Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.05.2020 00:31 - СПОМЕНИТЕ НА ПОКОЙНИЯТ И ДОСТОЕН БЪЛГАРИН ИЛИЯ МИНЕВ, ЧИИТО УБЕЖДЕНИЯ МУ КОСТВАХА 33 ГОДИНИ ЗАД РЕШЕТКИТЕ НА КОМУНИСТИЧЕСКИТЕ ЗАТВОРИ
Автор: modernotorobstvo Категория: Политика   
Прочетен: 318 Коментари: 0 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
,,Получих основното си образование в родния град. След това баща ми ме записа в Пазарджишката гимназия. А там на портала осмокласници(по сегашному дванадесетокласници) ме канят на близкия остров, където имали кръжоци. Пък аз - малко момче - още не зная какво е това! Отидох на тези кръжоци. Естествено бях чувал за комунизма, но там за първи път чух: ,,Ленин - това, другарят Сталин - онова!" В Русия всичко вървяло много добре, а у нас - буржоазия, капитализъм, изобщо - лошо! Казвам им: ,,Батковци, аз съм младо момче. Възможно е тия работи, дето ги приказвате, да са така. Но защо нищо хубаво не казахте за България?" (По негово време имаше много партии, плурализъм, свободно участие на всички политически сили, включая и комунистическата партия, която не беше в нищо ограничавана.) А те: ,,Утре ще ти кажем, утре..." На следващия ден през голямото междучасие отидох в тоалетната. А там - четерима от вчерашния ,,кръжок", 20-годишни мъже. Почнаха да ме бият. Бой, бой! Паднах на цимента сред кръв, урина и изпражнения! Почнах да викам. Дотичаха ученици, дойде и училищният лекар. Качиха ме на файтон и ме закараха в тогавашната околийска болница. Едва оцелях! Това ми беше кръщението в марксизма-ленинзма, така се запознах с него като теория и практика. Не крия -тогава го намразих! Намразих диктатурата, тиранията, защото насилието оставя трайни следи върху младите хора. Още си спомням за този побой!
На 8 септември (1944) вечерта присъствах на разговор между началника на Щаба, полковник Стоев, и генерал Попбожилов, който беше командир на дивизията. В България ставал обикновен военен преврат, което било съвсем нормално за страна от Балканския полоустров. Макар и с най-младши чин, изказах своето мнение: ,,Тук, при наличието на Червената армия, не може да не стане някаква революция. И тази революция ще бъде много кървава." Възразено ми бе, че съм млад човек и не разбирам нищо от политика. Звенарите, които бяха главно офицери, социалдемократи (знаем ги какви са), земеделският съюз на Никола Петков и комунистическата партия извършиха на 9 септември преврата. С очите се видях как от страна на регентите - генерал Михов, Богдан Филов и принц Кирил - доброволно бе предадена властта. Само след един-два дни започна истинската ,,революция" с избиванията. Не е имало никаква ,,Съпротива" - тя се състоеше от малки групички. Правителството на Багрянов през юни обяви пълна амнистия, но те се страхуваха. Едва към 14-15 септември слязоха от гората.
На 10 септември 1944 г. ми бе възложено да отида в Сметната палата в София, която тогава се намираше до Патриаршията, за да отнеса някакви документи във връзка с нови пристройки към Щаба. Носех пишеща машина, около 100 000 лева на баща ми, равни на сегашните 10 000, сабя и пистолет парабелум, както си му е редът. На гара Кричим се качва моя съученик Сиди, еврейче. Много добри приятели бяхме. Поздравяваме се той ми викаше ,,Минало". Казвам му, че отивам в София, и го закачам, че сега той е на власт. На гара Септември (тогава се наричаше Сарандьово) гледам: от двете страни на линията - агонизиращи трупове. Нямам представа кои бяха. Тръгна влакът и някъде след 500 метра спря. Влиза в купето ми един капитан с войник и двама цивилни и заповядва:
- Горе ръцете!
Аз не изпълнявам, питам какво има.
- В името на закона, арестуван си!
- Защо? - Не знаели, така им било наредено.
