1990 Г. БЕ МАСКАРАДНА ГОДИНА, ЗАПОЧНА С МАСКАРАДА „КРЪГЛА МАСА” И ЗАВЪРШИ С МАСКАРАДА „ВЕЛИКО НАРОДНО СЪБРАНИЕ”

„УЛИЦАТА” СЕ ОКАЗА АБСОЛЮТНО НЕСПОСОБНА ДА БЪДЕ КАКЪВТО И ДА Е РЕАЛЕН ПОЛИТИЧЕСКИ ФАКТОР, КАЗВА ОЩЕ ЯНКО ЯНКОВ

Янко Янков е роден на 13 август 1944 г. в село Клисура, Монтанско. Завършва средно образование в  Монтана, висше юридическо образование в СУ "Св. Кл. Охридски". Бил е научен сътрудник първа степен в Института за държавата и правото и гл. асистент в Юридическия факултет на СУ. Влиза в остър конфликт със заместник-председателя на Държавния съвет Ярослав Радев. Написва труд за това как Радев и хората около него са изопачили социалистическата правна доктрина. Изпраща труда в Политбюро. През 1982 г. е уволнен по политически причини и изселен в родното си село. 1984 г. е арестуван и осъден на 12 години затвор. От "Амнести интернешънал" е обявен за затворник № 1 на България и № 3 на Европа. От затвора излиза през октомври 1989 година. (На 30 март 1990 г. Върховният съд постановява, че поради липса на доказателства е осъден невинен.) През 1990 г. става член на БРСДП и почти веднага - заместник-председател на партията. Влиза в остър конфликт с Дертлиев, напуска БРСДП и през февруари същата година основава Социалдемократическа партия-немарксисти.  Депутат в 7-то ВНС. Януари 1991 г. - СДП-немарксисти се преименува на Партия Либерален конгрес.  За кратко той и партията му членуват в СДС. Председател на Съюза на юристите-демократи. Потърсихме го по повод 20-тата годишнина от началото на промените и основаването на СДС.     Г-н Янков, вие сте един от основателите на СДС. Какво остана недоизказано, скрито около тези първи месеци от края на ’89-та и началото на 90-та година?
Както тогава, така и днес мнозина са онези, които „се натискат” да представят себе си като „основатели на СДС”, или най-общо казано – като „бащи на опозицията” -  или дори, особено по време на Великото Народно събрание, като „Бащи на Нацията”. Аз, обаче, както тогава, така и днес упорито отказвам да „призная” или „припозная” „отрочето”, което по онова време се роди в резултат на един привиден промискуитет, истинският баща на което, особено днес, е вече повече от очевиден.
    По време на Великото Народно събрание аз не само отказах да подпиша т. нар. „Конституция”, но и никога не признах нейната легитимност; докато, както ви е известно, останалите, които не я бяха подписали, после официално и тържествено се заклеха в нейната сакралност. Аз официално и от самата трибуна нарекох Великото Народно събрание „червена кочина” и напуснах участието си в неговата дейност, и както още тогава, така и днес поддържам тезата, че от чисто юридическа гледна точка т. нар. „Конституция” е нелегитимна, и че на това основание е нелегитимен целият основан върху нея т. нар. посткомунистически политически режим.
    Както от съдържателна, така и от структурна гледна точка този именно политически режим е чисто мафиотски и няма абсолютно нищо общо с т. нар. олигархичност, тъй като олигархията винаги е била и е легитимен собственик на богатството, което притежава; а в посткомунистическа България такива собственици няма -  онова, което е наричано или самонаричано „олигархия”, всъщност е Мафия, или по-точно – Червена Мафия, която не е легитимен собственик на притежаваното от нея богатство.
    Освен това този политически режим е и геноциден, тъй като е обезпечил факта, че днес от демографската карта на България липсват 1 850 000 (един милион и осемстотин и петдесет хиляди) души, отделно от нормалната смъртност и от фактическата емиграция. Доказателствата в това отношение съм систематизирал и официално представил пред Прокуратурата и пред редица европейски и световни правозащитни организации и институции, а по-късно ще представя и пред надлежните европейски и световни съдебни институции.

