Постинг
24.04.2020 01:13 -
С.Ф.ПИНТЕР: ,,АЗ БЯХ В ДАХАУ В ТЕЧЕНИЕ НА 17 МЕСЕЦА СЛЕД ВОЙНАТА, КАТО ЮРИСТ НА ВОЕННОТО УПРАВЛЕНИЕ И ЗАЯВЯВАМ, ЧЕ ТАМ НЯМАШЕ НИКАКВИ ГАЗОВИ КАМЕРИ"
ОРГАНИЗАЦИЯ НА КОНЦЕНТРАЦИОННИТЕ ЛАГЕРИ
Историкът Колин Крос , в своята книга “Адолф Хитлер”, Лондон, 1973 г. пише, че “транспортирането на милиони евреи из Европа и тяхното масово унищожаване по време на тежките военни условия, се явява съвършено немислимо” (стр. 307). Конкретно описание на транспортната ситуация ние можем да намерим в книгата на генерал Манщейн “Изгубените победи”, Мюнхен, 1979 г., където той пише, че на 31 декември 1942 година Хитлер приема решение за създаване на нов корпус от прехвърлените от западния фронт дивизии “Лайфщандарт”, “Тотенкопф” и “Райх” за пробив към обкръжената армия на Паулус. Но заради препятствията по железопътните линии тези дивизии биха могли да се придвижат до Харков не по-рано от средата на февруари, а шеста армия едва ли би издържала толкова (стр. 380).
Просто е невъобразимо как немците, водещи изнурителни военни действия, биха могли да превозват милиони евреи из Европа до местата, където се организира тяхното масово унищожаване. Това би наложило огромно бреме върху тяхната транспортна система, която и без това е била разтегната, обслужвайки военните транспорти, от Баренцово море до Черно море.
Ако допуснем, че в Аушвиц, по време на войната са били транспортирани толкова хора, колкото са регистрирани, т. е. 363 000, това твърдение ще има смисъл, тъй като те биха могли да бъдат използвани за принудителен труд. От 3 000 000 евреи, намиращи се под немска окупация, едва ли повече от два милиона са били интернирани в толкова кратък промеждутък от време, а по-скоро тази цифра и поблизка до половин милион.
По-нататък ние ще анализираме доклада на Международния Червен кръст и ще видим, че в някои страни, например в Словакия, евреи въобще не са били интернирани, а други били преместени не в лагери, а в “закрити градове”, в гета, като например Терезиенщад. Трябва да се отбележи фактът, че от Западна Европа се депортирани много по-малко евреи, отколкото от Източна. Даже Райтлингер счита, че само 50 000 френски евреи са били депортирани, въпреки че по-късно, на основание анализ на железопътните документи се установява точната цифра – 75 721.
Струва си да си зададем някои въпроси: Съществувала ли е физическата възможност да бъдат унищожени милиони хора и имали ли са немците необходимите ресурси за това? Та нали те са били принудени да използват принудителен труд за своята икономика, тъй като въобще не им е достигала работна ръка. Възможно ли е да бъдат унищожени всички следи от шест милиона трупа? Възможно ли е такава огромна човешка маса, процесът на тяхното убийство, техните трупове, процесът на унищожение на тези трупове, да бъдат скрити от странични очи? Аушвиц е бил обграден не от стени, а от плетища, така че всичко, което се е извършвало вътре е било напълно видно отвън. Как може един мислещ човек да повярва в съществуването на технически възможности за убийството на шест милиона без никой да ви-ди това, а след това и да си скрият всички трупове без да се остави никаква следа?
Създателите на тази легенда полагат повече усилия за да променят представите за условията в немските концлагери до такава степен, за да може хората на повярват във възможността за убийството на уж пребиваващите там милиони нещастни жертви. Уйлям Шиърър, в обичайния си безотговорен стил, тръби в своята книга “Възход и падение на Третия Райх” – “Всичките тридесет немски концлагери бяха лагери на смъртта.” (стр. 1150). Това е съвършена лъжа и даже главните поборници на легендата за шестте милиона отдавна вече са принудени да го признаят. Шиърър цитира и книгата на Е. Когон “Теория и практика на Ада”, (1950 г., стр. 227), в която се потвърждава, че 7 125 000 били унищожени, макар, че под линия той отбелязва, че тази цифра явно е завишена.
“Лагерите на смъртта” зад желязната завеса
През 1945 година съюзническата пропаганда твърди, че всички концлагери, особено тези, които са се намирали на немска територия, са били “лагери на смъртта”, но това продължава твърде за кратко. Водещият американски историк Хари Елмер Бариз пише: “Отначало се твърдеше, че тези лагери са се намирали в Германия, такива като Дахау, Бухенвалд, Белзен, Заксенхаузен и Дора, но много скоро стана очевидно, че там не се е провеждало изт-ребление на хора. Тогава историята се премести към Аушвиц, Треблинка, Майданек, Собибор, Белзек. Но даже и това не е целият списък, който трябваше да бъде разширен по необходимост”. (Rampart Journal, лятото на 1967 г.). Получи се така, че някои честни англичани и американци от окупационните войски не намериха никакви газови камери, въпреки, че признаха как много затворници са загинали от глад и болести през последните месеци от войната. В резултат на това центърът на легендата за масовото унищожение се премества на изток, в съветската окупационна зона. И такива лагери като Аушвиц и Треблинка се представят като центрове за организиране по изтреблението на хора. За Съветите тази легенда е много изгодна и те полагат много усилия за да я укрепят и разпространят. Именно за това те забраняват достъпа до лагерите на територията под свой контрол.
По някакъв “странен” начин всички “лагери на смъртта” се оказват на съветска територия. Ужасните престъпления уж са се извършвали в тези лагери, но на никого не се разрешава да ги види със собствените си очи и да провери дали всичко това е вярно. Съветските власти, в хор с всички привърженици на легендата за геноцида, твърдят, че в Аушвиц са загинали 4 000 000 души, в гигантски газови камери, побиращи по 2 000 души и никой не е в състояние да опровергае това, тъй като достъпът до лагера е забранен.