Сложиха ми белезници и ме закараха в участъка. Тогава в Саранбей имаше само двама полицаи с по-старши чинове и двама младши за целия район от 15 000-20 000 жители. Сега има цяло Районно управление с може би 150 души милиционери. Оставяме настрана останалите ,,сътрудници". Тогава това понятие не беше известно. Имало ги е може би на 5000 души - един. А в днешно време - на всеки трима един е доносник.
Сложиха ме с други арестувани в мазето, където ме биха. Но дошла заповед, понеже звенарите бяха в правителството, офицерите да не бъдат задържани заедно с цивилни. Отделиха ме в едно хотелче, което превърнали в нещо като коменданство. Само аз съм арестант! Наново побой! Майка ми и мои близки ми носеха кожи да се увивам, защото бях целият син.
Минаха се около две седмици. Сградата не беше пригодена за арест, нямаше решетки. До нея имаше дърво, от което един дебел клон стигаше до прозореца. Хванах се за него, пропълзях като гущер до главното стълбо и слязох долу. Беше към един часа през нощта. Успях да се кача на конски вагон и отидох в Щаба на дивизията. А там са още старите офицери. Видя ме командирът Попбожилов. Разправих му какъв е случаят. Той ми казва, че нищо не се е случило, няма защо да се безпокоя. Аз му припомних стария ни разговор и пак повторих: ,,В България става революция!"
- Ама как? Нали Богдан Филов и регентите сами предадоха властта?
- Ако - казвам - Червената армия не беше преминала Дунав, в България нямаше да има никаква промяна. Не партията, не комунистите, а Червената армия ще направи революцията.
- Глупости ми приказваш! -рече генералът.
Козирувах ,,Слушам!" - и толкоз. След три дни го арестуваха и ликвидираха. Мен ме облякоха и с една войскова част заминах за фронта. Руснаците наложили на Военното командване в София офицери под наблюдение да бъдат изпращане на фронта, а при по-сериозни случаи - да бъдат задържани. Тях, под ръководството на Т. Живков, който е бил екзекутор към Министерството на отбраната, ги избили.
През една априлска вечер, към 12 часа през нощта, някой почука на нелегалната ми квартира и поиска да излеза. Стори ми се, че е гласът на Генадий Попценов, един от легионерите, които преди 9 септември бе нещо като протосингел в Солун, чиято епархия към нашата Партиаршия. След време се разбра, че именно той е предателят. На всички наши срещи записвал кой какво приказва и докладвал. На процеса отсъстваше. Съчиниха версия, че избягал от килията и го търсят. Отварям вратата - наистина Генадий, но с цяла сюрия цивилни агенти, нито един униформен. Като слизахме, още най-малко 8 такива срещнахме по стълбите. Вързаха ми очите и с една кола ме разкарваха из София, за да нямам представа за посоката. Накрая се озовахме в Дирекцията на милицията на Лъвов мост, където преди беше полицията. Вкараха ме в килия, отвързаха ми ръцете, но останах 3-4 дни с вързани очи. Така ме водеха и в тоалетната, така се и хранех. Нямах право да махна превръзката - до мен имаше милиционер на пост, а и аз по принцип съм дисциплиниран човек. Реших, в знак на протест, да обява първата си гладна стачка. Отвързаха ми очите, но аз продължих да гладувам. Пиех само вода. Така - 18 дни, като последните едва се предвижвах до тоалетната. Вече не можех и да говоря, а ми водеха следствие. По това време разпитваха нощем. След 15 - 20 години започнаха да провеждат разпитите само през деня. Извеждат те от килията и докато стигнеш до следователя, с ключа те удрят, удрят - докато ти вземат страха.