Как, обаче, се стигна до този резултат? Беше ли това сценарийно заложено още преди или в самото начало на „Прехода”,  или то се появи и се наложи по силата на естественото състояние на политическите сили?
    Моята академическа специалност е в сферата на политическите и правните науки. Вече съм издал няколко десетки обемисти научни, публицистични и документални книги, и във всичките по един или друг начин разглеждам именно отговорите на този Ваш въпрос. Последната ми книга, посветена на тази именно тема, е издадена преди повече от две години и е озаглавена „Легитимните основи на политическа власт в България”. Книгата е депозирана в редица големи европейски библиотеки.
    Според мен т. нар. „Преход” съвсем не е преход от социализъм към капитализъм, а е преход от затворено към отворено общество, и именно такова е било и семантичното съдържание на официалните договорености, които бяха постигнати в Малта през декември 1989 г. Така, от семантична гледна точка съгласно текста на абзац 5-ти от Малтенското Споразумение САЩ се задължават да бъдат това, което абсолютно винаги са били, а СССР се задължава да извърши демонтаж на държавността и да сложи фактически край на партиите и държавите от болшевишки тип, при което и двете страни са се съгласили да не бъде прилагана наказателна „нюрнбергска” процедура срещу комунистическите престъпници.
    Освен това, сценарият на Споразумението въобще не е предвидил и не предвижда преходът към друг тип обществена организация да бъде съпроводен със смяна на елитите, както и с преразпределение на награбения и съсредоточен в номенклатурата социален продукт. Малтенската договореност е предвиждала смяна на властта, но не и смяна на собствеността. Което означава, че САЩ като световен символ и лидер на това, което като правило в политиката се нарича „Западът”, са показали, че желаят да партнират в бъдеще с една реформирана комунистическа система; и че не са имали и нямат никакво намерение да унищожават самата комунистическа система и да я заменят с някаква друга.
    Така САЩ са показали, че съгласно техните стратегически интереси „бъдещите посткомунистически страни” няма да имат задължението да излизат вън от рамките на т. нар. Латиноамерикански модел на развитие, възникнал след разпадането на испанската колониална империя, при който модел местната колониална администрация е била утвърдена като компрадорска едра буржоазия, а индианците само са били сменили своето политическо национално иго или робство с модерно социално потисничество, осъществявано от предишния (дотогавашния) елит.
    Според мен т. нар. „международни отношения” всъщност винаги са били „междудържавни” и „междуелитни”, и далеч преди появата на Горбачов третото поколение на съветския комунистически елит е било започнало да води „конфиденциални джентълменски преговори” за постигане на споразумение относно „края на Студената война”. Така, в резултат на тези преговори е била постигната „джентълменска договореност” конфронтацията между системите да завърши с конвергенция на елитите срещу собствените им народи,  и в този смисъл появата на Горбачов съвсем не е автентично политическо събитие, а е събитие, имащо характера на практическа реализация на посочената договоронст. Всъщност, точното семантично и най-вече военно-оперативно значение на въведения от него термин „Перестройка” съвсем не е „преход”, дори не е и „преустройство”, а е „престрояване”, „преподреждане” или „прегрупиране” на наличните ресурси. Именно в контекста на всичко това бе осъществено както създаването на СДС, така и институционализирането на политическата сцена и на всичките останали политически субекти.
 
Всъщност, така или иначе Вие, г-н Янков, сте един от непосредствените участници в началния етап на българските събития, които, както излиза от Вашия анализ, са били осъществени в този „джентълменски” договорен политически процес. Считате ли, че все още има недоизказани и скрити неща от онова време?
    Разбира се! Дори са твърде много тези все още неизказани неща. Но за да мога да ги разкажа именно по автентичен начин, ще ми е нужно да припомня няколко съществено важни, предшествуващи ги и лично засягащи ме събития.
    Преди арестуването ми, по времето когато работех като  научен сътрудник Първа степен в Института за правни науки при БАН и като Главен асистент в Юридическия факултет на Софийския университет, съм станал обект на строго секретно оперативно наблюдение и разработване от Шесто управление на ДС, кодовите наименования на които разработки са  били „Терорист”, „Твърдоглавия”, „Непокорник” и „Дракон”. От самите тези вече разсекретени дела е видно, че вниманието на ДС към мен е било предизвикано от обстоятелството, че съм предприел интензивни контакти с граждани на западните държави, и че сред студентите и младите научни изследователи водя противодържавна агитация и пропаганда, както и че се старая да ги организирам за интелектуална и юридически безупречна съпротива срещу системата.
