъра сумата, обещана за Авел като зестра. Спорът започна. Съседите се събраха при вика, някой удари Мойша Ицкович отзад. На въпроса на Блан кой го е ударил, гостуващият фактор Янкел Шиманович, който спря в къщата на сина му, посочи Абел. Мойше се обърна към градската полиция с молба да задържи сина му за неподчинение на родител и нанасяне на побой.
Абел е арестуван. Започна разследване. Единственият свидетел обаче, който провокира Мойше да подаде молба за задържането на сина му, изчезна от града. На 30 ноември М. Бланк подава молба, адресирана до гражданския управител, с молба да освободи сина си, пострадал от клеветата, и да остави предишната му молба без по-нататъшно производство, като го остави в забвение.
Гражданският управител възложи на градския магистрат да провери легитимността на молбите на Бланк, както и да обърне внимание на поведението на баща и син. На 31 декември 12 житомирски евреи бяха разпитани за поведението на Бланките и те го одобриха под клетва. Същото проучване е направено и в Староконстантинов, където са записани Формулярите според одита. Тук 12 староконстантиновски евреи под клетва заявяват, че „от самото начало на познаването им за Мошко Бланк този Бланк е най-лошото поведение според еврейския закон, многократно се излага на престъпления, вижда се в различни крадски дела и блудство“.
Въпреки положителните отзиви от житомирските евреи, градският магистрат на Житомир, въз основа на показанията на евреите Старо-Константиновски, призна Мойша и Абел Бланкс за „неодобрени“, реши, за да се „въздържа от лоши дела в бъдеще, дайте ги на 6 житомирски заселени и по никакъв начин подозрителни жители на честния им живот отсега нататък под гаранция и в случай, че не бъдат взети под гаранция, според указа от 1763 г. на 10 февруари, изгонете тези Мойше и Абел Бланки в Сибир за селище.
Поради липса на доказателства за вина Абел беше освободен от ареста, а Мойше трябваше да плати петдесет рубли в банкноти за неоснователни петиции и да даде подпис, че няма да притеснява властите с подобни оплаквания в бъдеще. Изглежда, че този епизод от семейния живот на Бланките е още едно доказателство за конфликтния характер на Мойша Ицкович. Действията на странен свидетел, който наклевети сина му пред баща му, провокира Блан да се обърне към съда и изчезна в момента на разследването, дават основание да се предположи, че конфликтът е организиран.
И наистина, новият процес, който последва малко след призива на Бланк за подкрепа към императора, даде възможност на староконстантиновските евреи да го компрометират пред местните власти.
Обръщайки се към императора, М. И. Бланк заявява несъгласието си с религиозния фанатизъм на еврейското общество, придружен от нетърпимост към околните християни. Това било достатъчно за Кахал-равинската организация, за да го обяви за „престъпник на еврейския закон, потънал в блудство“.
Конфликтът на Бланк с кахала се случва през първата четвърт на 19 век, когато руското правителство се опитва да извърши културна реформа на еврейското общество, за да преодолее неговата религиозна и национална изолация. Тези опити намират подкрепа сред най-напредналата част от евреите, които разбират, че с преминаването към руско гражданство участието в общия граждански живот е невъзможно без културно сближаване с околното население.
Когато в края на 1917 г. известният революционер Г. Соломон (Исецки) се среща за първи път с Ленин, в чието семейство той е член от предреволюционните години, той е удивен от промяната, настъпила във Владимир Илич.
- Помнете: този Ленин, когото познавахте преди десет години, вече не съществува - каза Владимир Илич. - Той умря отдавна, новият Ленин ти говори... Ще бъда безмилостен към всичко, което мирише на контрареволюция!
„По думите му, в очите му“, спомня си Соломон, „почувствах и прочетох очевидната неприкрита заплаха на полулуд човек... В него тлееше някаква лудост“ ...
И тази лудост не забави да се прояви в най-ужасните форми през следващите три години. Ако човек погледне резолюциите, инструкциите, телеграмите на Ленин с непредубедено, незаслепено око, не може да не се ужаси от тяхната болезнена кръвожадност. „Позовавайте се на принудителния труд в мините“, „предизвикайте масов терор“, „заключвайте в концентрационни лагери“, „вземете целия хляб и обесете кулаците“, „без идиотска бюрокрация и без да питате ничие разрешение, стреляйте, стреляйте, стреляй." Стреляйте всички и за всичко - капиталисти за укриване на пари, кулаци за укриване на хляб, офицери за неявяване за регистрация, проститутки за запояване на войници, войници за неизлизане на колите, демобилизирани за съхраняване на пушка, селяни за нечистене на сняг.