Къде е истината?
С.Ф.Пинтер, който в течение на шест години е служил като юрист към военния департамент на САЩ с окупационната армия в Германия и Австрия, прави следното заявление, публикувано в католическия журнал “Нашият Неделен посетител” от 14 юни 1959 година: “Аз бях в Дахау в течение на 17 месеца след войната, като юрист на военното управление и заявявам, че там нямаше никакви газови камери. На посетителите показваха крематориум и обясняваха, че това е газова камера. В другите концлагери на територията на Германия също нямаше газови камери. Говореше се, че в Аушвиц имало газова камера, но ние нямахме възможност да се убедим лично в това, тъй като руснаците не ни пускаха там. Аз прекарах шест години в следвоенна Германия и Австрия и мога авторитетно да заявя, че въпреки съществуващите убийства на евреи, техният брой сред загиналите не е по-голям от един милион. Аз дойдох до този извод след разговори със стотици евреи, бивши концлагеристи от Германия и Австрия”.
Пинтер, разбира се, се досещал, че пропагандата се стреми да представи крематориумите като газови камери. Този трик е използван успешно в продължение на няколко години. Тъй като газови камери не са съществували, за да се заблудят хората, пропагандата използва изразът “газови пещи”. Пещи наистина е имало, но те са от обичайния тип, както в крематориумите и те са били използвани за кремация на трупове на хора, починали от естествени причини, като например от инфекциозни заболявания. Немският архиепископ Фаулдхабер от Мюнхен съобщил на американците, че при бомбардировките на Мюнхен през септември 1944 година, загиват 30 000 мирни жители. Той по-молил властите да кремира труповете в крематориума на Дахау, но му е отговорено, че евентуалното изпълнение на молбата е невъзможно, тъй като в крематориума има само една пещ и просто е невъзможно в нея да бъдат изгорени толкова много трупове. Как тогава е било възможно да бъдат изгорени 238 000 трупове на убити евреи, за които се твърди, че са били унищожени именно там?
В съвременните крематориуми кремират средно на ден по два трупа, максималното натоварване е до три трупа на ден, не повече от 50-60 за цял месец, в противен случай облицовката на стените не би издържала. След кремацията на един труп се налага пещта известно време да се охлади (един или два часа), тъй като ако се постави труп в нажежена до бяло пещ, то тъканите буквално изкипяват и ако такава тъкан попадне върху нажежената облицовката на стените то тя може да бъде повредена. За кремацията на един труп със средни размери са необходими 40 кг. въглища. Съвременните крематориуми все по-често използват газ. Между другото, една от причините днес някои райони в Индия да останат почти без гори, е обичаят да се изгаря починалия, за което е необходимо използването на повече от 200 кг. дървесина. Как се снижава броят на убитите
Манипулацията, с която се снижава броят на убитите в Дахау се явява типичен пример за преувеличенията около легендата за шестте милиона. През 1946 година Филип Ауербах, евреин, секретар на Баварското правителство (този същият, който впоследствие е изпратен на съд и е обвинен в присвояването на крупна сума, която той получава като включва в списъка за компенсации несъществуващи хора), открива в Дахау мемориален обелиск, на който са из-дълбани следните слова: “Тази земя се съхранява като паметник на 238 000 души, кремирани тук”.
Оттогава “официалният брой” на загиналите в Дахау постоянно се снижава и по време на писането на тази книга той е малко повече от 20 000, повечето от които са починали от глад и тиф малко преди края на войната. Тази “ревизия” на загиналите, без съмнение, е валидна и за другите лагери, а все някога и тези “легендарни” шест милиона ще бъдат сполетени от същата съдба.
Броят на загиналите в Аушвиц също претърпява значителна ревизия. Вече даже и Райтлингер не вярва в абсурдните твърдения за 3 - 4 000 000. Сега той говори за 600 000 загинали. И въпреки, че и тази цифра се явява твърде преувеличена, тя е значително по-ниска от предишните “оценки”. А по-нататъшното “официално” намаление е неизбежно. Даже Шиърър приема последната цифра на Райтлингер, но по някаква непонятна причина той все още държи на приказката, че примерно 300 000 унгарски евреи са били умъртвени за 46 дни – порази-телен пример за безотговорността на писанията около тези шест милиона. Условията в лагерите
Няколко хиляди затворници умират в лагерите през последните месеци на войната. Това води до възникване на въпроса за условията в лагерите. Отговорът на този въпрос е достигнал до фантастични преувеличения в огромното количество книги по тази тема. Докладът на Червения кръст показва, че в течение на цялата война в лагерите са съществували доста сносни условия.
Работниците са получавали на ден храна, включваща 2750 калории, което превишава повече от два пъти дажбата на немските жители в окупирана Германия след войната. Затворниците са имали достъп до медицинско обслужване, болните са били отправяни в лазарет. За разлика от съветските лагери, затворниците са получавали колети от Червения кръст, в които имало храна, дрехи и лекарства. Прокуратурата е провеждала разследване при всеки случай на криминално деяние, докато в съветските лагери е царувал произволът на рецидивистите. За разлика от създадената от пропагандата картина, в немските лагери е царувал не произволът на охраната, а законът, въпреки, че това е бил закон по време на война. И този закон се е прилагал еднакво и към охраната, и към затворниците. Във федералния архив на Кобленц се на-мира директива на Химлер, предписваща жестоки санкции към членовете на охраната и администрацията на лагерите за произвол в отношенията им към затворниците (Манвел и Франкъл, стр. 312). Разбира се, че е имало и случаи на произвол, но те моментално са били разследвани от Криминалната полиция на Райха. Комендантът на Бухенвалд Кох е предаден на съд през 1943 година за разхищаване на държавно имущество и за произвол в лагера. Главният съдия Конрад Морген възглавява лично този процес. Това е бил един открит процес и на него е мо-жело да присъства и публика. Длъжни сме да споменем, че Освалд Пол, главният администра-тор на системата от концентрационни лагери, който така жестоко е репресиран в Нюрнберг, е призовавал за смъртно наказание спрямо Кох.