    В отговор на това мое юридически напълно безупречно поведение е бил изработен строго секретен план (с.119-120, Дело № 13304), съгласно който на Научно-техническия отдел на ДС е било възложено да изработи компрометиращи ме фалшификати, които да бъдат предоставени на лицата, с които се срещам и които лица се намират „по направление Австрия, ГФР, Англия, Франция, Швейцария, САЩ и вътрешна линия”. Едва след 14-годишни интензивни перипетии, през 2003 г., аз получих достъп до създаденото на мое име т. нар. „Агентурно дело”, и веднага след това най-известният български експерт по графология Димитър Генадиев Костов е извършил нотариална заверка на съставения и подписан от него „Протокол № 56”, съгласно който текстовете, намиращи се в посоченото дело,  не са писани и не са подписвани от мен, и че въпросното „Агентурно дело” е фалшификат. В резултат през февруари 2004 г. Софийската военна прокуратура е образувала Следствено дело № ХVІ-3/2004 по което изрично и недвусмислено бе доказано, че става въпрос именно за фалшификат.
    Странното, обаче, е това, че както експертът-графолог, така и военният титулярен следовател по делото подполковник Димитър Евгениев Пашов внезапно и местериозно почиват „от инфаркт” в буквалния смисъл на думата по едно и също време, съответно на 08 и на 19 февруари 2006 г. - непосредствено след като са били отказали да се съобразят с упражнения  върху тях натиск да се откажат от изводите си.
    Разбира се, веднага съм поискал от Прокуратурата да извърши разследване на причините за мистериозна смърт на Костов и Пашов, но сред прокурорите не се появиха нови кандидати да споделят тяхната съдба. Освен това по повод и във връзка с това  съм завел в Софийския административен съд две съдебни дела срещу държавата и съм поискал репаративна сума в размер от сто милиони лева. Тези дела, естествено, ще бъдат поставени на вниманието и на европейското правосъдие.

Твърдите че през 2006 г. Костов и Пашов  са били убити от  бившата Държавна сигурност?
    Разбира се! Но нека уточня и още нещо. От с.180-183 на папка № 21441, ДОР „Дракон” е видно, че самото ми арестуване и вкарване в затвора за шест пълни календарни години е било станало непосредствено след като българското контраразузнаване е било проследило „вражеския обект” с кодовото име „Диригент”, същинското име на който е Джоузеф Александър Кийл - втори политически секретар на посолството на САЩ, който посетил родното ми село Клисурица, където се срещнал и разговарял с майка ми и баща ми. Впрочем, доколкото ми е известно, по онова време това е било единственото посещение на Западен дипломат в дома на български гражданин. Категоричен съм, че именно това посещение окончателно е било предпоставило обстоятелството, че само две седмици след моето арестуване по радио Свободна Европа е била проченена специалната Декларация на Държавния департамент на САЩ, съгласно текста на която аз съм поставен под техната дипломатическа защита.
    Именно поради моята автентична, а не дисидентска позиция и дейност, обаче, тази „дипломатическа защита” никога не е била имала характера на искане за отмяна на наложената ми присъда, и самото ми оцеляване в затвора е зависяло единствено от моята физическа и психическа устойчивост. Както виждате, аз оцелях, но през същото това време (и непосредствено след него) именно в резултат на системните репресивни операции на ДС загинаха баба ми Петкана, дядо ми Янко, брат ми Камен, баща ми Никола и майка ми Евтима.
    Така, когато на 30 октомври 1989 г. бях освободен от затвора поради пълно изтъпряване на наложената ми присъда, още на 17-ата минута бях в сградата на посолството на САЩ. Бях посрещнат лично от Посланика г-н Сол Полански, който енергично отклони искането ми за съдействие да замина за САЩ и изрично ме увери, че политическата промяна в България била имала нужда от моето оставане в България, и ми препоръча да „се присъединя” към нашумелите по онова време дисидентски клубни организации. Казах му, че това няма да стане, тъй като познавам лично всички членове на тези организации, и че както по силата на възгледите ми, така и по силата на личната ми съдба и съдбата на близките ми аз нямам абсолютно нищо общо с тях.
