В Плевенския затвор сме. Носи се мълва - ще има амнистия. Както обикновено, идва от ,,партенките" - войниците. Аз лично не вярвах. Добре, да речем, че ще ни пуснат. Кого ще видя вън: партийния секратар, председателя на съвета, милиция, помощниците им - съдиите. Същите хора - инквизиторите. Аз разбирам - да изляза от затвора, но когато те вече не са на власт. Да изляза с чест и достойнство! Какво ще правя, ако ме амнистират? Обикновени хора, подучени от ДС, ще вземат да ехидничат: ,,Ето го бабаитът! По тяхна милост го помилваха. Подариха му живота!"
Почувствах го това в лицето на един, по-късно. Срам ме е от това. Затова и насила ме изкараха от затвора. Кълна се в Бога! Идва началникът:
- Минев, прибирай си багажа!
- За какво да го събирам?
- Помилван си! - Аз се дърпам. Оня настоява - А бе, отивай си, бе! Докато си върна, да си готов!
Цял ден се разправя с мен. Накрая ме изхвърлиха на улицата, откъдето не можех да вляза обратно. Изхвърлиха ме като парцал! Накъде да вървя? Баща ми беше вдовец. Изпъдили го от къщата в Септември. На бърза ръка построили те с брат ми нова къща - да приютят горе-доло химическата лаборатория, която си бях донесъл от Франция. Забутали я по разни села - ни стъкленици, ни епруветки, ни лампи! Останала само една дълга маса, на която стояха системите. ТКЗС взело дома ни, после станал детски дом. В кухнята не благоволили да махнат петната, където са клали кокошките. Тръгвам с влака за София. Беше 1964 г. Първата ми жена се беше развела с мен докато бях в затвора. Синът станал на 18 години и половина, а го оставих на три месеца. Посреща ме с приятели на гарата. Спах при него и на другия ден пътувам към баща ми. Живееше в Септември, при големия ми брат Милчо. Хора, чули за амнистията, побързали да го зарадват и той, горкият, предишния ден висял на гарата да ме чака. Събрали се празнично близките, както си е редно за завърнел се затворник. А, аз, понеже не съм бил толкова време на свобода - напират ми думите, и все на политика го избивам, не мога да трая - ако ще да ме трепят! Почнах критиката още от стените на затвора. Гледам после - на 5 метра от мене върви ДС-то, но аз си разобличавам пред хората. А бе - и речникът ми променен, редовно вместо ,,стая" казвам ,,килия"! Траяха, траяха комунистите, но по едно време почнаха да ме привикват. Пак отидох при сина. Бащата ми даваше по някой лев. След като умря в 1966 г., вече не разполагах с никакви ресурси. Жена ми се омъжила за някакъв. Не се разбрали и той избягал. Синът завършил гимназия, с влечение към изкуствата. Може да стане музикант, художник или архитект. Но без баща - добил малко улични навици. Опитах се да дам известно направление в неговото възпитание. А устата ми не спира! Бях поработил малко в софийския ,,Винпром". Там имаше една много зла жена, ,,началник кадри". Сигурно тя е докладвала насам-нататък. За агитационна пропаганда без съд ме интернираха в гара Роман, където имаше кооперация за химикали. Оттам ме командироваха във ,,Фармахим" - София, да наблюдавам някакво производство, което, като старо вече, да пренесем в кооперацията. И там се разприказвах. За какво съм бил политически затворник! Не е като да ореш и копаш! Закараха ме в Пирдоп. Стоях две години и пак агитирам сред работниците. Не ме затварят, там няма затвор. Вярно, ДС-то наблюдава, ама съм си свободен - няма решетки, карцери, бой. Предупреждаваха ме, аз си карах своята. Някъде до към 1967 г. Вече се бях оженил тайно за Ангелина. Запознахме се в София. Бях й казал: това е моят живот - от един затвор в друг, интерниране от едно място на друго. Разказах й открай до край! А тя: ,,Вдън земята ще вървя с тебе, ще споделям - казва - твойта участ!" Преди Пирдоп ме бяха закарали в с. Божурово и ДС пуснала слуха, че като лицемерен тип, Ангелина ме изпъдила и никой не ще да ме прибере. Казах на кмета: ,,Къде ще спя?" А той - земеделец, добър човек! Даде ми едно помещение от общината. Качи ме, тръгнем из полето, а селяните мислят, че съм големец. ,,Да знаят какъв си големец..." - вика ми той. В дома, в който живеехме, имаше помещение, подходящо за обработка на пластмаси. А аз имах два шприца за целта. Отправих питане до кмета. Той пък ме запозна с представител на някакво предприятие от Кубрат, на 15 километра от Божурово. Започнахме с Ангелина. Аз работя без пари, давам професионални съвети - за типа пластмаса, работна температура. Тя се занимаваше с художественото оформление - какъв да е моделът, цвят и пр., за да върви на пазара по линия на ,,ширпотреба". На нейната заплата разчитахме. Взех две турчета (селото е почти турско), които вършеха тежката работа.
Идва един ден голяма комисия и искат да направя голям пластмасов завод. Казвам им, че съм затворник и не зная утре къде ще осъмна. Ама да съм обучел хората! За това си има университети, джанъм, не става на село да учиш полимеризации, съответни реакции, адхезии-мадхеции. Затова ги моля да ни оставят да си изкарваме почтено хляба. Така карахме година.

- Д-р Иван Гаджев - ,,Непримиримият Илия Минев."