Съдът на СС осъжда Кох на смърт, но му се предоставя избор да служи на Източния фронт. Обаче принц Валдек, командир на СС в този окръг, заповядва присъдата да бъде из-пълнена преди още решението на осъдения да стане официален ход. Този случай нагледно демонстрира цялата сериозност, с която, с която СС се е отнасяла към реда в лагера.
Кох у обесен публично в Бухенвалд. След неговата смърт се появяват много легенди за неговата съпруга Илзе. Без съмнение тя е сложила ръка на заграбеното от Кох имущество, но доколко са правдоподобни разказите за това, че е изпращала затворници на смърт, може да се съди по това как “абажурите от човешка кожа” впоследствие се оказват фалшификати.
Проведени са 800 разследвания относно жалби срещу охраната, от които само някои са представени пред съд. В своите показания в Нюрнберг Морген заявява, че е имал доверителни разговори със стотици затворници по темата условия в лагерите. По време на инспекторските си визити той не е намерил нито един изтощен затворник, освен тези, които са лежали болни от тиф в лазарета. Той също така, съобщава , че производителността на труд в лагерите е била твърде ниска в сравнение с производителността сред волнонаемните.
Лагерът Дахау, близо до Мюнхен, е типичен пример за това – въпреки, че в него хората са принуждавани да работят, условията на живот са били много човешки, както отбелязва и комунистът Ернст Руф в своите писмени показания в Нюрнберг от 18 април 1947 година.
Командирът от полските нелегални Ян Пиесчовяк, който е бил в Дахау от 22 май 1940 г. до 29 април 1945 г., отбелязва в своите показания, че отношението към лагеристите е било добро и че администрацията на СС е била дисциплинирана. Берта Широчин, която е работила в столовата на Дахау по време на цялата война дава показания, че тези, които са работели, са получавали закуска в 10 часа сутринта до началото на 1945 година, въпреки нарастващите трудности за Германия.
Стотици писмени показания в Нюрнберг потвърждават добрите условия на живот в лагерите, но се разглеждат само тези, които са удобни за държавната пропаганда. От показанията на евреите може да се види, че те са твърде преувеличени в частта засягаща тяхната депортация. На тях, естествено, не им е било приятно да бъдат интернирани, но фактите си остават факти. Много хора от други националности също са били интернирани по политически причини и техните показания дават една много побалансирана картина за това какво точно се е случвало с тях. При много случаи на бивши интернирани, например при Шарлот Борман, чиито показания сериозно се разминават с официалната пропаганда, не се дава право да застанат пред съда.
Неизбежният хаос
Преди края на войната ситуацията в лагерите се променя значително. Доклад на Червения кръст от 1948 година информира, че бомбардировките на съюзниците парализира транспортната система на Германия. Става невъзможно да се доставят храни до лагерите и това води до началото на масов глад, който между другото засяга и немското гражданско население. Тази ужасна ситуация се влошава още повече от факта, че в лагерите се намират повече хора от бройката за която са били строени. Гладът и антисанитарните условия водят до избухването на епидемии от тиф. Това препълване на лагерите става в резултат на това, че затвор-ниците от източните лагери са евакуирани на запад. Цели колони от хора, останали без сили, пристигат в лагери, в които обстановката с всеки изминат ден се влошава. Лагерът Белзен край Бремен бил в особено лошо състояние преди края на войната и доктор Химлер, Феликс Карстен заявява, че репутацията на “лагер на смъртта” Белзен получава в резултат на жестоката епидемия от тиф, която се разразява там през март 1945 година (“Мемоари 1940-45”, Лондон, 1956 г.).
Тези ужасни условия се явяват причина за хиляди смъртни случаи. Това става в самия край на войната, но пропагандата за шестте милиона започва да използва фотографии на скелетоподобни трупове като “доказателство”, че лагера се е провеждало масово унищожаване на хора още от самото негово откриване и че всички тези трупове са жертви на нацистите.
Поразително честна оценка за ситуацията в Белзен е дадена в книгата “История на Втората Световна Война” под редакцията на Пурнел (том 7) в описанията, дадени от доктор Ръсел Бартън, главен психиатър на болницата в Северал, район Есекс, който прекарва цял месец в лагера като студент от медицинския факултет.
Описвайки причините за голямото количество смъртни случаи в лагерите в края на войната, той цитира думите на бригадния генерал Глен Хюз от английския медицински корпус, който е назначен за командир на Белзен през 1945 година. Хюз не мисли, че в лагера е имало някакви жестокости, въпреки, че без съмнение, е имало военна дисциплина и принуди-телен труд. “Много, пише Бартън, “считаха, че състоянието на затворниците след освобождението на лагера се явява като резултат от целенасочена политика на хитлерова Германия. Заключенията говореха за лоши условия, а пред чуждестранните журналисти беше об-рисувана картина в съответствие с изискванията на масовата пропаганда“.
Доктор Бартън пише, че гладът и епидемиите са били неизбежни при тези условия, но това е било възможно да стане само в края на войната, през 1945 година. “От моите разговори със затворниците аз останах с впечатление, че условията в лагера съвсем не са били лоши до края на 1944 година. Бараките бяха построени между дървета, имаше достатъчно тоалетни, душове и печки за отопление”. Той също така обяснява и причината за недостига на храна. “Немските военни лекари казаха, че през последните три месеца е ставало все по-трудно и трудно доставянето на хранителни продукти в лагера. Всичко, което се е движело по пътищата се е “разстрелвало” от въздуха (...)" Доктор Бартън пише, че е бил поразен след като е видял разкладката на постъпилите хранителни продукти в кухнята на лагера за последните две-три години. “Тогава аз разбрах, че за разлика от налагащото се обществено мнение, немците никога не са имали някакви планове за изтреблението на тези хора”. Защо тогава толкова много хора изглеждаха така страшно изтощени? Основните причини за такива ужасни условия в Белзен е недостатъчната доставка на храна и медикаменти, пренаселеността на лагера вследствие пристигането на затворници от други лагери, избухналата епидемия. Болният от тиф много бързо влошава състоянието на организма си и само за няколко дни губи значителна част от своето тегло.