    Любопитно е, че при влизането ми в кабинета на Посланика се бяхме разминали на вратата със сина на Любомир Левчев, на когото бе уредено назначаването му като професор в някакъв университет в САЩ. На излизане бях изпратен от секретаря на Посолството Маршал Харис, който любезно ме уведоми, че както в САЩ, така и в Европа шанс за самореализация ще имат единствено лица като Левчев, но не и такива като мен.

После какво стана?
После се озовах като участник във фарса или маскарада, наречен „Национална политическа кръгла маса”. Разбира се, че не е толкова важно, но все пак същностно значение има фактът, че по време на едно от заседанията аз репликирах комунистическия мастодонт Андрей Луканов, който официално се обърна към мен с обръщението „другарю”,  и настоях към мен той да се обръща с думата „господине”, и така се оказах първият, който възстанови класиката в това отношение. Пак аз бях този, който по време на „Кръглата маса” пръв постави и въпроса за разкриването на досиетата, а във Великото Народно събрание поисках да ги докарат там с електрокари и до тях да има достъп всеки, който пожелае.
    Доколкото ми е известно пак аз съм единственият, който е описал срещата на опозиционните участници в „Кръглата маса”  с държавния секретар на САЩ Джеймс Бейкър. Поне на мен не ми е известно други да са описали тази среща. В посочената книга съм написал, че в своите геополитически стратегии както САЩ, така и Западна Европа проявяват достатъчно отчетливата склонност да разглеждат България като намираща се „в екип” много повече с Румъния, отколкото с която и да е от останалите балкански държави, и че това е така в пълно съответствие с волята на московския комунистически и посткомунистически елит. Според мен въпреки привидните различия между румънската (определяна като „кървава”) и българската (определяна като „мирна”, „хуманна” и „градивна”) т. нар. „нежни „революции””, и двете са били подготвени поне едно десетилетие преди самото събитие, при това по решение на и при изключително тесното сътрудничество преди всичко между КГБ и ЦРУ. Изключително важна роля в това съвместно мероприятие е имало осъщественото на 19 декември 1989 г. безпрецедентно спешно посещение на съветския генерал от КГБ, Министър на външните работи на СССР и пръв дипломатически представител на комунистическия военен „Варшавски договор” Едуард Шеварнадзе в Главната квартира на НАТО, и в контекста на това именно посещение следва да се тълкува и осъществения на 25 декември 1989 г. и завършил със смъртна присъда двучасов съдебен процес срещу Николае и Елена Чаушеску.

Значи, според Вас е имало общ сценарий относно Румъния и България?
    Общ – да, но не и еднакъв, а по-скоро симетричен и най-вече напълно брониран срещу каквато и да е автентичност.
    В контекста на тези събития, обаче, лично аз, без да зная каква точно е същността на нещата, се опитах да направя нещо, което, разбира се, веднага бе ликвидирано. Така, на 05 февруари 1990 г., понеделник, в 14 часа, на заседанието на Координационния съвет на Съюза на демократичните сили аз създадох неимоверно напрежение сред т. нар. „лидери на опозицията”, като заявих, че осем членуващи в СДС партии и организации сме учредили „Дясна фракция”. С официално и тържествено прочетената от мен „Декларация” заявих, че лидерите на тези организации сме обединени от искането да получим половината от т. нар. „времева квота”, с която разполага СДС по време на заседанията на „Кръглата маса”, и че ние приемаме стратегията за водене на преговори с БКП, но  нямаме абсолютно никакво намерение да подписваме бързи и безпринципни съглашения.
    Тази радикална фракция, обаче, просъществува по-малко от едно денонощие - от момента на нейното учредяване вечерта на предния ден до момента на нейното обявяване пред членовете на Координационния съвет. Аз бях председател на фракцията, а нейни членове бяха д-р Константин Тренчев, Христофор Събев, Драгомир Цеков, Коста Георгиев, Румен Воденичаров, Любомир Павлов и Пламен Даракчиев. Вечерта на същия ден аз бях единственият член на тази фракция. Впрочем, оттогава до днес единственият, който е споменал за съществуването на фракцията, е Драгомир Цеков (интервю във в-к „168 часа”/18-24 и 25-31 декември 1995 г.).