А следователят ме пита: ,,Кажи, защо си антикомунист?" Отговарям му, че съм чел ,,Държавата и революцията" на Ленин и всичко това ми е дало ясна представа ,,какви сте вие, че не можете без насилие". А за мен отношението към насилието определя моето отношение към дадена партия. Обвиняват ме в заговор: Събрали сте се еди-къде си." Вярно, събрали сме се. Десетина души сме си приказвали за международното положение, за това какво са казали Чърчил, Труман или Сталин. Какъв заговор, какви цели? А те те бият, бият една седмица и само това повтарят: да си признаеш, че е имало заговор. Но като видяха, че от гладуването много отслабнах, прекъснаха следствието и ме сложиха на системи. И тя не проработи. Пак дойде следователят. (Те, впрочем, бяха неколцина. Единият май се казваше сина Рангелов. После стана директор на милицията. Друг - Ганев ли беше - оглави Държавна сигурност, по-късно стана заместник-министър.) Хранят ме по кръвен път, а той се върти наоколо. Аз не мога да говоря, а той все повтаря: ,,Конспирация, а? Заговор?" Аз само едва отварям уста: ,,Няма конспирация!" Така - 18 дена! След 36-ия ден престанаха да говорят за конспирация. Нямало повече да ме разследват, но трябвало да започна да ям. ,,Добре - казвам, - но настоявам да ме пуснате, защото не съм извършил никакви нарушения." ,,Добре, ще те пуснем." И взех, че се излъгах - преядох. Отначало с прясно мляко ме захраниха, после - малко кисело, после супа. Защото иначе - изведнъж - рискувам червата... Не зная защо, но трябва да призная, че към изпитваха и омраза, и уважение
- може би защото съм бил студент във Франция. Но си ме биеха както следва!
Минат се 5 - 10 дена - пак следствие, пак бой! В дена на следствието никога не биеха. Това ставаше нощно време - между 12 и 2 часа. Пускат радиото - да не си чува, но хората здравата реваха. Аз не помня, не вярвам да съм викал. Трая, свивам се и скимтя. Минаха три месеца, но от мен нямат признание, че съм искал да свалям народната власт. А през това време съчиняват подробности - на еди кое си събрание разделили България на области. Аз съм отговарял за Пловдивската област - да образувам там въоръжена група. После излезе, че Петър Вутов трупал картечници автомати в някакво софийско жилище. А не е ставало изобщо дума насила да сваляме властта. Петър писал, сиромахът, от зор, че и аз съм присъствал на тази среща. Отричам през цялото време! Затова и моето дело от ДС изчезна! Светът иначе щеше да се чуди, защото мен щяха да ме убият, без да съм направил нито едно признание. Минаха години, излежах присъда, втора, а моето дело никъде го няма.
Не получиха от мен нищо и не закараха в Централния затвор в София. Поотделно, в ,,единочки" Беше някъде към 1944 г., аз съм бил на двайсет и няколко години. Имаше там един зам-директор, по народност евреин. Той ме заведе веднъж до портала - нещо като мрежа. Някъкъв гражданин от другата страна отведнъж заговаря: ,,Добър ден. Аз съм брат на Генадий Попценов. Бях - казва - до 9 септември емигрант в СССР. А бе, Илийчо, не може така! Ето, имали сте срещи с Никола Петков и Кръстьо Пастухов, а ти нищо не си казал по тия въпроси!" Какво да кажа? Кръстьо Пастухов си е демократ до мозъка на костите, не обича насилието. Много неща съм научил от него. Още преди 9 септември сме се срещали, възпитал ме на обич към хората, против революции, против насилието и тиранията. Това е той!
- Не - казва оня - той ви беше тарторът!
- Не е вярно - отговарям - Аз съм се срещал с Пастухов, но никога от името на групата. От него се учихме политика.
Оня настоява: процеси предстоят, трябва да кажа нещо срещу Пастухов и Петков. Откъде накъде те с мен ще правят конспирация? Да не съм някойс маршал!
- Кажи нещо - настоява - за Никола Петков?
- Един път- отговарям - съм бил при него. Наистина, секретарят на френското посолство ме заведе в дома му, който беше на ,,6 септември". Имаше една голяма зала и по-малка, където беше кабинетът му. Зад някаква врата се чуваше шум - явно някакви негови последователи. Секретарят ме представи. Казах му, че се събираме приятели и умуваме какво да правим в бъдеще, понеже има разни течения. Не съм провокатор - му казвам. Имал съм възможност да се видя с Кръстю Пастухов, Никола Мушанов и др. Но сега, когато има една власт, наречена отечественофронтовска, дойдох да се видя и с Вас, българския държавник. Не знам, ядосан ли беше, но ми е заговори:
- Вие сте легионер! Аз с вас няма да разговарям!