В допълнение на смъртните случаи, които са били неизбежни при такива условия, Глен Хюз пише, че около хиляда души са умрели веднага след освобождението си от преяждане, тъй като отслабналият организъм не може да приеме изведнъж много храна. Като човек видял концлагера със собствените си очи, доктор Бартън, без съмнение, разбира фалшивата същност на цялата тази лагерна митология, пише: “Опитвайки се да обясня причините за условията в Белзен в края на войната, трябва да бъда наясно с огромния пропаганден потенциал, който представлява цялата тази огромна маса от скелетоподобни трупове”.
Опитвайки се да дадем оценка на събитията, довели до възникване на наивните категории “добри” и “лоши”, означава да отхвърлим останалите причини.
Фалшивите фотографии
Трагичните обстоятелства, като тези в Белзен, не само безсъвестно се използват за целите на пропагандата, но също така се изфабрикуват и фалшиви фотографии и филми. В болшинството от лагерите са успели да избегнат ужасите от Белзен и концлагеристите са ги на-пуснали в добро здравословно състояние. Но снимки от тяхното щастливо напускане на лагерите ние няма да открием нито в книгите, нито във филмите за “шестте милиона”, затова пък там е пълно с фалшификати. Поразителен пример за такава фалшификация е описан в английския “Католически Вестник” от 29 октомври 1948 година.
Там е разказано как в градчето Касел, където всеки възрастен е бил принуждаван да гледа филми за “ужасите на Бухенвалд”, доктор от Гьотинген вижда себе си на екрана, въпреки, че той никога не е бил в Бухенвалд. Оказва се, че това е филм, заснет след бомбардировката на Дрезден на 13 февруари 1945 година, където по онова време се е намирал този доктор. В резултат на това въздушно нападение загиват 130 000 мирни граждани, повечето от тях жени, деца и бежанци от източните райони.
Според някои оценки загиналите са около половин милион, тъй като по онова време е имало огромно количество бежанци от източните райони.
В продължение на няколко седмици след това телата на загиналите са били изгаряни на клади. Тези сцени били заснети от немски военни кинооператори, след което лентата е по-паднала в ръцете на съюзниците, а те я пуснали за постигане на своите цели. В книгата на Ар-тур Понсоиби “Фалш по време на война”, Лондон, 1928 г., се показва как се фабрикувани “фотографиите за немските жестокости” по време на Първата световна война. Сред посочени-те от Понсоиби примери срещаме “творения” като “фабрика за трупове”, "белгийски деца без ръце” и др., които приличат твърде много на фотографиите за “нацистките жестокости” по време на Втората световна война. Ф. Вил пише в своя книга, че парче сапун, уж направено от човешка мазнина, напомня опита на англичаните преди тридесет години да обвинят немците в същото престъпление. Но англичаните, извинили се за старата си фалшификация, с новата си фалшификация продължават да източват пари от немската нация.
Друга известна фалшификация са т. нар. абажури от човешка кожа. Специална експертна комисия доказва, че това са абажури не от човешка, а от козя кожа. Даже Манвел и Франкъл са принудени да признаят, че тези абажури, представени като “веществено доказателство” на процеса за Бухенвалд, “след това се оказват под съмнение”(стр. 84). Писмени показания по този въпрос е дал някой си Андреас Пфафенбергер. Генерал Люциус Клей признава, че много писмени показания, след разследване, се оказват измислени.
Съветското правителство представя стотици “писмени показания” от хора живеещи близо до Хатин, в които категорично се заявява, че полските офицери са разстреляни от немците.
Знаменито изследване относно фабрикуването на фотографии на тема мита за “шестте милиона” се явява книгата на немския професор Удо Валенди “Фотографически документи за написване на историята”, която излиза през 1971 година и много пъти след това е преиздава-на, в това число и на английски език. От многобройните примери дадени там, ние ще посочим само един. Това е фотомонтаж, при който от първата (оригиналната) снимка е свалена задната стена, на нейно място е поставена купчина от трупове и ето ти всеизвестната ни фотография за ужасите на концлагерите!
Тази фотография под названието “Маутхаузен” е поставена на страница 341 в книгата на Р. Шнабел “СС – власт без морал”, 1957 г.
В канадския вестник “Globe and Mail” от 3 юни 1995 година беше напечатана обширна статия за това как са се фалшифицирали фотографиите с нацистките жестокости, показани са артистите, които “играели” немските войници, а също така “мирните жители” и “труповете”. В статията се превежда един от меморандумите на тази тема, а също така се показват и указанията за изземане на много документи от редица архиви и унищожаването на голяма част от тях. Очевидно правителството е предпочело да избегне последствията от евентуално разобличение.
Една фалшива фотография е доста забавна. Тя изглежда много “драматична”, но ако по този начин се постави бодливата тел на прозореца, всички затворници ще имат възможност да избягат.
Тази фотография е поместена в “Ню Йорк Таймс” от 9 юни 1974 година и е озаглавена “Пещите на Аушвиц”. Обликът на лагера е бил значително изменен в течение на 11 следвоенни години, докато е бил закрит за посетители. Това желязо повече прилича на някоя от бутафориите на Совкино (Съветско кино) отколкото на немска техника. Валенди разглежда още осемнадесет други фалшификации в книгата на Шнабел. Тази същата фотография е била отпечатана в “Дела на Международния военен трибунал”, том ХХХ, стр. 421, също уж снимана в Маутхаузен. Тя е отпечатана без заглавие и без показанията на Е. Аронсан, Вацлав Бърдач и Роберт Нойман.