Имали ли сте шанс?
    Днес съм категоричен, че не сме били имали абсолютно никакъв шанс, но че България днес е щяла да бъде съвсем друга, ако сме били имали шанс. И нека сега да разкажа поради какви причини не сме били имали никакъв шанс.
    В началото на февруари 1990 г. в Румъния бе на посещение държавният секретар на САЩ Джеймс Бейкър; на 08 февруари 1990 г. за Министър-председател бе избран Андрей Луканов; а на 10 февруари, на връщане от Букурещ, Джеймс Бейкър кацна за кратко посещение и в София. В събота, в 15 часа на 10 февруари 1990 г. в хотел „Шератон” се състоя моята лична специална среща с Боб Хътчингс - личен секретар по сигурността на Държавния секретар (в книгата ми съм описал съдържанието на нашия разговор). После, в 18 часа и 30 минути в залата на ресторанта бе проведена официалната среща на държавния секретар на САЩ Джеймс Бейкър с лидерите на българската опозиция. Когато огледах внимателно насядалите край масата, бях изключително силно изненадан от това, че американските организатори не само бяха поканили Петър Гогов, който въобще не участвуваше в заседанията на Кръглата маса, но дори го бяха настанили точно срещу Джеймс Бейкър. Поне едно десетилетие преди това бях изчел всички книги по дипломатически протокол и церемониал и веднага превъзходно схванах, че не само в присъствието, но и в посоченото „топологично разположение” се съдържа някакъв изключително важен замисъл. Още в самото начало на срещата американският  организатор даде думата на този именно „оратор”, който говори точно 34 минути и възпроизведе своята скандална позиция, която две седмици преди това бе заявил на един от митингите, че „кожите на комунистите трябва да бъдат одрани и окачени на стените да съхнат, докато още има есенно слънце”.
    В книгата си съм посочил, после лично от самият Петър Гогов съм узнал, че преди срещата с Джеймс Бейкър той е бил откаран от дома му до „Шератон” с личната (и официалната, със знамето!) кола на самия американски Посланик, и че след това е бил върнат със същата кола. Описал съм и че в самото начало Петър Гогов започна изказването си, като удари по масата с юмрука на дясната си ръка и почти веднага след това удари с лакътя си; че Джеймс Бейкър се стресна, почти подскочи от стола си и впери погледа си в „оратора”; че когато след неколко изречения Петър Гогов удари по масата и с юмрука и лакътя и на лявата си ръка, държавният секретар на САЩ Джеймс Бейкър си съблече сакото, постави го на облегалката на стола си, скръсти ръце на гърдите си и остана така, почти в йогийска поза и като хипнотизиран, без да помръдне до края на „ораторската реч”.
    В описанието си съм посочил, че само няколко дни по късно в предаване по българското радио посланикът на САЩ Сол Полански заяви, че „единствената реална опозиция на комунистите в България е господин Андрей Луканов”; записал съм, че при неколко от моите лични срещи с американските дипломати съм изразявал учудването си: „ - По какъв начин Андрей Луканов, който в България е избран за Министър-председател именно от комунистите успява, поне в очите на американските дипломати, да е едновременно и единствената реална опозиция на комунистите?”.
    В книгата си изрично и ясно съм посочил, че след около една година вече съм имал своето категорично формулирано убеждение, че срещата на държавния секретар на САЩ Джеймс Бейкър с т. нар. „българска опозиция” е била съвместно оперативно предприятие на КГБ и ЦРУ и е имала предназначението да сплаши държавния секретар и да го мотивира да докладва на най-висшето американско политическо и държавно ниво, че ако властта бъде дадена в ръцете на т. нар. Антикомунисти,  страната ще бъде залята от кървави изстъпления, поради което стратегията трябва да бъде насочена към това - властта да бъде дадена на „преустройващите се” комунисти, желаещи да станат капиталисти, и същите да бъдат освободени от каквато и да е отговорност за извършените от тех престъпления.