Отговорих:
- Господин Петков, млад съм и ме е срам да изказвам мнение и да Ви давам съвети. Вие сте държавник от опозицията. Ще ви кажа нещо, от което ще Ви заболи много: комунистите ще ви обесят!
А той ми отвръща:
- Как? Мене? Аз вярвам в един съюз с тях утре!
Не ме изгони. Сам си отидох. Иначе беше честен и почтен човек. Тази среща стана няколко месеца преди да ме задържат - някъде август септември 1945 г. Него го арестуваха в началото 1947 г. и през ноември го обесиха. Тогава му казах нещо така, на вересия, празна приказка. А тя излезе пълна...
Както и да е, свършиха с мен. Разпитват следващия и т.н. Бяхме към 25 човека, ако не се лъжа. След седемдневен срок ще четат присъдите. В затвора нощем ни плашат - ако не направи Илия Минев веднага признание, ще има смъртни присъди. Аз отговарях, че нищо не мога да добавя към това, което съм казал. И на 8 декември ни викат да четат присъдите. За Вътов прочетоха: ,,до живот"! Били са го много човекът и признал всичко, каквото са му искали. След това, кой знае защо, се оттеглиха. Върнаха се по някое време и дават същата присъда за Илия Стоянов Минев. А държавна сигурност искала смърт! Председателят затова прекъснал за един-два часа. Научих впоследствие, че той бил изпратен на лагер само заради моя случай... И там си умря човекът, стар съдия и техен
съидейник!
Положението полека-лека взе да се влошава до това, което беше в началото. Почнаха и да бият повече, увеличиха наказаниета. Така към средата на същата година обявих трета гладна стачка. Карам си аз, вече не излизам на ,,каре", защото не мога. Минат ли 15 дена - не можеш! Лежиш. Влизат непрекъснато от ДС - плашат се. Полека-полека затворът стана техен. По това време все още караха като преди 9 септември - затвора си го имаха за затвор! Хранеха някак, всичко може да е, ама бой нямаше. Към средата на 1947 г почнаха да бият. Имаше там един - здравата ме е бил, но беше честен човек. Казваше ми: ,,Илия, за мене ти си единствен политзатворник. Всички останали - казва - ги гледаш: министри, народни представители, еди-какви си - всеки е бил или конспиратор, или е гласувал закон против нас, или еди-какво си. Между нас казано, ти си най-невинният. Трябва да те бия, но същевременно знам кой си!"
И така почнах стачката. Те нямат интерес, никакъв интерес човек като мене да го оставя да умре. Обаче те измъчват докрай, докато
евентуално капитулираш.
За нас до 1956 г. нямаше закуска. Даваха по 200 300 грама хляб на ден, който стана по-късно 500 или малко повече. Месо има един път в месеца, и то по-скоро бульонът от него. Останалото време - зрял фасул, може да има някое зърно в чорбата. Същито и със зелето, картофите. Това не ни впечатляваше, щом можехме да караме по 30-40 дни гладна стачка. Та тоя Захариев като младо момче го завербуват в казармата. Включил се във военните конспирации през 1941 г. Ала разкрили конспирацията. ,,Мене - казва- вкараха ме в затвора, а си мислех, че имам работа с мъже. А те - минжитурки, страхливци, маскари! Излязох от затвора и се отказах от партията. На 9-и ме хванаха като предател. И ме карат на разстрел! Направо на разстрел ме карат!" Той ми го казва, аз съм религиозен човек, честен кръст! ,,Преди това - вика - бяха вече стотини други от Сливен. Разстреляха ги. Карат нашия камион. Обаче аз преди бях намерил в килията под дъските ножче за бръснене. Като ни изкарваха, аз разбрах, че отивам на разстрел, защото предишните не ги връщат. Взех ножчето в шепа с една кърпичка. Вечер беше. Те не виждаха и ми вързаха ръцете така, с кърпата." Успял да отреже въжето, скочил, стреляли по него, но се спасил. Другите ги избили. Но после го пак го залавят и го осъждат на ,,до живот".