Ернст Цундел - ,,Шест милиона изгубени и намерени."
Историкът Колин Крос , в своята книга “Адолф Хитлер”, Лондон, 1973 г. пише, че “транспортирането на милиони евреи из Европа и тяхното масово унищожаване по време на тежките военни условия, се явява съвършено немислимо” (стр. 307). Конкретно описание на транспортната ситуация ние можем да намерим в книгата на генерал Манщейн “Изгубените победи”, Мюнхен, 1979 г., където той пише, че на 31 декември 1942 година Хитлер приема решение за създаване на нов корпус от прехвърлените от западния фронт дивизии “Лайфщандарт”, “Тотенкопф” и “Райх” за пробив към обкръжената армия на Паулус. Но заради препятствията по железопътните линии тези дивизии биха могли да се придвижат до Харков не по-рано от средата на февруари, а шеста армия едва ли би издържала толкова (стр. 380).
Просто е невъобразимо как немците, водещи изнурителни военни действия, биха могли да превозват милиони евреи из Европа до местата, където се организира тяхното масово унищожаване. Това би наложило огромно бреме върху тяхната транспортна система, която и без това е била разтегната, обслужвайки военните транспорти, от Баренцово море до Черно море.
Ако допуснем, че в Аушвиц, по време на войната са били транспортирани толкова хора, колкото са регистрирани, т. е. 363 000, това твърдение ще има смисъл, тъй като те биха могли да бъдат използвани за принудителен труд. От 3 000 000 евреи, намиращи се под немска окупация, едва ли повече от два милиона са били интернирани в толкова кратък промеждутък от време, а по-скоро тази цифра и поблизка до половин милион.
По-нататък ние ще анализираме доклада на Международния Червен кръст и ще видим, че в някои страни, например в Словакия, евреи въобще не са били интернирани, а други били преместени не в лагери, а в “закрити градове”, в гета, като например Терезиенщад. Трябва да се отбележи фактът, че от Западна Европа се депортирани много по-малко евреи, отколкото от Източна. Даже Райтлингер счита, че само 50 000 френски евреи са били депортирани, въпреки че по-късно, на основание анализ на железопътните документи се установява точната цифра – 75 721.
Струва си да си зададем някои въпроси: Съществувала ли е физическата възможност да бъдат унищожени милиони хора и имали ли са немците необходимите ресурси за това? Та нали те са били принудени да използват принудителен труд за своята икономика, тъй като въобще не им е достигала работна ръка. Възможно ли е да бъдат унищожени всички следи от шест милиона трупа? Възможно ли е такава огромна човешка маса, процесът на тяхното убийство, техните трупове, процесът на унищожение на тези трупове, да бъдат скрити от странични очи? Аушвиц е бил обграден не от стени, а от плетища, така че всичко, което се е извършвало вътре е било напълно видно отвън. Как може един мислещ човек да повярва в съществуването на технически възможности за убийството на шест милиона без никой да ви-ди това, а след това и да си скрият всички трупове без да се остави никаква следа?
Създателите на тази легенда полагат повече усилия за да променят представите за условията в немските концлагери до такава степен, за да може хората на повярват във възможността за убийството на уж пребиваващите там милиони нещастни жертви. Уйлям Шиърър, в обичайния си безотговорен стил, тръби в своята книга “Възход и падение на Третия Райх” – “Всичките тридесет немски концлагери бяха лагери на смъртта.” (стр. 1150). Това е съвършена лъжа и даже главните поборници на легендата за шестте милиона отдавна вече са принудени да го признаят. Шиърър цитира и книгата на Е. Когон “Теория и практика на Ада”, (1950 г., стр. 227), в която се потвърждава, че 7 125 000 били унищожени, макар, че под линия той отбелязва, че тази цифра явно е завишена.
“Лагерите на смъртта” зад желязната завеса
През 1945 година съюзническата пропаганда твърди, че всички концлагери, особено тези, които са се намирали на немска територия, са били “лагери на смъртта”, но това продължава твърде за кратко. Водещият американски историк Хари Елмер Бариз пише: “Отначало се твърдеше, че тези лагери са се намирали в Германия, такива като Дахау, Бухенвалд, Белзен, Заксенхаузен и Дора, но много скоро стана очевидно, че там не се е провеждало изт-ребление на хора. Тогава историята се премести към Аушвиц, Треблинка, Майданек, Собибор, Белзек. Но даже и това не е целият списък, който трябваше да бъде разширен по необходимост”. (Rampart Journal, лятото на 1967 г.). Получи се така, че някои честни англичани и американци от окупационните войски не намериха никакви газови камери, въпреки, че признаха как много затворници са загинали от глад и болести през последните месеци от войната. В резултат на това центърът на легендата за масовото унищожение се премества на изток, в съветската окупационна зона. И такива лагери като Аушвиц и Треблинка се представят като центрове за организиране по изтреблението на хора. За Съветите тази легенда е много изгодна и те полагат много усилия за да я укрепят и разпространят. Именно за това те забраняват достъпа до лагерите на територията под свой контрол.
По някакъв “странен” начин всички “лагери на смъртта” се оказват на съветска територия. Ужасните престъпления уж са се извършвали в тези лагери, но на никого не се разрешава да ги види със собствените си очи и да провери дали всичко това е вярно. Съветските власти, в хор с всички привърженици на легендата за геноцида, твърдят, че в Аушвиц са загинали 4 000 000 души, в гигантски газови камери, побиращи по 2 000 души и никой не е в състояние да опровергае това, тъй като достъпът до лагера е забранен.
Къде е истината?