    Изрично съм посочил, че за да стигна до този извод ми е бил помогнал и Маршал Харис, който винаги, макар и доста предпазливо, е насочвал вниманието ми към подлежащите на двойно или дори на парадоксално тълкуване факти. Посочил съм, също така, че после, непосредствено преди отпътуването си в края на мандата му в София, Маршал Харис изрично ми каза, че възнамерява да напусне дипломатическата си работа, тъй като не е съгласен с това, че в посткомунистическите страни, включително и в България, „-ЦРУ работи като филиал на КГБ”; и че само неколко месеци след неговото заминаване аз получих обемист пакет с копия от вестници, в които пишеше, че той демонстративно е напуснал работата си в Държавния департамент на САЩ. Впрочем, днес той е професор в един от най-престижните американски университети.

А след това?
    По време на дейността на т. нар. „Национална политическа „Кръгла маса”” бяха проведени много митинги, сред които на 15 февруари 1990 г. и митинг в Михайловград, предишното име на който преди това е било Фердинанд, а днес е Монтана. Тогава аз произнесох реч, в която направих три „предложения”, по повод на които бях изключително бурно освиркан три пъти. Първото бе да се преименува името на града, тъй като сегашното му име е позорящо, защото е име на един от зловещите комунистически лидери; бях освиркан, защото за всички присъствуващи комунизмът продължаваше да бъде „най-висшият човешки идеал”; второто ми предложение бе да се върне старото име на града Кутловица;  по този повод ме освиркаха, защото името било селско, а те били граждани; третото предложение бе да се формира обществена нагласа за завръщането на Симеон Втори в Родината и за избирането му за Президент на България (каквато официална държавна длъжност фактически действуващата комунистическа „Конституция” все още не допускаше); по този повод освиркването ми бе най-силно и най-интензивно, защото с това по непростим начин обиждах техните твърди републикански и комунистически възгледи и нагласи.
    Още на другия ден ми се обади по телефона Секретарят на посолството на САЩ Маршал Харис, с когото веднага се срещнахме; той ми каза, че тезата за завръщането в България на Симеон Втори е специална политическа стратегия на съветската КГБ и на нейния комунистически български клан; и че тази стратегия, макар и по-късно, ще бъде подкрепена и от САЩ, които ще се съгласят той да се завърне, но не като Цар, не и като Президент, а като „нещо друго”.

Все пак успяхте ли да направите нещо по време на участието си в Националната политическа „Кръгла маса”?
    Според мен не успях да направя абсолютно нищо, но все пак опитите ми в това направление имат своето важно лично за моето самочувствие значение.
    Началото на „посткомунистическия” феномен „Кръгла маса” е от 06 февруари до 06 април 1989 г. във Варшава, когато в преговорите между правителството на комунистите и ръководената от Лех Валенса опозиция били участвували 57 души, които именно подписали Програмен пакет от споразумения (съдържащ общо 171 страници), в резултат на който Сеймът (Парламентът) впоследствие бил приел Пакет от закони и насрочил парламентарни избори.
    Исторически Втората „посткомунистическа” „Кръгла маса” бе режисирано подготвена с проведената на 17 ноември 1989 г. в Прага и лансирана в медиите като „легендарна” демонстрация, завършила с кратко полицейско меле и преброяване на около 600 ранени. Още по онова време в редица западни медии бе лансирана тезата, че както самата демонстрация, така и нейното брутално потушаване са били организирани от чехословашкия филиал на съветската КГБ с цел да се предизвика политическа криза, а по-късно слуховете за това бяха потвърдени от разсекретените архиви. В резултат на подготвените в тази именно обстановка и подписаните на „Кръглата маса” Споразумения Парламентът бе приел Пакет от Закони, а впоследствие за Президент бе избран Вацлав Хавел (който, впрочем, изключително бързо и изцяло загуби своето влияние  в родината си, но Западът не искаше и да чуе за това, и продължаваше упорито да ръси върху него своите летигимиращи го похвали).
    Исторически Третата „посткомунистическа” „Кръгла маса” е унгарската, която е била наречена с традиционно комунистическата терминология „Съвещание”, и с традиционно комунистическа експедитивност е заседавала само три дни - от 08 до 10 декември 1989 г.