През 1951 г. месец март ли беше, събрахме багажа и трака-трака - в Шумен! Тогава затворите станаха почти военни! Вече нямаше директори, а началници. Имаше един лейтенант, или поручик по старому, бивш шивач. Йорданов се казваше. Викал ме е два-три пъти. Не мога да си кривя душата - говореше по човешки. По негово време научили за побоищата без негово знание - наказваше. Кара така две години и половина и го махнаха. Дойде едно страхотно зло - Ангелов.
При него почнаха гладните стачки - за мен седмата. През 1954 г. ни вдигнаха от Шуменския и ни карат в Плевенския затвор. Преди това ми смениха килията и там видях два буркана с компот от череши. Компот не бях ял от 10 години. ДС ли ги беше сложила, Господ ли - не знам! Междувременно съм бил заболял от воден плеврит те ми изкараха цялата вода. През час уринирах! Това ме отводни. Напълних кофата! От Шумен до Плевен не почувствах малка нужда. Много хора се облекчваха в гащите си, защото ни бяха вързали ръцете отзад. Пристигнахме, а в килиите не ни дават кофи. А сме пътували едно денонощие. Какво да правим уринираме там. Всичко се умириса. Нямаше как, и ДС отпусна съдове и парцали да изчистим. Минаха 15 дена - не пускат в двора. И храната - лоша. Пак почнах
гладна стачка.
Още през 1956-1957 г. в Плевенския затвор ДС-то минаваше от килия на килия: който подпише декларация, ще излезе по-бърже! Трябва да призная, че от мен никой не е искал това, а и ДС-то не е пращало специално никого. Как ще стане тая работа - да зачеркнеш половин век борба! Иначе днеска всички се пишат герои. Най-смелият и най-твърдият човек в Земеделския съюз, ако изключим Иван Костов беше Рангел Даскалов. С него се запознахме от 1947 г. И него го докараха от Софийския затвор. Когато трябваше да правим някоя акция, идеята идваше от него: Илия, трябва да направим еди-какво си. Демонстрация ли ще бъде, протест ли, скарване с управата - аз помагам на него или той на мен. Не един път на където сме били единни против предизвикателства. Вървим си прилично, а се опитват да ни предизвикат и да ни бият пред всички. Но ние се съпротивляваме както трябва! Е, после ще ни вкарват в карцера и си изяждаме боя, но сме дали на ДС да разбере, че не може да се държи с нас като с цигани.
Беше религиозен човек, уважаваше Коледа, Великден. Имахме си връзка - на определено място тоалетната оставахме едно-друго. Един ден го вдигнаха от Сливенския затвор и го откараха в Софийския. От побоища там полудял и умрял. Беше много смел, високообразован човек.
Минаха се една-две години. На 21 януари 1961 г. на мен, Иван Костов, генерал Вълков и Петко Чолаков от Луковит ни слагат белезниците. Наредили сме се на гара Пазарджик. Някакви познати поздравят генерала, а той си мълчи. Качиха ни на влака и ни карат нанякъде. Слезли сме в Стара Загора, ама ние не знаем. Вкарват ни по килиите. Генерал Вълков, дето на 9 юни направи преврата, беше на горния етаж, а ние - на долния. Той там си умря. Оставили стария човек без храна, чорбица. А и достатъчно е било да му ударят два в главата.
Килията му беше над моята. Нощно време оттам се чуваше голяма тропаница. След година и нещо вече бях във Военния затвор - Варна. Там началникът отвреме-навреме говорише с мен за политика и все: ,,Илия тъй, Илия инак!" Долових аз нещо нередно в партийно отношение. Обесиха го
по-късно - оказа се агент на чуждо разузнаване. Имал в Белене радиостанции и чрез нея предавал какво става там."

- Д-р Иван Гаджев - ,,Непримиримият Илия Минев." 



Гласувай:
3



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: modernotorobstvo
Категория: Политика
Прочетен: 673957
Постинги: 953
Коментари: 346
Гласове: 706
Календар
«  Декември, 2022  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031