С.Ф.Пинтер, който в течение на шест години е служил като юрист към военния департамент на САЩ с окупационната армия в Германия и Австрия, прави следното заявление, публикувано в католическия журнал “Нашият Неделен посетител” от 14 юни 1959 година: “Аз бях в Дахау в течение на 17 месеца след войната, като юрист на военното управление и заявявам, че там нямаше никакви газови камери. На посетителите показваха крематориум и обясняваха, че това е газова камера. В другите концлагери на територията на Германия също нямаше газови камери. Говореше се, че в Аушвиц имало газова камера, но ние нямахме възможност да се убедим лично в това, тъй като руснаците не ни пускаха там. Аз прекарах шест години в следвоенна Германия и Австрия и мога авторитетно да заявя, че въпреки съществуващите убийства на евреи, техният брой сред загиналите не е по-голям от един милион. Аз дойдох до този извод след разговори със стотици евреи, бивши концлагеристи от Германия и Австрия”.
Пинтер, разбира се, се досещал, че пропагандата се стреми да представи крематориумите като газови камери. Този трик е използван успешно в продължение на няколко години. Тъй като газови камери не са съществували, за да се заблудят хората, пропагандата използва изразът “газови пещи”. Пещи наистина е имало, но те са от обичайния тип, както в крематориумите и те са били използвани за кремация на трупове на хора, починали от естествени причини, като например от инфекциозни заболявания. Немският архиепископ Фаулдхабер от Мюнхен съобщил на американците, че при бомбардировките на Мюнхен през септември 1944 година, загиват 30 000 мирни жители. Той по-молил властите да кремира труповете в крематориума на Дахау, но му е отговорено, че евентуалното изпълнение на молбата е невъзможно, тъй като в крематориума има само една пещ и просто е невъзможно в нея да бъдат изгорени толкова много трупове. Как тогава е било възможно да бъдат изгорени 238 000 трупове на убити евреи, за които се твърди, че са били унищожени именно там?
В съвременните крематориуми кремират средно на ден по два трупа, максималното натоварване е до три трупа на ден, не повече от 50-60 за цял месец, в противен случай облицовката на стените не би издържала. След кремацията на един труп се налага пещта известно време да се охлади (един или два часа), тъй като ако се постави труп в нажежена до бяло пещ, то тъканите буквално изкипяват и ако такава тъкан попадне върху нажежената облицовката на стените то тя може да бъде повредена. За кремацията на един труп със средни размери са необходими 40 кг. въглища. Съвременните крематориуми все по-често използват газ. Между другото, една от причините днес някои райони в Индия да останат почти без гори, е обичаят да се изгаря починалия, за което е необходимо използването на повече от 200 кг. дървесина. Как се снижава броят на убитите
Манипулацията, с която се снижава броят на убитите в Дахау се явява типичен пример за преувеличенията около легендата за шестте милиона. През 1946 година Филип Ауербах, евреин, секретар на Баварското правителство (този същият, който впоследствие е изпратен на съд и е обвинен в присвояването на крупна сума, която той получава като включва в списъка за компенсации несъществуващи хора), открива в Дахау мемориален обелиск, на който са из-дълбани следните слова: “Тази земя се съхранява като паметник на 238 000 души, кремирани тук”.
Оттогава “официалният брой” на загиналите в Дахау постоянно се снижава и по време на писането на тази книга той е малко повече от 20 000, повечето от които са починали от глад и тиф малко преди края на войната. Тази “ревизия” на загиналите, без съмнение, е валидна и за другите лагери, а все някога и тези “легендарни” шест милиона ще бъдат сполетени от същата съдба.
Броят на загиналите в Аушвиц също претърпява значителна ревизия. Вече даже и Райтлингер не вярва в абсурдните твърдения за 3 - 4 000 000. Сега той говори за 600 000 загинали. И въпреки, че и тази цифра се явява твърде преувеличена, тя е значително по-ниска от предишните “оценки”. А по-нататъшното “официално” намаление е неизбежно. Даже Шиърър приема последната цифра на Райтлингер, но по някаква непонятна причина той все още държи на приказката, че примерно 300 000 унгарски евреи са били умъртвени за 46 дни – порази-телен пример за безотговорността на писанията около тези шест милиона. Условията в лагерите
Няколко хиляди затворници умират в лагерите през последните месеци на войната. Това води до възникване на въпроса за условията в лагерите. Отговорът на този въпрос е достигнал до фантастични преувеличения в огромното количество книги по тази тема. Докладът на Червения кръст показва, че в течение на цялата война в лагерите са съществували доста сносни условия.
Работниците са получавали на ден храна, включваща 2750 калории, което превишава повече от два пъти дажбата на немските жители в окупирана Германия след войната. Затворниците са имали достъп до медицинско обслужване, болните са били отправяни в лазарет. За разлика от съветските лагери, затворниците са получавали колети от Червения кръст, в които имало храна, дрехи и лекарства. Прокуратурата е провеждала разследване при всеки случай на криминално деяние, докато в съветските лагери е царувал произволът на рецидивистите. За разлика от създадената от пропагандата картина, в немските лагери е царувал не произволът на охраната, а законът, въпреки, че това е бил закон по време на война. И този закон се е прилагал еднакво и към охраната, и към затворниците. Във федералния архив на Кобленц се на-мира директива на Химлер, предписваща жестоки санкции към членовете на охраната и администрацията на лагерите за произвол в отношенията им към затворниците (Манвел и Франкъл, стр. 312). Разбира се, че е имало и случаи на произвол, но те моментално са били разследвани от Криминалната полиция на Райха. Комендантът на Бухенвалд Кох е предаден на съд през 1943 година за разхищаване на държавно имущество и за произвол в лагера. Главният съдия Конрад Морген възглавява лично този процес. Това е бил един открит процес и на него е мо-жело да присъства и публика. Длъжни сме да споменем, че Освалд Пол, главният администра-тор на системата от концентрационни лагери, който така жестоко е репресиран в Нюрнберг, е призовавал за смъртно наказание спрямо Кох.