    Тъй като от всичките държави от бившия Съветски блок „Кръгла маса” не бе проведена само в Румъния, това обстоятелство малко по-късно даде основание на някои от най-изявените участници в този български форум (като напр. Петър Дертлиев) да се самоизживяват като „спасители на България” и да отстояват напълно безумната и абсолютно неоснователна теза, че „Алтернативата на „Кръглата маса” бе гражданската война”.
    В България събитията „се сложиха” така, че на 07 декември 1989 г. бе създадена официално организирана опозиция, станала известна като „Съюз на демократичните сили” (СДС), а три дни след това - на 10 декември 1989 г. - бе организиран първият опозиционен митинг, на който бе оспорена легитимността на правомощията на управляващата комунистическа партия и на действуващото Народно събрание, и във връзка с това бе издигнато искането за свикване на Национална политическа „Кръгла маса”, която да изработи и приеме Пакет от задължителни политически документи за създаването на нов и легитимен политически и законодателен механизам за управление на страната. След около десетина дни синдикатът „Подкрепа” издигна „заплашителния лозунг” „Или „Кръгла маса”, или стачка!”, след което управляващата Комунистическа партия се престори на неимоверно уплашена и охотно веднага се съгласи за свикването и провеждането на „Кръгла маса”. В резултат  на 03 и 04 януари 1990 г. Народното събрание започна уточняване на процедурните въпроси, срока и предмета на разговорите, които ще бъдат провеждани,  и бе взето решение „Кръглата маса” да се проведе от 16 до 24 януари 1990 г., който срок, обаче, впоследствие бе „самопродължен”, и заседанията се проточиха до 15 май. Тъй като, всъщност, с по няколко месеци се проточиха и заседанията на другите аналогични форуми в Източна Европа, този общ белег още тогава „намириса” на наложен от Великите сили сценарий, в основата на който прозираше изводът, че авторите му беха проумели и заложили на мощния терапевтичен ефект на театрализирането и дори батализирането на политическата проблематика.
    Основните теми,  разисквани на заседанията на „Кръглата маса”, беха четири: политическата система, разделянето на властта, националният  въпрос и избирателният закон. Самият аз като участник в този маскарад още от самото начало констатирах, че представителите на Комунистическата партия и Правителството беха пределно напълно наясно по абсолютно всичко, което трябваше да стане и как да стане, докато представителите на опозицията не беха наясно по абсолютно нищо, и че доста често и без да се крият се отбиваха в дома на комунистическия лидер Андрей Луконов, за да уточняват кога, какво и как да го поискат.
    От юридическа гледна точка феноменът „Кръгла маса” не бе регламентиран с нито един правен нормативен акт, поради което и нейният шумно рекламиран статус като стояща „над” Парламента  бе пълен абсурд.
    В края на януари и началото на февруари 1990 г. отприщеният от Държавна сигурност и изключително умело дирижиран „етнически кипеж” затихна,  и постепенно на политическата сцена се наложиха други две основни събития, които също така беха изключително умело дирижирани от ДС и приковаваха вниманието на цялата общественост – Националната политическа „Кръгла маса” и мощната стачна вълна.
    Въпреки, че всичко това бе изключително умело инспирирано и ръководено от Държавна сигурност, все пак бурно променящата се политическа обстановка породи и доведе до появата на известни автентични проявни форми на спонтанно и реално разкрепостяване на масовото съзнание и жажда за свободни изяви, при което се засилваше не само контролираният, но и естественият „глас на улицата”. Самият този „глас”, обаче, изключително бързо и почти неусетно се сля с камуфлажния уличен глас, и прехвърли и предостави изпълнението на своите желания за „свободен диалог” върху „легитимните институции”, като каквито беха възприемани както „Кръглата маса”, така и Великото Народно събрание, и с това фактически „улицата” се оказа абсолютно неспособна да бъде какъвто и да е реален политически фактор.
    Изключително лесно и абсолютно безпроблемно постигнатото в заседанията на „Кръглата маса” Политическо Споразумение включваше пет принципи, най-важният от които бе, че легитимни да участвуват в политическия живот са само представителите на комунистическата властт и представителите на признатата от нея опозиция, с което фактически бе легитимиран т. нар. двуполюсен политически модел.