И до това някакво неразбираемо съжаление: "12 френски военнопленници страдат от студ. Дрехи + храна." И през същата 1919 г. безпрецедентна по своята кръвожадност резолюция, която открих в едно никога не публикувано писмо от Дзержински до Ленин.
„В Ростов бяха пленени 300 000 казаци от армията на Донской“, пише Феликс Едмундович на 19 декември 1919 г. „Повече от 200 000 казаци от войските на Дон и Кубан са държани в плен в района на Новочеркаск. Повече от 500 000 казаци са държани в град Шахти, Каменск. За последно около милион казаци се предадоха навреме. Затворниците са разположени, както следва: в Геленджик - около 150 000 души, Краснодар - около 500 000 души, Белореченская - около 150 000 души, Майкоп - около 200 души, , Темрюк - около 50 000 души.санкции.
Председателят на В.Ч.К. Дзержински".
Резолюцията на Ленин върху писмото: "Разстреляйте всеки един. 30 декември 1919 г."
През май 1919 г. Пресовнаркомът Ленин намери време да напомни два пъти на железопътната ЧК в Жлобин за необходимостта да върне реквизирания велосипед на фармацевта Г. Рабкин. И през същия месец той подписа чудовищен документ, все още скрит от хората, който успях да намеря в архива:
Архивните находки на Герман Назаров поставят под съмнение хрониката на болестта на Ленин и последните дни. Официално се смята, че въпреки че краткотрайно замайване и дори затъмнение са се случили на В. И. Ленин преди, неговата мистериозна болест за първи път се проявява ясно в Горки на 25 май 1922 г.
Този ден, след вечеря, той почувствува киселини, а преди лягане слабост в дясната ръка: на сутринта избухна силно главоболие, имаше повръщане. Имаше затруднения в общуването с околните; не можеше да чете; Опитах се да пиша, но успях да отпечатам само буквата "м"; отслабена дясна ръка и крак. Час по-късно дискомфортът отмина и лекарите ги приписаха на гастрит. Но вечерта на 27 май последва втори, по-силен удар и професор Кремер за първи път заподозря, че Ленин има мозъчно заболяване, чиято природа обаче изглеждаше на лекарите много мистериозна.
За разлика от обикновената атеросклероза, при която има непрекъснато прогресивно нарастване на веднъж появилите се болестни процеси, след доста чести инсулти, състоянието на Владимир Илич се подобрява с възстановяването на професионалната интелигентност. Това обстоятелство принуди лекарите да предположат, че болестта на Ленин е резултат от сифилитична промяна в съдовете на мозъка. Решиха, че ако е сифилис, значи има надежда за оздравяване! И въпреки че изследването на фундуса на окото не потвърди това предположение, за всеки случай те започнаха да лекуват Ленин с инжекции с арсен.
Самият Владимир Илич оцени състоянието си доста мрачно. Казват, че на 30 май 1922 г. той дори поканил Сталин у него и го помолил да донесе цианид калий, за да се самоубие, ако нещо се случи. Но след това той изостави тази мисъл.
Въпреки че през цялото лято на 1922 г. "кондрашката", както казва самият Владимир Илич, го грабва от време на време, като цяло състоянието му постепенно се подобрява и лекарите му позволяват да започне работа от 1 октомври. Той с удоволствие се потопи в работа: председателства Съвета на народните комисари, заседава на пленума на ЦК, Политбюро и Съвета по труда и отбраната и дори говори на сесия на Всеруския централен изпълнителен комитет и на IV конгрес на Коминтерна. Но той, по собствено признание, уви, вече няма предишната работоспособност.
На 13 декември в Горки той е застигнат от нов силен удар, на 15 и 16 декември състоянието му рязко се влошава и лекарски съвет убеждава Ленин временно напълно да се откаже от работата. На 18 декември Политбюро поставя на Сталин отговорност за спазването на режима, установен от лекарите за Ленин. И изведнъж Сталин открива, че въпреки забраната Владимир Илич продължава да се меси в политическия живот и че на 21 декември Крупская предаде някакво писмо от Ленин на Троцки. На 22 декември вбесеният Йосиф Висарионович казал на Надежда Константиновна нещо по телефона, което според сестрата на Ленин Мария Илинична „я направило напълно различна от себе си, хлипала, търкаляла се по пода и т.н.“. А през нощта на 23 декември Ленин е парализиран от дясната страна на тялото си.