Съдът на СС осъжда Кох на смърт, но му се предоставя избор да служи на Източния фронт. Обаче принц Валдек, командир на СС в този окръг, заповядва присъдата да бъде из-пълнена преди още решението на осъдения да стане официален ход. Този случай нагледно демонстрира цялата сериозност, с която, с която СС се е отнасяла към реда в лагера.
Кох у обесен публично в Бухенвалд. След неговата смърт се появяват много легенди за неговата съпруга Илзе. Без съмнение тя е сложила ръка на заграбеното от Кох имущество, но доколко са правдоподобни разказите за това, че е изпращала затворници на смърт, може да се съди по това как “абажурите от човешка кожа” впоследствие се оказват фалшификати.
Проведени са 800 разследвания относно жалби срещу охраната, от които само някои са представени пред съд. В своите показания в Нюрнберг Морген заявява, че е имал доверителни разговори със стотици затворници по темата условия в лагерите. По време на инспекторските си визити той не е намерил нито един изтощен затворник, освен тези, които са лежали болни от тиф в лазарета. Той също така, съобщава , че производителността на труд в лагерите е била твърде ниска в сравнение с производителността сред волнонаемните.
Лагерът Дахау, близо до Мюнхен, е типичен пример за това – въпреки, че в него хората са принуждавани да работят, условията на живот са били много човешки, както отбелязва и комунистът Ернст Руф в своите писмени показания в Нюрнберг от 18 април 1947 година.
Командирът от полските нелегални Ян Пиесчовяк, който е бил в Дахау от 22 май 1940 г. до 29 април 1945 г., отбелязва в своите показания, че отношението към лагеристите е било добро и че администрацията на СС е била дисциплинирана. Берта Широчин, която е работила в столовата на Дахау по време на цялата война дава показания, че тези, които са работели, са получавали закуска в 10 часа сутринта до началото на 1945 година, въпреки нарастващите трудности за Германия.
Стотици писмени показания в Нюрнберг потвърждават добрите условия на живот в лагерите, но се разглеждат само тези, които са удобни за държавната пропаганда. От показанията на евреите може да се види, че те са твърде преувеличени в частта засягаща тяхната депортация. На тях, естествено, не им е било приятно да бъдат интернирани, но фактите си остават факти. Много хора от други националности също са били интернирани по политически причини и техните показания дават една много побалансирана картина за това какво точно се е случвало с тях. При много случаи на бивши интернирани, например при Шарлот Борман, чиито показания сериозно се разминават с официалната пропаганда, не се дава право да застанат пред съда.
Неизбежният хаос
Преди края на войната ситуацията в лагерите се променя значително. Доклад на Червения кръст от 1948 година информира, че бомбардировките на съюзниците парализира транспортната система на Германия. Става невъзможно да се доставят храни до лагерите и това води до началото на масов глад, който между другото засяга и немското гражданско население. Тази ужасна ситуация се влошава още повече от факта, че в лагерите се намират повече хора от бройката за която са били строени. Гладът и антисанитарните условия водят до избухването на епидемии от тиф. Това препълване на лагерите става в резултат на това, че затвор-ниците от източните лагери са евакуирани на запад. Цели колони от хора, останали без сили, пристигат в лагери, в които обстановката с всеки изминат ден се влошава. Лагерът Белзен край Бремен бил в особено лошо състояние преди края на войната и доктор Химлер, Феликс Карстен заявява, че репутацията на “лагер на смъртта” Белзен получава в резултат на жестоката епидемия от тиф, която се разразява там през март 1945 година (“Мемоари 1940-45”, Лондон, 1956 г.).
Тези ужасни условия се явяват причина за хиляди смъртни случаи. Това става в самия край на войната, но пропагандата за шестте милиона започва да използва фотографии на скелетоподобни трупове като “доказателство”, че лагера се е провеждало масово унищожаване на хора още от самото негово откриване и че всички тези трупове са жертви на нацистите.
Поразително честна оценка за ситуацията в Белзен е дадена в книгата “История на Втората Световна Война” под редакцията на Пурнел (том 7) в описанията, дадени от доктор Ръсел Бартън, главен психиатър на болницата в Северал, район Есекс, който прекарва цял месец в лагера като студент от медицинския факултет.
Описвайки причините за голямото количество смъртни случаи в лагерите в края на войната, той цитира думите на бригадния генерал Глен Хюз от английския медицински корпус, който е назначен за командир на Белзен през 1945 година. Хюз не мисли, че в лагера е имало някакви жестокости, въпреки, че без съмнение, е имало военна дисциплина и принуди-телен труд. “Много, пише Бартън, “считаха, че състоянието на затворниците след освобождението на лагера се явява като резултат от целенасочена политика на хитлерова Германия. Заключенията говореха за лоши условия, а пред чуждестранните журналисти беше об-рисувана картина в съответствие с изискванията на масовата пропаганда“.
Доктор Бартън пише, че гладът и епидемиите са били неизбежни при тези условия, но това е било възможно да стане само в края на войната, през 1945 година. “От моите разговори със затворниците аз останах с впечатление, че условията в лагера съвсем не са били лоши до края на 1944 година. Бараките бяха построени между дървета, имаше достатъчно тоалетни, душове и печки за отопление”. Той също така обяснява и причината за недостига на храна. “Немските военни лекари казаха, че през последните три месеца е ставало все по-трудно и трудно доставянето на хранителни продукти в лагера. Всичко, което се е движело по пътищата се е “разстрелвало” от въздуха (...)" Доктор Бартън пише, че е бил поразен след като е видял разкладката на постъпилите хранителни продукти в кухнята на лагера за последните две-три години. “Тогава аз разбрах, че за разлика от налагащото се обществено мнение, немците никога не са имали някакви планове за изтреблението на тези хора”. Защо тогава толкова много хора изглеждаха така страшно изтощени? Основните причини за такива ужасни условия в Белзен е недостатъчната доставка на храна и медикаменти, пренаселеността на лагера вследствие пристигането на затворници от други лагери, избухналата епидемия. Болният от тиф много бързо влошава състоянието на организма си и само за няколко дни губи значителна част от своето тегло.
В допълнение на смъртните случаи, които са били неизбежни при такива условия, Глен Хюз пише, че около хиляда души са умрели веднага след освобождението си от преяждане, тъй като отслабналият организъм не може да приеме изведнъж много храна. Като човек видял концлагера със собствените си очи, доктор Бартън, без съмнение, разбира фалшивата същност на цялата тази лагерна митология, пише: “Опитвайки се да обясня причините за условията в Белзен в края на войната, трябва да бъда наясно с огромния пропаганден потенциал, който представлява цялата тази огромна маса от скелетоподобни трупове”.
Опитвайки се да дадем оценка на събитията, довели до възникване на наивните категории “добри” и “лоши”, означава да отхвърлим останалите причини.
Фалшивите фотографии
Трагичните обстоятелства, като тези в Белзен, не само безсъвестно се използват за целите на пропагандата, но също така се изфабрикуват и фалшиви фотографии и филми. В болшинството от лагерите са успели да избегнат ужасите от Белзен и концлагеристите са ги на-пуснали в добро здравословно състояние. Но снимки от тяхното щастливо напускане на лагерите ние няма да открием нито в книгите, нито във филмите за “шестте милиона”, затова пък там е пълно с фалшификати. Поразителен пример за такава фалшификация е описан в английския “Католически Вестник” от 29 октомври 1948 година.
Там е разказано как в градчето Касел, където всеки възрастен е бил принуждаван да гледа филми за “ужасите на Бухенвалд”, доктор от Гьотинген вижда себе си на екрана, въпреки, че той никога не е бил в Бухенвалд. Оказва се, че това е филм, заснет след бомбардировката на Дрезден на 13 февруари 1945 година, където по онова време се е намирал този доктор. В резултат на това въздушно нападение загиват 130 000 мирни граждани, повечето от тях жени, деца и бежанци от източните райони.
Според някои оценки загиналите са около половин милион, тъй като по онова време е имало огромно количество бежанци от източните райони.
В продължение на няколко седмици след това телата на загиналите са били изгаряни на клади. Тези сцени били заснети от немски военни кинооператори, след което лентата е по-паднала в ръцете на съюзниците, а те я пуснали за постигане на своите цели. В книгата на Ар-тур Понсоиби “Фалш по време на война”, Лондон, 1928 г., се показва как се фабрикувани “фотографиите за немските жестокости” по време на Първата световна война. Сред посочени-те от Понсоиби примери срещаме “творения” като “фабрика за трупове”, "белгийски деца без ръце” и др., които приличат твърде много на фотографиите за “нацистките жестокости” по време на Втората световна война. Ф. Вил пише в своя книга, че парче сапун, уж направено от човешка мазнина, напомня опита на англичаните преди тридесет години да обвинят немците в същото престъпление. Но англичаните, извинили се за старата си фалшификация, с новата си фалшификация продължават да източват пари от немската нация.
Друга известна фалшификация са т. нар. абажури от човешка кожа. Специална експертна комисия доказва, че това са абажури не от човешка, а от козя кожа. Даже Манвел и Франкъл са принудени да признаят, че тези абажури, представени като “веществено доказателство” на процеса за Бухенвалд, “след това се оказват под съмнение”(стр. 84). Писмени показания по този въпрос е дал някой си Андреас Пфафенбергер. Генерал Люциус Клей признава, че много писмени показания, след разследване, се оказват измислени.
Съветското правителство представя стотици “писмени показания” от хора живеещи близо до Хатин, в които категорично се заявява, че полските офицери са разстреляни от немците.
Знаменито изследване относно фабрикуването на фотографии на тема мита за “шестте милиона” се явява книгата на немския професор Удо Валенди “Фотографически документи за написване на историята”, която излиза през 1971 година и много пъти след това е преиздава-на, в това число и на английски език. От многобройните примери дадени там, ние ще посочим само един. Това е фотомонтаж, при който от първата (оригиналната) снимка е свалена задната стена, на нейно място е поставена купчина от трупове и ето ти всеизвестната ни фотография за ужасите на концлагерите!
Тази фотография под названието “Маутхаузен” е поставена на страница 341 в книгата на Р. Шнабел “СС – власт без морал”, 1957 г.
В канадския вестник “Globe and Mail” от 3 юни 1995 година беше напечатана обширна статия за това как са се фалшифицирали фотографиите с нацистките жестокости, показани са артистите, които “играели” немските войници, а също така “мирните жители” и “труповете”. В статията се превежда един от меморандумите на тази тема, а също така се показват и указанията за изземане на много документи от редица архиви и унищожаването на голяма част от тях. Очевидно правителството е предпочело да избегне последствията от евентуално разобличение.
Една фалшива фотография е доста забавна. Тя изглежда много “драматична”, но ако по този начин се постави бодливата тел на прозореца, всички затворници ще имат възможност да избягат.
Тази фотография е поместена в “Ню Йорк Таймс” от 9 юни 1974 година и е озаглавена “Пещите на Аушвиц”. Обликът на лагера е бил значително изменен в течение на 11 следвоенни години, докато е бил закрит за посетители. Това желязо повече прилича на някоя от бутафориите на Совкино (Съветско кино) отколкото на немска техника. Валенди разглежда още осемнадесет други фалшификации в книгата на Шнабел. Тази същата фотография е била отпечатана в “Дела на Международния военен трибунал”, том ХХХ, стр. 421, също уж снимана в Маутхаузен. Тя е отпечатана без заглавие и без показанията на Е. Аронсан, Вацлав Бърдач и Роберт Нойман.
Ернст Цундел - ,,Шест милиона изгубени и намерени."
Император или хан и сеячи на омраза
Намалете бройката на хора, които не прои...
Гнусна лъжа на един путински плъх
Намалете бройката на хора, които не прои...
Гнусна лъжа на един путински плъх