Очевидно този инцидент е подтикнал Сталин да събере лекарите, лекували Ленин, и на 24 декември 1922 г., в присъствието на Каменев и Бухарин, да проведе събрание, на което е взето решение: „Владимир Илич получава правото да диктува ежедневно за 5-10 минути, но това не трябва да е от естеството на кореспонденция и Владимир Илич не трябва да чака отговор на тези бележки. Срещите са забранени. Нито приятелите, нито семейството трябва да казват на Владимир Илич нищо от политическия живот, за да не дават материал за размисъл и вълнение.
Съдейки по текста на това решение, политическите проблеми изиграха не по-малка роля в болестта на Ленин, отколкото медицинските. И наистина, точно по времето, когато неговите бойни другари разработваха процедура за политическата му изолация, самият Владимир Илич „диктува“ един след друг най-важните политически документи, включително прословутото „завещание“, в което той предлага, че 12-ият конгрес обмисля как би било по-умно да отстранят Сталин от поста генерален секретар. Тези мистериозни диктовки са прекратени на 10 март 1923 г., след което Ленин става истински инвалид: той изрича не повече от дузина думи („за малко“, „върви“, „вземи“, „води“, „ала -la" и по някаква причина - тогава "gut morgen"), загубил способността си да пише, можел да се движи само в инвалидна количка.
На 21 януари 1924 г. последният удар постига Ленин. Гърдите му загърмяха, погледът му изпадна в безсъзнание. На моменти стенеше приглушено, конвулсии пробягаха по тялото му. Лекарите му инжектираха камфор, направиха му изкуствено дишане. Но всичко беше напразно. Той почина в 18:50 ч.
Като всички останали вярвах на официалната версия до момента, в който попаднах на непубликуван досега документ в архивите. Това беше писмо от Ленин до Дзержински. В кореспонденцията си със своите сътрудници Ленин често използва заглавието „Строго секретно“. Този път не пропусна да прибегне до него. Под заглавието "Строго секретно" той написа:
„Скъпи Феликс!!! Всичко, което ми се случи, струва ми се, е дело на Сталин и тези, които са с него. Ужасно е. Всъщност бях изолиран от партията и обществото. Вчера охраната беше удвоена. Сега те наброяват около стотина човека.Взеха ми дори пътеки,по които трябва да вървя вижте.Просто не е позволено по други пътеки!!!Както ви харесва.Нормално ли е това отношение,когато някой червеноперец от В.Ч. .К. или не знам кой твърди, че има специални инструкции: не ми говори, не приемай поща от мен, не ми казвай нищо и т. н. Какво е това? Ти, другарю Калинин, Влад Бонч-Бруевич, Каменев, да не говорим за онези, които просто бих искал да видя.
Вече три месеца не пускат никого. Пълна изолация. Телефонът е изключен. Младата дама от гарата казва, че няма връзка с Москва. Каква бъркотия, Бог да благослови. Започнах да се чувствам много по-добре. Имам чувството, че ще бъда отровен или убит. Пазачът ще убие. Лекарите отровят. Какво трябва да направя? Бягам? Невъзможен. Гледайки всяка стъпка. Казват, че всичко е по основателни причини. Не вярвам. Разбирам, че всичко ще свърши скоро. Който би знаел, не би повярвал. Лекарите ме гледат и ми говорят, сякаш съм луда, сякаш съм бебе, глупаво малко бебе. Това е конспирация. Това ще доведе до диктатура на една група в партията над всички и всичко ще завърши с много кръв.
Не разбирам, ако сега имам тежест в правителството, какво ще кажете за офиса ми в Кремъл? Защо съм изключен? Не разбирам нищо. Аз съм първият човек в държавата, никой не ме отстранява от задълженията ми. Болестта ми просто се превърна в изолация. Бях излекуван и изолиран. Няма друг начин да го наречем. Ако може да се предприемат някакви действия??? Например, прехвърлете ме в първия град, в Москва. Вече не мога да живея в гората.
Бавно си губя ума.
Имам чувството, че искат да ми направят нещо. Никой не ми вярва, всички следват едни и същи инструкции. Тези, които намират общ език с мен, са премахнати и вече не виждам тези прекрасни хора. Къде отидоха, например: Шишкин, Лазарев, Апаев. Къде са те? Живи ли са или са отстранени? (Тук Ленин вмъква: „Необходимо е да се извърши проверка, да се разбере къде наистина се намират тези хора. Ако бъдат отстранени, това ще бъде основата за привличане на отговорност на Сталин и други.” - G.N.)
Трябва да свикам Политбюро. Вече адресирах отворено писмо до другарите си, но Сталин се ухили.
Нарече Надя ДЕГЕНЕРАТ И ПРОСТИТУТКА!!!! (Ленин наблегна на последните две думи. - Г.Н.).
Харесва ли Ви! И най-важното, след като поискахме извинение, връзката между нас стана просто непоносима. Станах негов личен враг. Но той има кавказки темперамент.
Феликс, Наденка казва, че до нея е достигнала информация, че СТАЛИН ИЗКАЗА ФРАЗАТА СЯКАК СЕ СВЪРШВА КРАЯТА НА МЪГЛИНИТЕ В КРЕМЪЛ. РАЗБИРАЕ СЕ, ТОВА СЕ ИЗРАЗИ ПО-ГРУБО И ОБРУДНО, НО КАКТО ИЗКЛЮЧИХ, ТОВА Е ПРЯКО СВЪРЗАНО ЗА МЕН И МОИТЕ ДРУГАРИ. (Сталин, преглеждайки това писмо, подчерта този параграф с червен молив и написа: „Илич е напълно трогнат“ - G.N.)
Имам информация, че се извършват пренареждания без мое знание. И го слага навсякъде. Одобрен от ЦК. Какво става в ЦК??? Чета вестниците и всичко изглежда нормално на пръв поглед. Така че пресата е в неговите ръце. Това е краят. Проклет да е денят, в който дадох съгласието си за стационарно лечение в Горки. По дяволите всичко. Няма нищо по-отвратително от тази симулирана изолация. Стотици идиоти от В.Ч.К., такива яки. Трудно ми е да говоря с тях. Постоянно трябва да държите главата си вдигната. Настоявам за намаляване на сигурността. Защо толкова много. Можете да се разминете с по-малък брой.
Тогава на приземния етаж имаше няколко комисари. Какво правят, идея си нямам. На въпросите не се отговаря. Казват, че са ми назначени, за да се възстановя бързо.
Моля ви, вземете мерки, заведете ме в Москва. Искам да отида в столицата. Отдавна не съм разговарял с работниците. Започнах да изоставам от живота.
Прегръщам горещо вашия Улянов (Ленин). 20.12.1921 г."
Най-зашеметяващото нещо в това писмо е датата! Оказва се, че Ленин вече е бил изолиран през 1921 г., когато широките маси никога не са чували за някоя от неговите болести! Официалната версия е изместена от някого цяла година!
Започнах внимателно да преглеждам биографичните материали на Ленин и в мемоарите на М. И. Улянова намерих потвърждение на казаното в писмото. И така, тежки главоболия, виене на свят и безсъние започнаха да измъчват Владимир Илич още през януари-февруари 1921 г. В края на лятото той е прегледан от главния лекар на Боткинската болница Ф. Готие, който констатира леко разширение на сърцето му и го посъветва да отиде в Горки за две седмици. И тези „две седмици“ наистина се разтеглиха цели три месеца – до края на декември 1921 г.! Мислехме, че Ленин почива в Горки, а се оказва, че там е почти арестуван!
Но какво да кажем за Дзержински? Как реагира той на вика на душата на Ленин?
В архивната папка е запазен и „отговорът“ на Феликс Едмундович: на следващия ден той препраща писмото на Ленин до Сталин с малка бележка.
„Строго секретно. Кореспонденцията от Ленин продължава да пристига от Горки. Както и преди, писмата на Илич говорят за предстоящ заговор срещу него. От една страна, медицинският персонал, от друга, охраната. Предложени мерки:
1. Посетете Ленин с делегация от десет души. Разсейте идеята му за подготвян заговор. Направете приятелско посещение. (Близо до това предложение на Дзержински Сталин отбелязва: „Възможно е!“ – Г.Н.)
2. Разрешете да използвате връзката. Свържете го със същите абонати, които трябва да бъдат инструктирани предварително. Контролни обаждания.
3. Препоръчително е да се разгледа въпросът за прехвърлянето на Ленин в първата градска клиника. (До тези две изречения Сталин подчерта с червен молив: „Невъзможно е!“ – Г.Н.) Прев. В.Ч.К. Дзержински".
Точно под подписа на Дзержински следваше резолюцията на Сталин: "Сменете охраната, сменете готвачите! Всички! И. Сталин. 30.12."
Знаем, че по-късно, във връзка с временно подобрение на здравословното му състояние, Ленин получава възможност да говори на Втория партиен конгрес, проведен от 27 март до 2 април 1922 г., и тази реч показва, че лидерът изпитва затруднения да поддържа последователност. реч. Той дори не успя да участва в дебата по доклада си. И на 3 април Сталин е избран за генерален секретар на партията.
От писмото на Ленин до Дзержински, публикувано за първи път у нас, следва сензационен извод, който ни принуждава да ревизираме коренно цялата официална версия. В крайна сметка от него следва: Владимир Илич прекратява дейността си като ръководител на партията и държавата през декември 1922 г., а не през декември 1921 г.; и всичко, което се съобщаваше официално за по-късния му живот, беше само прикритие за една страшна тайна – дългогодишната му политическа изолация.
- Григорий Климов - ,,Червената кабала."
,,Дядото на Ленин по бащина линия. Николай Василиевич Улянов се оженил за собствената си дъщеря Александра, родила се,
когато той бил на 25? От този брак между баща и щерка се пръкнал Иля Улянов - Лениновият баща."
- Владимир Солоухин При свете дня",Издательство „Москва", Москва, 1992 г.
Джовани Папини
“Селяните са най – големият враг на революцията”, твърдеше вождът
Едно интервю на Джовани Папини
Мъчих се цял месец, но накрая успях. Пристигнах в Русия само за да се запозная с този легендарен мъж, и не исках да се върна в Италия, преди да съм го видял и чул отблизо. Бях убеден, че той е сред малцината на този свят, които заслужават да бъдат видени и чути. Разбира се, за да стигна до него, трябваше да похарча цяло състояние – почти двадесет хиляди долара – подаръци за съпругите на комисарите, бакшиши за безброй чиновници и дарения за няколко сиропиталища за “деца на революцията”. Не съжалявам сега за тези пари…
Казаха ми, че Владимир Илич е доста болен и уморен – и че не е в състояние да приеме никого, освен своите приближени. Вече не живеел в Москва, а в някакво село, в околностите на столицата, в бивше господарско имение.
В петък вечерта, когато всички формалности и пречки отпаднаха, телефонът извести, че ще мога да бъда приет в неделя. Бяха съобщили на Ленин, че съм помогнал финансово на НЕП-а, и той благоволи да ме види.
Прие ме неговата съпруга – дребна, пълна, мълчалива и доста грозна жена, която ме погледна, както болничните сестри гледат всеки нежелан посетител на тяхна територия.
Заварих Ленин на малък балкон, седнал до голяма маса, покрита с листове, изпъстрени с рисунки. Приличаше на осъден, на когото остава твърде малко живот, комуто са разрешили да си губи времето и дори да се занимава с глупости. Лицето му приличаше на бучка старо сирене – на пръво поглед твърдо, а всъщност полуразвалено и трошливо. Неприятните му устни стискаха два реда едри и жълти зъби. Продълговатият му череп беше съвсем оплешивял. Хищните му азиатски очи се криеха под набръчкани като стар пергамент клепачи. Въртеше някакъв сребърен молив между пръстите си: ръцете му бяха едри и груби – лапи на мужик, но веднага се виждаше, че са ръце на човек, близо до смъртта. Никога няма да забравя ушите му, напомнящи излъскана слонова кост, които потрепваха от напрежението му да улови всяка дума…
Първите три минути от нашия разговор бяха доста тежки. Ленин се оптиваше да ме прецени, макар да си придаваше определено разсеян, незаинтересован вид. А аз, уморен и малко притеснен, нямах смелостта да му задам въпросите, заради които всъщност бях дошъл чак до тук, в Съветска Русия, тази полудива, полуазиатска страна.
И все пак, избрах нещо – в смисъл, че е направил много за “нова Русия”. Тогава полумъртвото лице се оживи, по- точно се изкриви в саркастична усмивка:
Всичко беше направено – възкликна Ленин – да, всичко беше направено, преди да дойдем ние! Чужденците и глупаците вярват, че сме постигнали нещо ново. Велика заблуда! Болшевиките само се префасонираха, промениха външно стария царски режим, който е единствено възможен за страна като Русия. Защото как по друг начин могат да се управляват повече от сто и петдесет милиона прости хора – без бой, без шпиони, без тайна полиция, терор, затвори и бесилки? Ние сменихме само класата – базата на нашата власт. Старият режим се държеше на 60 000 помешчици и около 40 000 чиновници – общо около 100 000, докато сега са близо 2 000 000 пролетарии и комунисти. В този смисъл това е прогрес, да, голям прогрес, защото привилегированите се много повече. Но все пак, деветдесет на сто от населението, дори повече, не получи нищо съществено от тази промяна.
Тогава какво ще кажете за Маркс, за неговите идеи за прогреса?
Ленин ме погледна доста учуден:
Вие сте учен мъж и европеец и аз мога да ви кажа сега всичко направо. Остана ми малко време, така че мога да си го позволя. Нали сам Маркс ни учеше, че теориите имат само фиктивна стойност, че са инструмент. Той беше един обикновен, дребен буржоа, при това евреин, възседнал английската сатистика, таен почитател на индустриалната революция. Липсваха му твърде много неща. Мозъкът му се бе промил от бирата и хегелианството, но понякога неговият приятел Енгелс го инжектираше с гениални идеи, освен, че го издържаше през целия му живот, защото Маркс всъщност живя като паразит. Руската революция е всъщност пълно опровержение на пророчествата на Маркс. Комунизмът възтържествува в страна, където почти нямаше буржоазия и истински развит капитализъм…
Хората, господин Папини, са всъщност страхливи животни, които се нуждаят от управлението на силни господари без скрупули. Всичко друго са празни приказки, литература, философия. И след като повечето са престъпници, държавата лесно може да се превърне в затвор, каторга. Старата каторга от царско време е всъщност последната дума на истинската вътрешна политика. Ако се замислите, ще разберете, че животът в затвора е подходящ за повечето от хората на този свят. Само когато не са свободни, каквито всъщност са повечето хора, те могат да живеят спокойно, без да вършат престъпления. Тогава и за властта ще е по-добре. В затвора човек живее много по- добре и по-спокойно, няма никакви мисли и грижи, тялото си почива, духът също. Знае, че има осигурена храна, и подслон, дори ако не работи и е болен. Докато свободните хора трябва да мислят за насъщния всеки божи ден. Мисля, че за нащата Русия е много по- добре да не бъде свободна страна… Свободата и демокрацията са за висококултурните, развитите страни… Не мислите, че казвам всичко това от егоизъм. В система като нашата най-зле са пазителите на реда и управляващите!
Ленин замълча и започна да попълва с цветен молив лисунка, която, доколкото разбрах, изобразяваше висока кула с много прозорци.
А селяните, господин Улянов ?
Ще бъда откровен и ще ви призная, че мразя селяните – отговори Владимир Илич с нескрито отвращение.- Мразя руския мужик, идеализиран от този глупав западняк Тургенев и от лицемерния сатир граф Толстой. Селяните са точно това, което презирам най-много: миналото, вярата, ересите, християнската църква, религиозните обреди, ръчния труд, газената лампа! Пронуден съм да ги толерирам сега, да ги култивирам, но признавам: мразя ги! Бих искал изобщо да ги няма, да изчезнат като класа! До последния! За мен един електротехник струва колкото хиляда мужици! А знаете, че електрификацията е основата на прогреса! Нашият лозунт е: «Съветска власт плюс електрификация!» Мисля, че ще дойде времето, в което ще започнем да се храним с продукти, произведени по химически път в нашите лаборатории, и тогава селяните като класа ще станат напълно излишни. Мужиците ще се превърнат в работници, а селото постепенно ще замре и изчезне…
Помислете си, господине, болшевизмът е всъщност тройна война: на неграмотните варвари срещу корумпираните интелектуалци, на Изтока срещу Запада, на града срещу селото. В тази война отделният индивид ще бъде ликвидиран, защото отделната личност всъщност няма особена стойност…
Не, не мислете, че съм толкова жесток. Екзекуциите ме отвращават. Но съм принуден от обстоятелствата да ги разрешавам. Странно е да разполагаш със съдбите на хората. Аз съм нещо като местен полубог в една държава между Изтока и Запада. Но все пак мога да си позволя някои капризи. Жертвоприношенията, които знаем от езическите времена, са имали своя висок смисъл. Били са и залог за успеха на празника… А сега, вместо химна на вярващите, аз чувам виковете на затворниците и на осъдените на смърт. И ви уверявам, господине, че те звучат като ода, възвестяваща бъдещото ни блаженство…
Стори ми се, че Ленин изведнъж се затвори в себе си, за да чуе още веднъж тази «музика», достъпна само за неговия слух…
След малко се появи другарката Крупская и ме предупреди, че съпругът й е уморен и много болен.
Изхарчих двадесет хиляди долара, за да видя жив този легендарен мъж, и мисля, че не сгреших…
Преведе от италиански: ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ
из сб. «Разговорите на Гог»,
Милано, 1936.
„Материали от личния архив на Григорий Зиновиев, член на Политбюро ЦК ВКП (б), първи секретар на Ленинградския обком на партията: писмо на Ленин до Григорий Зиновиев, 1 юли 1917 г.: „Григорий! Така се стекоха обстоятелствата, че незабавно трябва да се скрия в Петроград. Не мога да замина далече, работата не позволява. Другарите предлагат едно място, за което казват, че е напълно безопасно. Но е толкова скучно да бъда сам, особено в такова време… Идвай при мен и двамата ще прекараме чудесни дни далече от всичко… Ако можеш да се уединиш с мен, телефонирай ми бързо – ще дам нареждане да приготвят там за двама души.“
Това писмо е написано през юли 1917 година, когато Ленин се готвел да напусне Петроград и да се засели със Зиновиев в Разлива, в станалата след това прочута колиба. Именно там взаимоотношенията на Ленин със Зиновиев получили своето развитие. Те прекарали много време там и очевидно това окончателно главозамаяло Зиновиев. Защото през септември той пише от Петроград на Ленин във Финландия:
„Драги Вова, няма да повярваш колко ми е тъжно без теб, как ми липсвате ти и нашите ласки с теб… Няма да повярваш, но оттогава, откакто замина, не съм докосвал никого. Можеш да бъдеш напълно уверен в моето чувство към теб и във верността ми. Повярвай, не съм се докосвал нито до мъж, нито до жена, и няма да го сторя. Само ти – моят близък човек… Идвай, не се бой, ще подредя всичко по най-добрия начин.
Помниш ли, още в Женева, когато ни се налагаше да се скриваме от тази жена… Никой няма да ни разбере, нашето чувство, взаимната ни привързаност… Идвай по-скоро, чакам те, цвете мое. Твой Хершел.“
В края на октомври другарите по партийна борба най-сетне се срещнали. Станал октомврийският преврат и Ленин се върнал в Петроград. По това време Зиновиев заминал за Москва, за да ръководи приключването на преврата в града. От там пише на Ленин: „Илич, каквото ми поръча, го изпълних. А каквото непременно ще го направя… Тук е много тежко и сложно, но ме стопля мисълта, че само след няколко дни ще те видя и ще те прегърна в обятията си. Ти пазиш ли нашето гнезденце? Не водиш ли други в него? Тук преживявам много неща и само надеждата за твоята вярност ме сгрява. Целувам те по твоето марксистко дупенце. Твой Хершел.“
Докато четях тези писма у мен възникнаха два въпроса. Първият – коя е била онази жена, от която в Женева Ленин и Зиновиев се криели? И вторият въпрос – кой е бил активният любовник, и кой пасивният?
Скоро стана ясно, коя била тази жена. През 1918 година Зиновиев пише вече по-конкретно:
„Вова! Всеки път, когато се оказвам далече от теб, се измъчвам ужасно. През цялото време ми се струва, че седя тук, тъгувам по теб, а ти тъкмо в тази минута ми изневеряваш. Явно си голям коцкар, знам това… Не винаги може да ти се устои, особено при раздялата с любимия. Но аз се държа и не си позволявам нищо. Докато при теб положението е по-гадно – необходимо е винаги да бъдеш с Надя. Разбирам те, всичко разбирам…“
Сега стана малко по-леко – не е необходимо да криеш нищо от нея. Не заради това, че тогава в Женева, когато тя за първи път ни хвана.“
Трябва да се разбира, че тогава в Женева, когато Зиновиев и Ленин за първи път се сношили в постелята, ги заварила Надежда Крупска – гражданската жена на Улянов. А след това, после, Ленин вече й се разкрил и тя се примирила с неговите наклонности, и не възпрепятствала бурно текущия му роман със Зиновиев. [Лесбийството на Крупска било притча во езицах.]
Сетне се появи отговорът на втория въпрос. В следващо писмо до Ленин от фронта Зиновиев шеговито пита:
„Вова! Да не ти зарасна дупето през времето на нашата раздяла? Не залиня ли то вече през това време?… Скоро ще дойда, веднага щом се оправя с тукашните работи, и ще се заемем с прочистването на твоето мило дупенце.“
Значи Ленин е бил пасивният, а Зиновиев – активният любовник. И това се потвърждава от следващото писмо. То е написано някъде около Нарва през пролетта на 1918 година, когато Юденич бил разгромен. Червената армия спряла до естонската граница и Зиновиев се готвел да се върне в Петроград като победител. Той ликува и съвсем губи предпазливостта си в изразите.
„Вова, скоро ще дойда и повече няма да те пусна да излезеш от моите обятия, каквото и да говори онази дъртофелница! По целия фронт врагът бяга и мисля, че няма да се промъкне от тази страна. Така че ме чакай и бързай да се подмиваш. Скоро си идвам.“
Обаче не минали и няколко месеца и в отношенията между любовниците назрява разрив. Както винаги в такива случаи, той е свързан с ревност. Научаваме за това от писмо на самия Ленин, което е написал на Зиновиев, намиращ се по това време в Северен Кавказ. Неизвестно защо, Ленин му пише на немски.
„Мили, Хершеле! Изобщо не бива да ми се обиждаш. Чувствам, че преднамерено продължаваш своето пребиваване в Кавказ, макар обстановката изобщо да не изисква това. Вероятно ми се сърдиш. Но не съм виновен за това. Всичко това са твоите глупави подозрения. Що се отнася до Лейба и мен – то беше само еднократно и повече няма да се повтори… Чакам те и ще се сдобрим в нашето чудесно гнезденце.“
„Илич“, – следва незабавният отговор на Зиновиев от Владикавказ. – „Това изобщо не са глупави подозрения по отношение на теб и Лейба. Кой не е виждал как напоследък се увърташе около него? Във всеки случай аз имам очи и те познавам достатъчно дълго, за да отсъдя… Аз ли не знам как се разпалват очичките ти, когато видиш мъж с голямо оръдие? Ти сам винаги си казвал, че мъжете с малки фигури имат великолепни оръдия… Не съм сляп и видях прекрасно, че си готов да забравиш нашата любов заради романчето с Лейба.
Разбира се, сега той е до теб и му е лесно да те съблазни. Или пък ти си го изкушил?“ Действително в онова време Лейба Троцки – наркомвоенмор на Републиката – бил дълго време до Ленин в Москва. И трябва да предполагаме, че между двамата вождове е възникнало взаимно чувство.
Лейба Троцки, мъжественият нарком на отбраната, пламенният трибун и оратор, заел мястото на Зиновиев в Лениновия креват. Ленин продължил да се оправдава пред Григорий. Навярно е чувствал, че връзката му с Троцки ще бъде недълга и скоро Лев Давидович ще го зареже, увличайки се по поредната жена.
Все пак Троцки имал по-голяма склонност към жени, отколкото към своите другари в революционната борба. Навярно, той направил изключение само за Ленин, уважил го. И ето Ленин пише на Зиновиев в Кавказ:
„Не се обиждай, Хершеле. Ти си прав, наистина не успях да устоя. Лейба е такъв брутален мъж. Той просто ме пленява със своите ласки. А аз толкова се нуждая от тях, особено в такъв напрегнат политически момент. Много ми е трудно без ласки, а ти замина, негоднико. Ето, че не издържах.“ – Гелий Клеймёнов – „Правда и неправда о семье Ульяновых“, Издательство „Самиздат“, 2012 г.
„Жестокостта и омразата ще бъдат най-ценните ни добродетели, защото болшевизмът не е пансион за благородни девици. Децата трябва да присъстват на екзекуциите и да се радват на смъртта на неприятелите
на пролетариата."
- Владимир Ленин
Няма коментари
